31.12.06

87. Само след миг, това което казвам сега ще е минало...

В залеза на тази година започвам да се замислям затова... че не искам тя да свърши просто така. Да беше кофти година, година в която се случиха прекалено много неща, които вероятно не исках да се случват... и все пак... Тя просто ще свърши, разбирате ли...
Пък на мен си ми харесваше такава, някак изпълнена с разни събития, със сълзи и с усмивки... с хора, с познати, с приятели... със специални хора... с много чувства... и с любов...
Вярно болезнена година си беше, но аз съм си добре, ей... Усмихвам се на всички, които ме виждат...
Добре де, колкото и да не искам след час и половина тази година ще отплува, за да застане до предишните, които вече са в графата "минало"... ще започне новата...
И на прага на новия изгрев мога само да си поискам още по - изпълнена година... С каквото и да е, просто изпълнена... нали разбирате...
Времето лети цинично бързо, както обича да казва Мъро... все едно вчера посрещах предишната Нова година, шампанското на нашата маса, което май беше обилно разклатено от лицето, което седеше до мен, гръмна малко преди полунощ... "Е, вашата нова година започна малко по - рано" така ни казаха след това... *усмихва се*...
А сега стоя у нас сама и посрещам следващата Нова година... всъщност нищо не искам да посрещам, само ще изпращам, махайки... Не знам дали съм готова да обърна лице към нещо ново... Toлкова пъти опитах да гледам към новото и сега само защото започва някаква си нова година в живота ми не означава, че ще успея... искам просто да постоя малко... между двете... в един издължен миг, в който ще същестувам само аз... в който ще мога да обмисля всичко което беше... всичко което можеше да бъде... и всичко което не беше... За пореден път...

Синият ми облак чака светлините отвън, но ясно осъзнава, че всъщност има още доста време, затова се задоволява само с чашата червено вино, прекалено горчиво за вкуса му...

29.12.06

86. Do you know you’re beautiful...

Каквото можах... казах...
Каквото можах... направих...
По всяка вероятност то просто е недостатъчно...
По всяка вероятност просто съм прекалено мъничка...
Може би съм просто недостатъчна...
Може би съм просто... аз... само аз...
Може би не съм онзи някой, който трябва да съм...
Не по принцип... просто за теб...
За твоите желания и мечти...
За онова, от което се нуждаеш...

И знаеш ли...
Мисля, че вече ми омръзна да се опитвам да се превръщам в онова, което ти трябва...
Мисля, че съм достатъчна, просто ти не го виждаш...
И мисля, че един ден ще си отвориш очите, но както винаги тогава ще бъде късно...
Знаеш ли... красив си... Но заслужаваш ли толкова много?!
Може би да...
Само че, може би аз нямам какво вече да дам, че да се превърна в онова, което ти искаш...
Мога да приема, че си моята красива загубена кауза...
Мога да приема, че не съм твоят съвършен човек...

Синият ми облак се чувства добре... разкъсва между това кое дискотечно парче да си пусне... просто така, защото му се танцува...

28.12.06

85. В очите ти дъжд вали...

И въпреки всичко, когато си на ръба и съзнанието ти ясно осъзнава, че единственият път от тук насетне е надолу и само надолу, там където е студено и тъмно и няма нищо... В мига, в който дъждът почва да вали в очите ти и почне да те боли, докато всичко в теб крещи "Всичко свърши, нали?!"... Когато се загубиш в мъглата... Когато дори от сънищата те боли... най - често се появява нечия топла ръка, която да те издърпа обратно в топлата си голяма и истинска прегръдка. Там, на топло и сигурно, където няма мрак и самота... Където се чувстваш приютен, цял, изпълнен... Където си себе си и никой няма нищо против това... там, където единственото, което витае във въздуха е любов... Там където дори сълзите са сладки... защото са от щастие... и защото се усмихваш... И там, разбираш, че всичко си е струвало... И че всичко е наред...

Има го някъде това местенце, има я тази прегръдка, дарена ти от някой от цялото му същество... само че синият ми облак още не я е намерило... но няма да се откаже да търси и оптимистично слуша Stay With Me Again...

27.12.06

84. От всичко се отказах... и защо тогава все още ме боли сърцето...

И какво правиш, когато цял ден си имал адската нужда от някой и той идва, нуждаещ се от теб?
И как постъпваш, когато цял ден те боли за някой и когато той дойде уж да те усмихне се оказва, че трябва да понесеш и неговaта болка, която може би ти идва в повече?
И как реагираш, когато чакаш някой да избърше сълзите ти, а се оказва, че ти трябва да избършеш неговите?
И какво казваш, когато цял ден си чакал някой да ти върне силата, която си изгубил, а се оказва, че ти си този, който трябва да дава сила, която всъщност не притежава?

Знаеш ли колко е тежко да искаш, но да не можеш да дадеш...
Да те мислят за силен, а вътрешно да се рушиш, да страдаш и плачеш...
Толкова много време вече... и ще продължава... и ще се повтаря...
И пак... и пак... и пак...

Синият ми облак се разпада... разкъсва и изтънява... знаете ли... мисля че всеки момент ще изчезне...

25.12.06

83. Daddy?!

Слушам Hurt... Christina Aguilera... И знаете ли какво си мисля...
Че някога обичах баща си... че някога той ме обичаше и се гордееше с мен... че бяхме от ония двойки неразделни бащи и дъщери, в които таткото купува сладолед на момиченцето си, върти го във въздуха и се смее гръмогласно, когато то направи някоя смешна физиономия...
Липсва ми...
Сега с него се виждаме веднъж на два - три месеца. Не си звъним, почти не си говорим, а и лятото се бяхме скарали жестоко и наистина не си продумвахме и дума, а кажехме ли си нещо... е, обикновено си крещяхме. За мен в последните пет години той бе само финансовото лице в семейството... той пък гледаше на мен само като едно от двете същества, за които е длъжен да се грижи независимо от всичко... Защото колкото и да не сме се понасяли и да сме се карали винаги се е стремял отстрани за всички други ние да изглеждаме като нормални баща и дъщеря... Мисля, че не се получаваше особено добре... Винаги сме били студени... не се прегръщахме, а стискахме вяло ръце, като далечни познати...
И вчера... Бъдни вечер... бяхме си само аз, брат ми, мама и той... И за първи път от много време почувствах... че ние сме семейство. Че сме заедно, че се обичаме, че държим един на друг... Беше приятно, истинско, уютно, мило... семейно... През цялото време бяхме усмихнати.. всички...
И вечерта... той ме прегърна... за първи път от пет години той ме прегърна...
Моят татко...
На Коледа ставали чудеса...
Daddy... I love you...

Синият ми облак от парфюм се чувства добре... така, като на Коледа... Нали все пак има и имен ден... И вече слуша Songs In My Pockets...

20.12.06

82. Утре...

photo by: mumbojumbo89

Вярвате ли, че Утре нещата ще се оправят?
Че Утре светът може би ще е по - добър. Или че поне ще Ви се струва такъв?
Май не си задодах добре въпроса... По- скоро исках да попитах: Можете ли и смеете ли да погледнете с добри очи на това "Утре" и да си кажете "Ей, всичко ще бъде наред!" не просто като утешение, а просто защото знаете, че ще е така...
Аз така се чувствам днес, вярваща в онова Утре... Усмихваща се на усмивките, които ще получа Утре и склонна да обещая неща... за Утре...
И знаете ли защо?!
Ето затова...

Артисти "От любов към живота" - Утре

Днес се събудих до теб
И денят ми беше странно усмихнат и лек
Пожелах си на ум и утре да съм тук
Светът ми се мени,
Всеки миг е разпад, всяко вдишване – живот,
Всеки страх – път назад и импулс и утре да съм тук
Днес се събудих до теб
И се сетих колко чаках за този момент
Но ще има ли друг и утре да съм тук?
Светът ми се мени всеки миг, всеки час
Често гледам отстрани, нямам сили,
Крещя, но без звук... и утре да съм тук
Чуй ме: с теб сме скрили толкова любов
И за кого я крием? За кога я пазим?
Чуй ме: всичко друго е безсмислено
Няма грешен път, всичко е простимо!

Утре
Светът ще се върти и без мене
Ще гледа към звездите и пак ще се руши стени
Но без АЗ и ТИ, този свят няма смисъл въобще да се върти

Утре
Светът ще се върти и без мене
Ще търси стари истини и нови идоли
На всичко на пук
Обещавам на теб и утре да съм тук

Болката е сила (Днес се събудих до теб)
Всеки ден неволно уча това (И денят ми беше странно усмихнат и лек)
(Пожелах си на ум)
Но бях тук, и съм тук, и съм тук (и утре да съм тук)
И утре ще съм тук (и утре да съм тук)

Чуй ме! (Слушам те, слънчице)
С теб сме скрили толкова любов (Защо ли?)
И за кого я крием, за кога я пазим?!?
Чуй ме: всичко друго е безсмислено
Няма грешен път – всичко е простимо
Светът ще се върти...

Синият ми облак е на седмото синьо небе, докато в ушите му кънти горната песен...

17.12.06

81. Сълзи... и пари, пари, пари...

Могат ли парите да ти купят щастие?!
Могат ли да спрат сълзите?!

Знаете ли какво се случи днес... Случи се онова, което обикновено се случва с големите ми мечти, очаквания и надежди за нещо. Отрязаха едно мое желание... Унищожиха го и оставиха красивата му червена лентичка, която го обвиваше, да лежи самотно до накъсаното му съдържание. Беше грубо... разстроих се... Винаги така се получава... старая се толкова много, искам нещо толкова много, надявам се толкова много... и вместо много получавам малко или не получавам нищо... В случая не получих нищичко от това, което исках...

За щастие или не, онези, унищожителите на моето малко желание вероятно се почувстваха виновни за сълзите ми... И знаете ли какво получих... пари, пари, пари, пари, пари, пари...
Откуп, задето плаках?! Откуп задето се разочаровах?! Или какво...
Получих кецове, получих сухите цветя, които исках за стаята си, получих още един шал, получих и обещанието, че преди Нова година ще имам фотоапаратът, който искам... Позволиха ми да си направя дори татуировка и ме пуснаха на дискотека със съучениците ми.
Но това, откупи ли сълзите ми?! Накара ли ме да се чувствам по - добре...
Да...
Материално получих неща, които съм искала от известно време и ще получа още от тях.
И все пак...
Не...
Душевно бих заменила всички тия прищевки, за да ми залепят обратно желанието и да му вържат красивата лентичка. Дори да му ударят печат за съгласие...

Синият ми облак е тъжен... някак разсеян, губещ плътност и се опитва да се съвземе, докато слуша Mandalay...

15.12.06

80. Гальовно...

Нали знаете, че когато слънцето залязва, на тази розова заглушена светлина земята изглежда така разнежена, сякаш докосната от нечия всесилна милувка... Сякаш целуната от нечии нежни усни... Сякаш някой и се е усмихнал... И сега тя връща усмивката...
Така се чувствам аз цял ден... разнежена...
Коледни лампички с приглушена светлина в тъмното... свещи потопени в кристални купи с вода, плуващи до розови цветове... Пухкави гирлянди... Звуци подарени от нечие пиано и нечия цигулка... Мек дебел половер, в който потъваш и притваряш очи, готов да заспиш сред тая идилия... Едно пухкаво същество сгушено в скута ти, което те предразполага още повече... Малката му муцунка завираща се в ръкава ти... Една изтъркулена усмивка от устните ти, показваща колко добре се чувстваш...
Прегръдка със стар приятел... Дълбока, усмихната... гальовна... Усмивка от същия човек... Дълъг тих разговор, сгушени под одеалото... и знаеш, че имаш само тази прегръдка, че не ти трябва нищо повече, за да се чувстваш добре... че в момента всичко е достатъчно и че някое рязко движение или зле изпусната дума ще развали малката магия...
Но и съзнанието ти се е отпуснало от аромата на топящия се восък и дори да иска не може да измисли нещо неподходящо... не може да направи нещо, което ще изглежда зле... Нещата просто се подреждат... Едно след едно...
Сипят се малки чудеса от тавана покрит с флоуресциращи звездички...

Синият ми облак е ефирен... и почти заспива, слушайки Incredibly Good...

14.12.06

79. Носленце...

Седя, гледам тази фотография и знам, че тя е най - красивото нещо, което ми се случи днес... И си мисля, колко такива картини вижда човек всеки за свой ден в обикновеното си ежедневие... Десет... пет... две... една... Нито една?! В забързания си ден човек може би ги подминава и не ги забелязва дори да го ударят по носа...
Не говоря само за изобразеното на картината, а за всякакви такива малки изящни неща, които доволно са се паркирали някъде наоколо и чакат някой да ги види... Аз напоследък и по - точно откакто ламтя за фотоапарат виждам такива неща почти навсякъде. Е, може би самите неща са си доста видими, но преди не обръщах внимание на всяка малка капка, на всяка сянка, на всяко заскрежено клонче, на червените шипки, на светлинките от коледните лампички, на всеки слънчев отблясък, на всяко слънчево зайче...
Не обръщах чак такова внимание на облаците и на формите, които рисуват, на локвите, когато в тях падат капки дъжд или която някоя автомобилна гума ги разплиска, на клоните протегнали хилави ръце към небето, което никога няма да докоснат...
Не обръщах внимание на детските очи... на махащите с опашки кучета... на извъртялите главици котки...

Синият ми облак има желание един ден да може да бъде толкова нежен, толкова фин, и изящен колкото са тези неща...

13.12.06

78. Една идеална, експлозивна секунда...

photo by: poop-art


"Да клюкарстват. Каквото и да си въобразяваха, че е променило настроението й от черно до бонбонено розово със златна подплата, не знаеха и половината. Лу имаше право. Животът можеше да се преобърне за един ден. За един час! За една идеална, експлозивна секунда!"

Напоследък във всичките ми разговори присъстват изрази, които твърдят "Че не можем да знаем какво ни чака зад следващия ъгъл! Че не можем да сме сигурни каква красива усмивка ще изскочи иззад него и че не трябва да спираме да се надяваме!"...
И днес сякаш всички са се наговорили, за да повярвам в това...

Докато отивах на училище и свивах покрай него съзрях една моя стара учителка...
За мен тя никога не е била по - специален човек, а за нея аз не съм била нищо повече от ученичка, с която сега ще си разменя любезни усмивки...
Но и двете вдигнахем поглед едновременно, спогледахме се и широко си се усмихнахме... Подмихнахме се с кратки въпроси, имащи още по - кратки отговори, но не мога да лъжа, че ми остана едно чувство за задоволеност, че съм я видяла...
В тролея, когато се прибирах пък, забелязах едно момче да върви към мен... спомням си, че смътно си помислих "Дали ще ме заговори?!"... останах изненадана, когато спря при мен, усмихна ми се и ме попита "Как съм!?"... оказа се стар познат, ако въобще мога да го нарека така, защото сме виждали има няма два пъти преди около три години... Но топлия поглед, приятното лице и голямата усмивка ми дадоха още светлина днес... Само фактът, че ме помнеше, като не аз бях главната виновница за запознанството ни, че ме позна и че дойде да поговорим също ме усмихна, макар че не си спомнях ясно кой е... Но той ми припомни (а после имах и бърз разговор с Таня, за да се уверя, че е той)...
Слязохме от тролея с идеята, че сигурно ще се засечем след някакви си три години... ще сме още по - различни, той вероятно пак ще ме познае и ще се помъчи да ми се припомни...
А аз ще се усмихна леко изчервено, защото не го помня и все пак доволна, че той не ме е забравил, макар че от моя гледна точка в живота му съм била просто никоя...

Много усмивки днес предполагам...
И едни такива съвсем случайни, някак дълбоки, неочаквани и приятни... истински...
И не, че промениха животът ми, но поне настроиха денят ми на "усмивка" по вселенските мегахерци...
Сега чакам онази "една идеална, експлозивна секунда...", за която се твърди, че може да преобърне светът ми, както направиха днес тези случайни срещи, за деня ми...
Но да бъда честна се чувствам толкова добре, че не бързам за никъде...

Синият ми облак от парфюм днес мечтае да се превърне в бонбонено розов със златна подплата, докато отнесено слуша Mooi...

12.12.06

77. Къде е моето прасе?!

Всичките ми приятели и познати винаги са се опитвали да ме убедят в това, че съм от така наречените "хубави ябълки". Не че са успявали и все пак съм чувала редица комплименти за себе си...
Била съм мила, добра, щедра, услужлива, спретната, сладка, симпатична, красива, секси, мацка, съвършена, извисена... и т.н. Наричали са ме всякак от розовата и красива гама, но никога не съм успявала да се почувствам като "хубава ябълка" (изключвам редките моменти, в които косата ми застава както трябва и си се радвам пред огледалото, чудейки се как да не си посегна (всеки си има такива моменти, предполагам (почнах и аз със скоби с в скобите)))...
Та, основният въпрос заложен още в заглавието на поста е "Къде е моето прасе?!"...
Защото нали знаете, че хубавите ябълки прасетата ги ядат...
Обяснението предполагам е логично (и си е самата истина) - просто не съм от "хубавите ябълки"... или пък моето прасе е заето с други плодове в момента. Общо взето, важното е да отбележа, че си я искам моята свиня - ако не ми хареса особено, ще и намеря приложение около Коледа и главно върху трапезата (старая се да изглежда възможно най - невинна)...
Може пък и да пусна обява. Как ли ще звучи... "Малка, червена, секси ябълка си търси прасето!"... хм, знае ли човек, туко виж някое се обадило и ми загрухтяло по телефона.

Слушам Santana & Dido...
А на облака ми от парфюм всичко все още е в розовата гама...
Може би защото ми се привиждат розови прасенца с врътнати опашчици...

10.12.06

76. Нямаш право на криле...

drawing by: fullofnothing


"Ей, ти... да ти, с крилете!
Къде си тръгнал?! Към небето казваш?! Към слънчевите лъчи и сините облаци от парфюм!?
Не, ти нямаш право да летиш..."

Винаги съм се чудела на способността на съдбата и хората да те поставят на колене. Винаги ми е било чудно как винаги успяват... Как винаги режат криле, как винаги те бутват на земята и как винаги те принуждават просто да стоиш на нея... Как винаги успяват да счупят илюзиите, мечтите, бляновете... И не само тях, а дори и реалните хубави неща. "Защо всички хубави неща имат край... " и защо всяка песен трябва да има финални акорди...
Защо съдбата, живота и другите хора мразят човешкото, твоето лично щастие?! Защо го чупят... Защо те гонят с мрежи, с които се ловят пепруди, свалят те от облака ти и групово разкъсват крилете ти, докато на гърба ти не останат само две кървави рани?!
Защо всеки идеалист, всеки мечтател трябва така жестоко да се сблъска с реалността...
Че какво и е красивото на реалността в определени моменти?! Облаците под крилете ни понякога са много по - красиви...
И да, нека сме отнесени, нека сме странници, нека бъдем луди в очите на хората, гледащи в очите жестокостта по реалните човешки пътища и приемайки я такава каквато е... Нека ни мислят за глупаци, за малки дребни човечета, които не знаят що е реалност...
Нека... нека, просто ни оставят на нашите си облаци, пречим ли им?! Или просто ни завиждат...

Зная ли...
Поне крилете винаги порастват отново...
Или поне моите...

"Ей ти... да ти, с крилете?!
Ние пак ще те хванем... и пак ще те боли..."
"И така да е аз пак ще летя..."

Държа да отбележа, че пиша този в пост в пълно душевно спокойствие...
Не не съм разстроена, не плача, не въздишам...
Слушам The Cranberries и всичко е наред на моя облак от син парфюм...

8.12.06

75. Питам аз...

Последните два часа в училище днес бяха приятно уплътнени от гадаене на карти...
Което ме принуждава да питам...
Кога атеистите казват "Моля те, Господи..."...
Кога хора, които казват, че не са суеверни се скриват у дома на петък 13...
И кога хора, които не вярват в гледане на карти, започват да се надяват, че излязлото "Той те обича?" е истина...
Винаги съм твърдяла, че вярата в нещата е дяволски променливо и лъжливо нещо. Винаги съм твърдяла, че дори неверниците стават вярващи и че дори най - уповаващият се във вярата (не християнската или каквото и да е, а вярата като цяло) може да се обезвери...
Днешният ден вероятно е доказателство затова... и по - точно последните два часа в училище...
Пръснахме тестето карти, разбъркахме го и се оставихме да повярваме на купите, спатийте, пиките и карите... Беше забавно, някак приятно, вдъхващо надежда...
Но показа, че хората лесно изневеряват на собствената си вяра и чувства в нещата...
В моменти на пълно отчаяние мои приятели, които са твърдите атеисти са се молили на Бог... палили са свещи. Надявали са се на нещо...
В моменти на отчаяние и страх някой вярва на врачки...
В моменти на пълно отчаяние аз съм се надявала картите да кажат "да"...
Това ли е... малка пропаст и веднага се обръщаме на 180 градуса, зарязваме досегашните си приказки, изоставяме принципите си и всичко останало и започваме да вярваме в други неща... и то само докато отмине отчаянието, страха, надеждата...
И после сме седнали да говорим врели и некипели как видиш ли не вярваме в Господ, в пресяклата пътя ни черна котка и във хвърления пасианс...

Очевидно човек просто има нужда да вярва... в нещо...
И се хваща за всяка малка сламка...
И все пак... изглежда ми жалко да пристъпиш себе си дори в тези моменти...

7.12.06

74. Иронично погледнато...

В интерес на истина започва много да ми писва от иронията и сарказма на съдбата (в която активно НЕ вярвам) в последно време...
Не че не съм свикнала на ироничните подхвърляния на живота, с които се срещам често, но напоследък взе да прекалява.
Тъкмо започвам да правя нещо и видиш ли случва се някаква щуротия, ей така, напук на всичко, което искам да свърша... По ирония на съдбата тъкмо решавам да направя крачка към някое момче и видиш ли той избягал при бившата си. Харесвам си обици, връщам се след пет минути в магазина взела пари, но не, те вече са купени... Дребното хлапе в магазина взима последното пакетче жилирани мечета. Събуждам се секунди преди да се целуна с готиното момче от съня...
Какво става, по дяволите, по ангелите и всички подобни херувимски изцепки?!
Преди събитията не са били толкова много и не са ми правили такова впечателние!
Ето... седнах с нагласата да пиша дълъг пост...
И иронично съзнанието ми се ядоса на няколко неща и реши, че вече не му се пише дълго...
Има само една песен, която ме описва в момента...

Alanis Morissette - Ironic

An old man turned ninety-eight
He won the lottery and died the next day
It's a black fly in your Chardonnay
It's a death row pardon two minutes too late
Isn't it ironic ... don't you think

It's like rain on your wedding day
It's a free ride when you've already paid
It's the good advice that you just didn't take
Who would've thought ... it figures

Mr. Play It Safe was afraid to fly
He packed his suitcase and kissed his kids good-bye
He waited his whole damn life to take that flight
And as the plane crashed down he thought
'Well isn't this nice...'
And isn't it ironic ... don't you think

Well life has a funny way of sneaking up on you
When you think everything's okay and everything's going right
And life has a funny way of helping you out when
You think everything's gone wrong and everything blows up
In your face

It's a traffic jam when you're already late
It's a no-smoking sign on your cigarette break
It's like ten thousand spoons when all you need is a knife
It's meeting the man of my dreams
And then meeting his beautiful wife
And isn't it ironic... don't you think
A little too ironic... and yeah I really do think...

Life has a funny way of sneaking up on you
Life has a funny, funny way of helping you out
Helping you out

4.12.06

73. Спаси ме...

Питам се колко често човек се нуждае да бъде спасен...
Колко често човек застава на онзи ръб, в който му остава да се моли някой да изтича и да го хване преди да пропадне в проспастта... Колко чето човек дори осъзнава, че някой трябва да му подаде ръка... и колко често инатливо стои на ръба и накрая пада, защото не се е хванал по - здраво, за спасяващият го, защото не е осъзнал, че този път не може да се справи сам и просто трябва да бъде спасен?! А и какво става, ако спасител всъщност не се появи...
Просто падаш?! Без спасител, без подадена ръка, без надежда... Падаш и крещиш от безсилие, чакайки сърцето ти да се пръсне и просто да умреш...
Ами ако той се появи, но вече е твърдо късно...
Ако пеперудените криле вече са смачкани и откъснати, ако пеперудата вече умира, трептейки в собствената си агония...
Защо трябва да умират пеперудите?! Защо са толкова отнесени, толкова крехки и толкова красиви, че когато някой ги поиска и ги хване, те най - често те умират в шепите му...
Защо хората не са внимателни... И защо някои хора ги пробождат със карфици и ги рядат в разни колекции... Защо не им дават да летят...
Защо ако успеят да ги запазят цели все пак са отнели от цветовете в крилата им и прашеца е останал полепнал по пъстите им, а пеперудата вече не красива... и е още по - крехка...
Спасете една пеперуда... като просто не я хващате...
Подайте и ръка... като просто не се протягате към нея...

Но не можете да го разберете, нали...

От къде започнах...
И къде отидох...

3.12.06

72. Тост за неуспешните опити...

photo by: blacklight-goddess

Много често се питам... дали е по - добре да направиш нещо, то да се окаже грешка и да изтърпиш всички последствия от това, че въобще си опитал... Или е по - добре да не направиш нищо, да не понесеш никакви последствия, но да ти остане чувството, че все пак си изтървал нещо...
Някои казват "По - добре неуспешен опит, отколкото пропуснат шанс", други предпочитат да си стоят кротко и да си изпуснат шанса, но да изпуснат и страданието от грешката, която може да последва...
Главния въпрос е смееш ли да рискуваш или не... Смееш ли да се изправиш, дори да знаеш, че някой може да те бутне обратно на пода... Смееш ли да поискаш всичко, въпреки риска да го изгубиш завинаги...
Аз очевидно смея... и то не защото обичам да рискувам и не защото не искам да си пропускам шансовете... и не защото ме е страх да се терзая "Дали не трябваше да направя това и онова"...
А просто защото то става, защото съм спонтанна, донякъде глупава и малка и защото позволявам на думите да си излизат от устата и между пръстите ми ей така... Защото се отдавам на емоциите...
Понякога си мисля, че е по - добре просто да съм си мълчала, да съм се скривала и да съм си държала малкото, което имам... да си стискам надеждата и толкова. Да съм отишла в Лас Вегас и да не съм хвърлила дори веднъж заровете...
Понякога го предпочитам...
И то не защото съм го правила, а защото прекалено много ме обиждат грешките... моите собствени. Понякога си мисля, че е трябвало да си пропускам опитите и да съм си останала с въпроса "А може би трябваше да го направя, нали?!"...
Но знам, че съм постъпвала правилно. Знам, че съм се спънала, защото все пак съм опитала... Защото ако не съм опитала какво съм щяла да получа?! Само малката искра, която крия в шепите си?! Аз не искам искри... Аз искам пламъци... И дори да не ги получа... какво толкова, нали съм се постарала...

Знаете ли, някой ден, скоро... ще пия за неуспешните си опити... Ей така, един тост...
За грешките...
За малкия кокал, който съм изпуснала в реката, докато съм се опитвала да захапя големия...
Затова, че изгубих всичко, докато хвърлях заровете...
И затова... че и за вбъдеще ще смея...

1.12.06

71. Сънища, усмивки и декемврийски дни...

photo by: yehaa.

Искам да обявя, че това нещо сънищата ми почват да ми се нравят много... Онзи ден съм се събудила с искрен смях по повод абсурдността, която съзнанието ми е рисувало, докато съм спяла... От там денят ми тръгна един такъв усмихнат, дори идиотски, но наистина хубав ден... От ония дни, за които си доволен, че си ги пропилял в неща, които обикновено не са много важни за никой, но са били весели и приятни да ги изживееш точно по този простичък начин, само в смях... Не се е случило нищо особено, не те е впечатлило нищо кой знае какво, просто не си направил нищо специално... Но все пак си благодарен за деня, за усмивките, за забавлението, дори за простота и изчистеността на минутите...
Днес също бе така... усмихнато, свободно и разкрепостено... Без никакви вълнения относно това кой как ме гледа и кой как ме възприема... Прекалено бях заета да се усмихвам... Сънят също си го биваше, включваше танцуване под студен дъжд и разни други неща, които няма да споделя на всеослушание...
Понякога имам чувството, че нещата в съня ми наистина са се случили... Та всичките те са толкова реални, толкова истински и запомнящите си, че когато си мисля за тях, все едно просто си спомням нещо...
На всичко отгоре ме зареждат толкова много, все едно историята в тях, наистина е станала реалност...
А и навсичкото отгоре е първи декември...
Знаете ли от кога го чакам този първи декември...
Сигурно не знаете...

И така...
Ето Ви един невзрачен пост, без особен смисъл и посока...
Просто трябваше да кажа, колко съм добре в последно време и как ми се усмихва зимното слънце...

29.11.06

70. Карлсон, който живее на покрива...

Да, нали си спомняте... човечецът с перката на гърба, който живееш на покрива на една къща, в която живее Дребосъчето със своето семейство - съвсем обикновени хорица...
Карлсон... човечецът, за който не знае никой освен самото Дребосъче...
Знаете ли, Карлсон е точно като всички онези малки нещица, които ни остават като едно на ум за някой човек, когато той направи нещо, което ние приемаме криво - разбрано. Никой не подозира, че ги има, но те все пак са там с перки на малките си гърбове...
Не знам дали трябва да приемам като злопаметност всички онези неща, които запомням за хората около мен.
За тези, които ме познават е ясно, че аз лесно се паля, лесно избухвам, лесно се наранявам, лесно утихвам и лесно прощавам големите грешки на всички познати и приятели. Лесно прощавам когато ме обидят и наранят... Лесно забравям, че се сърдя на някой и още по - лесно го приемам обратно като много близък човек. Много лесно се доверявам и обичам отново...
Тогава защо в главата ми остават по едно - две малки Карлсончета, които да бръмчат с перките си и да ми напомнят, че някога този човек е направил нещо лошо относно мен... малки Карлсочнета, които носят червени светлинки и повтарят "Внимавай, Дребосъче"...
Та това може ли да се нарече истинска прошка? И въобще прощавам ли наистина или само си мисля, че го правя... и колко съм злопаметна?! Доколко позволявам на мислите си наистина да простят на някой за нещото, което е объркал...
Вие имате ли си малки Карлсончета, за които само Вие в ролята на Дребосъчето знаете?!
Отбелязвате ли си някъде някоя черна точка на приятелите си, когато сбъркат и до колко им прощавате?! По вероятно е да си имате... Май почти всеки човек има, освен онези, които безкористно прощават и забравят всяка грешка.
Виновна ли съм, че не забравям таквиа неща?!
Виновна ли съм, че с малките черни точки се опитвам да се пазя от повторна грешка?!
Виновна ли съм, че очевидно не мога да простя съвсем чистосърдечно?!
А Вие виновни ли сте...

28.11.06

69. Коледни чорапи...

Засилила съм му се на този пост от близките два дни, но все не оставаше време въобще да напиша какъвто и да е пост...
Та колкото и да се опитвам да се стърпявам да не пиша за идващите празници тоновете реклами с коледно настроение просто лекичко ме притискат да го правя...
Ако знаете колко ми е детинско... и едно такова весело... и постоянно слушам коледни песнички... си танцувам...
Направо не мога опиша коледното настроение, което ме е обзело, дори извадих плика с украсата и тия дни ще обновя изгледа в апартамента... време е да светна лампичките (които между впрочем не съм сваляла от стените от миналата Коледа, но през лятото не светят така вълшебно, както светят през зимата... знаете ли ей сега ще си ги включа...).
Да, празниците идват...
И ох, не мисля да говоря повече, защото много се повтарям на тази тема... снега и коледното тадуф... говоря за магията на празника...
Просто исках да отбележа, че в близките дни само си пея и се радвам... и... обичам Коледите...
А и идва новата година... кой знае какво ново ще изскочи иззад ъгъла, обуто в коледни чорапи... ^^
Само ще ви поздравя с една песничка...

Mariah Carey - All I Want For Chirstmas Is You

I don't want a lot for Christmas
There is just one thing I need
I don't care about the presents
Underneath the Christmas tree
I just want you for my own
More than you could ever know
Make my wish come true
All I want for Christmas
Is you...

I don't want a lot for Christmas
There is just one thing I need
I don't care about the presents
Underneath the Christmas tree
I don't need to hang my stocking
There upon the fireplace
Santa Claus won't make me happy
With a toy on Christmas day
I just want you for my own
More than you could ever know
Make my wish come true
All I want for Christmas
Is you...
You baby

I won't ask for much this Christmas
I won't even wish for snow
I'm just gonna keep on waiting
Underneath the mistletoe
I won't make a list and send it
To the North Pole for Saint Nick
I won't even stay awake to
Hear those magic reindeer click
'Cause I just want you here tonight
Holding on to me so tight
What more can I do
Baby all I want for Christmas
Is you...
You...

All the lights are shining
So brightly everywhere
And the sound of children's
Laughter fills the air
And everyone is singing
I hear those sleigh bells ringing
Santa won't you bring me the one I really need
Won't you please bring my baby to me...

Oh I don't want a lot for Christmas
This is all I'm asking for
I just wanna see my baby
Standing right outside my door
Oh I just want you for my own
More that you could ever know
Make my wish come true
Baby all I want for Christmas
Is you..
All I want for Christmas is you baby

24.11.06

68. Китайски флейти...

Понякога замисляли ли сте се колко много нежност може да се открие едва ли не във всяко нещо?! Разбира се всичко зависи от възприятията на отделния човек, но... колко често докосвате нещата така, само с връхчетата на пръстите си и ги усещате истински... и нежно? Колко често си отделяте време да погалите нещо, вместо просто да го стиснете и преместите някъде, за да не Ви пречи?!
Днес сме свикнали да усещаме нежност само в някои крепки прегръдки, в пухкавите възглавници и плюшки и такива разни неща, които са меки и доволно бухнали. Забравили сме за нежността от допира с листата на цветята, с набраздената кора на някое старо дърво и разплискването на топла вода, когато се къпем под душа. Забравили сме какво е да усетим нежност дори в острите и твърди, грапави повърности... Опитайте се да ги пипате само с върховете на пръстите... съвсем леко и бавно, наистина бавно, за да си дадете време, тогава нещата се усещат някак по - истински, по - силно... такива каквито в действително са.
Колко често пипате нещо замислейки се за истинския допир, който осъществявате с него... не всеки ден, нали?!
И нежност има не само в допира с нещо... О не... Нежност има в почти всичко, което ни заобикаля... в музиката, която слушаме всеки ден... и не говоря за онази написаната музика, за конкретни песни или нещо такова... А за вятъра вечер, който кара дърветата да шумолят, за барабаненето на капките дъжд по прозорците, за щурците през лятото, за стенанията, които издават старите къщи и както ми напомни Зу за хрупкането на снега под обувките... всички звуци понякога може да са зловещи, глухи, самотни... зависи как ги чуват ушите Ви.
Да не забравяме и миризмите и гледките... всичко, което могат да обхванат сетивата ни.

И думата, която описва всичко по - горе не е само нежност... но и красота... истинска красота...
Понякога, дори много често сме толкова улисани в объркания си живот, в бързината с която се нижат събитията и с работата, която трябва да вършим, че не обръщаме внимание на почти нищо освен основното, което правим...
А колко по - хубаво би било да си отделем няколко минути в истинско докосване на нещата, в истинско слушане на случващото се...
Аз понякога обичам да го правя, колкото и странна да изглеждам в очите на хората около мен... понякога взимам някое листо и го галя, понякога се опитвам да извлека всяко чувство, което мога да усетя докосвайки нещо и понякога успявам. Понякога е толкова лесно и става без да се мъчиш... всъщност винаги е лесно... обичам и да ходя боса през тревата или да се излегна в нея, да усетя миризмата й и да си играя със стръкчетата трева... Усащенето от това да я галиш е коренно различно от това да си я увиеш около пръста и да я откъснеш...
Опитайте се да чувствате... не е никак трудно... но понякога изисква време да се откъснеш от ставащото и да се отдадеш само на усещанията си...

А защо написах "китайски флейти"...
Защото Мъро ми подхвърли една песен, в която те бяха най - красивото и същественото нещо... най - нежното, най - невероятното...

23.11.06

67. В шляпащо настроение...

Да... за дъждовния ден, облачното небе и шляпането в локвите ще Ви говоря днес... Както се казва "Няма нищо по - хубаво от лошото време!".
Събудих се около обед, за да видя, че навън така хубавко си вали, че просто едва ли има накъде повече... и всъщност валя през целия ден, така спокойно и монотонно, просто приятно...
Излязох без чадър... и то с пълното и ясно съзнание, че не искам чадър... и колкото и да ходихме навън аз нито веднъж не се скрих при някой... Нямах нужда... беше приятно мокро и забавно...
Успях и да пошляпам в няколко малки локви, защото не ми се изпречиха по - големи...
Джвак, джвак... или шляп, шляп...
Обувките ми шляпат...
Това ми напомня на Пипилота... имаше една глава в книгата, където беше наджапала в някакви локви и пееше някаква смешна песеен в стил "Обувките ми шляпат, шляп, шляп, шляп..."
Пък небето бе толкова бяло... отрупано с облаци като памук... всъщност изглеждаше точно като... от ванилия... меко и бяло... просто красиво и плачеше... В унисон с любимата ми фраза -"Ах, как обичам небето дълго да плаче..."
Знаете ли, дано и утре е така... макар че твърде хубаво не е нахубаво и сигурно няма да го усетя така както го усетих днес... и дори ще взема големият червен чаdър, който днес остана да виси самотен на закачалката. Да, може би и той се нуждае от малко от разходка.. може би и той иска капките да го погалят както аз исках днес...
Може би... знам ли какво иска, той винаги сърдито ми мълчи... странен е и много тих... Един такъв строг... да, може би му трябва малко дъжд...
Знаете ли колко е красив, когато го напръскат капките... все едно се усмихва...

Намерих си и ключ... не знам от къде е, на кого е... просто самотен захвърлен ключ, но си го взех... Ако на чъдърите мястото им под дъжда, то на ключовете не е там... Те трябва да стоят на някоя връзка със своите събратчета или на топло в нечий джоб...
Този сега е в моя...
Не за друго... просто изглеждаше изгубен...

22.11.06

66. Облечи се дебело...

Вие знате ли, че след 10 дни ще е декември...
След още 25 ще е Коледа...
И 6 дни след това ще е Нова година...

Звучи ми някак страшничко... вече идват тия толкова дълго чакани празници, а пък то все едно вчера гледах фойерверките за заминаванащата си 2005 и идващата 2006...
Както Таня днес каза: "Поглеждаш назад и не си спомняш кога си се омъжила, че даже имаш и две деца!"...
Което бе образно казано на това как бързо се ниже времето (да, знам, че всички заради това мрънкате напоследък)...
Аз пък обичам декември... има дяволски много празници, рождени дни на мама и дядо, аз имам и имен ден... И разбира се много вкусни неща за ядене, които не ти се струват толкова хубави, ако не е Коледа...
Ох, рано е още, ама на мен тая Коледа ми е в главата от началото на октомври месец, така че ще ме прощавате, че я споменавам цял месец преди да е дошла...

Знаете ли, това, което всъщност чакам с нетърпение не е самата коледа или празничното чувство, което в последните години някак отслабва... Аз си чакам снега. Нищо че вече валя веднъж, колкото да отбие номера за първи сняг. Аз си чакам онзи големият бял сняг, който ще пада на огромни пухкави парцали и ще покрие всичко грозно и сиво по улиците. И чакам да усетя Онова чувство... Нали се сещате, да излезеш рано сутрин и да усетиш свежестта на всичко наоколо. Студено е, но онзи приятен и свеж начин, който вдъхват чистите неща. Разбира се това чувство се усеща само в първите дни след падналия сняг, защото после става наистина студено, но пък си заслужава като се замислиш за масовия бой със снежни топки...
И какво като вече съм голяма за такива работи...
Апропо... това хич не ми пречи да се вдетиня и да правя снежни ангели като миналата зима...
Пък и аз обичам да стоя на терасата и да дърпам клоните на липата до прозорците, когато минават хорица отдолу, едва държащите се на краката си по леда... Всъщност е мааалко гадничко, но ми е любим момент, който ако не се получи както трябва все едно не е било зима...
И обичам дълго да се разхождам навън, да минавам под дърветата и пак да дърпм клоните обаче върху себе си...
И да ме посипят малките бели чудеса, които ме заслепяват, блеснали под мекото зимно слънце...

21.11.06

65. Life, oh life...

photo by: dub-psychosis

Прибирах се от лекции - някак странно уморена едва в началото на деня, почти спяща и измръзваща от студ, макар че в колата духаше топло то парното...
После я чух по радиото и се оживих мигновено, размърдах се на мястото си, попитах за песента и услужливо усилиха радиото...
Почти ми идеше да пея и попитах как се казва, защото съм я чувала, но не си я спомнях, никой не можа да ми каже, само ми припомниха клипа. Но пък както обичам да правя запоних част от текста и побързах да се прибира вкъщи след като ни оставиха близо до училище. Отидох на спирката и уж сред всичките окапали листа и пожълтяла трева нямаше нищо интересно, когато забелязах едно малко храстче опсипано с ярко червени шипки. По принцип не би направило впечатление, обаче беше толкова изпъкващо насред цялото пусто пространство наоколо... изпъкващо като тоновете на песента в доскучалото пространство във вътрешността на иначе топлата и удобна кола.
Знаете ли, не мисля да пиша повече за днес, песента сама ще каже останалото...

I'm afraid of the dark
Especially when I'm in a park
And there's no one else around,
Oh I get the shivers.
I don't want to see a ghost,
It's the sight that I fear most
I'd rather have a piece of toast
And watch the evening news.

Life, oh life! Oh life! Oh life! doo,
Doot doot dooo... Life, oh life! Oh life!
Oh life! doo doot doo

I'm a superstitious girl
I'm the worst in the world
Never walk under the ladders,
I keep a rabbit's tail.
I'll take you up on the dare,
Anytime, anywhere;
Name the place,
I'll be there,
Bungee jumping, I don't care!

Life! Doo doo doo doo doo...

So after all said and done
I know I'm not the only one
Life indeed can be fun,
If you really want to.
Sometimes living out your dreams,
Ain't as easy as it seems
You wanna fly around the world,
In a beautiful balloon.

20.11.06

64. Намерих те, сърце мое...

Когато бях малка и често пътувахме насам натам с нашите обичах да се облягам на прозореца на колата и просто да гледам електрическите стълбове, които подминаваме. И не говоря за малките стълбове с лампи накрая, а за онази метални гиганти изоставени в права линия насред полето, изписвайки път към следващия град или село и носейки електричество натам. И винаги затварях очи и си представях в една чернобяла снимка, правилно подредени и отдалечаващи се като стройна редица от войници.
Винаги е било внушително и когато отивахме на полето с братовчед ми се приближавахме до някой от тях. От близо ми изглеждаха още по огромни, а те и наистина са си големички... Моите големи безмълвни великани... Знаете ли зарекох се да я направя тази снимка... и ще я направя... Дори някой да ме изпреварил аз ще си имам моя си...
И вчера се прибирахме с Танчето от лекции и се размазах на седалката до стъклото. И ги видях... все едно се бяха появили от нищото, все едно не ги бях виждала преди. Големи, метални и сини, а около тях преплетени десетки жици. Днес се прибирах сама от училище и пак ги гледах... права редица...
И разбрах, че това е моето нещо. Моите стълбове...
А ги бях забравила из всичко наоколо...
Намерих те, сърце мое...

19.11.06

63. Да видиш слънчев отблясък...

Вчерашният ден беше дълъг, нощта - също.
Но не мисля да се впускам в прекалено дълги обяснения и само ще кажа, че на практика самовнушанието било по - полезно, отколкото предполагах, че е.
Сега обаче ще говоря за днес...
Събудих се спокойна, непривично спокойна след разговорите снощи. Все едно някой, например Оле Затвори Очички, бе направил някоя приятна магия, разтворил е цветния чадър над мен и всичко просто е наред.
Няма да отричам, че повечето неща все още са в главата ми...
Но днес и сега нещата започват да излизат от тунела. И този път наистина защото всичко най - накрая е изяснено (или поне така се надявам).
А и много навреме се появи Таня с една стара тетрада от преди две години. Писали сме я около януари - февруари, когато бяхме 10 клас. Тогава, когато по сладката ирония на съвпаденията и събитията се оказахме хлътнали по едни две момчета, а после и двете накуп харесвахме смао едното от тях. Сложно беше...
Но както винаги съм казвала едно влюбване никога не ми е пречило на приятелството, с който и да е. В това винаги съм се старала и винаги ще се старая.
И в тази тетрадка сме писали общо казано: буквалните глупости - и за двете момчета, и за хората, които не сме харесвали и са ни дразнили (честно казано и сега не ги харесваме (а и сме играли на филми в тетрадката с рисунки и добре, че сме писали на коя картинка кой филм отговаря, защото сега никога не бих могла да се сетя)). Седяхме в кафето преди лекции, гледахме картинките, четяхме глупостите и се смеехме с глас, така както се смяхме и докато си писахме. Явно тогава това е бил начина за преодоляването на всичко - смях.
Но наред с целия смях си спомняш какво ти е било наистина. Спомняш си нещата, които не си предполагал, че се намират в главицата ти и до днес. Позволяваш им да нахлуят в главата ти, да разбъркат мислите ти, но не и да те разтревожат или разстроят. Всъщност те ти се показват, за да видиш, че си ги преодолял...
Понякога е полезно да се върнеш към нещата, които някога са те измъчвали, стига да не се поддадеш на мисълта "Толкова е било кофти и сега е кофти, явно винаги е кофти". Ако не можеш да избегнеш това хрумване по - добре не си спомняй, но съзреш ли поуката в грешката, осъзнаеш ли как и в какво си се спънал и видиш ли, че дори тогава си успял да се изправиш, разбираш че всичко ще бъде наред... че всичко и сега си е наред, просто трябва малко време да се загладят ръбовете на сглобката наречена "В момента светът ми е розов".
И както пее Боб Марли: "Не се тревожи, защото всички неща ще бъдат наред"...

17.11.06

62. Игра на възли...

Дали сте играли нa въженце някога...
Нали знаете, оплитате въжето по определен начин, после човечето, което играе с Вас захваща заплетените места, прокрава ги от друго място, после е ваш ред и така, докато не изкарате въжето напълно разплетено. Обикновено не е много трудно, но видиш ли не си ли прокараш правилно пръстите само на едно място, изпуснеш ли само една нишка и вече си безвъзвратно оплетен. Единственият изход е да развалиш играта и да започнеш отново или да продължиш да се мъчиш оплитайки всичко още повече, завързвайки още и още възли, които после се отвързват страхотно трудно...
Снощи играх няколко часа с една приятелка... днес в училище също, дори се опитах да науча един двама, пък с Поли един път го изкарахме докрая и ни остана разплетено въженце.
Та се замислих, колко много ми заприлича тая игра на връзката между двама души...
И двамата ловко се мъчите да избегнете възлите и оплитанията и понякога успявате да стигнете до красив финал без никакви обърквации. Понякога обаче нещата се объркват, завързвате ги едни такива... никакви и трябва да развалите всичко, да започнете на ново или да започнете със съвсем друг човек...
Въпроса главно се състои в това дали сте достатъчно добър, че да знаете кои възли да хванете, че да ги разплетете както трябва или ако дружката Ви оплеска нещата Вие да успеете да ги оправите...
Май още от началото само исках да попитам, Вие колко добре играете на възли?!
Затова млъквам, а Вие си отговорете на въпроса...

16.11.06

61. Хвърчащият куфар...

photo by: poop-art

Пътуването на една нимфа...
Или боб с катерици и калинки с майонеза, както би казал Дарки...

Донякъде ще говоря за Тити, донякъде и за себе си...
Днес най - накрая си я видях - от толкова много време... Както и Лили и едно друго Лили и не на последно място Зари (много често взех да я споменавам в блога си, тази мъничка бухтичка)...
Та, моята нимфа бе пътувала до София, а и предстоеше още по - голямо пътуване - до Берлин. Само, че кое пътуване е пътуване, без изпращане от България в името на едно Мак меню в МакДоналдс. Така че се изтипосахме там, наглабихме таблите с храна и седнахме навън да се порадваме на последните топли есенно - зимни дни.
Врабчетата ни гледаха...
Беше забавно да ги храниш с картофки, но взе да става вери крийпи, когато групата им стана огромна, накацаха по съседната маса и столове и ни гледаха страшно...
Но пък говорихме с Тони по телефона (точно сега ме хвали, че гласът ми бил готин)... тя се хилеше както винаги прави (това е чисто предположение)...
Общо взето успяхме да си поговорим, да се напрегръщаме продължително... От много време не се бях гушкала така дълго с някой - добре че е тя милата и обича такива дълги гушки.
И в момента, в който я изпратихме до микробусчето, което да я извози до летището и да превърне куфарът й в летящ такъв започна моето хвърчане по софийските улици...
Тичах за рейса (между другото още като отивах за малката срещичка ми тръгна на зле с транспорта), който се натъпка до козирката се отказах да се навирам като сардинка в консерва. Изчаках следващият, който се яви след сто години и се тутка още толкова до училище. Тъкмо седнах в стаята по Екотуризъм и майка ми ми се обади да ходя при нея на работа... Знаете ли какво си помислих, като сметнах, че трябва да взема същия път на обратно и още толкова отгоре. Точно така! Помислих си да скоча от четвъртия етаж и без това бях на него. В крайна сметка го изминах и тъкмо исках да се размажа на стола на работното си място, когато заидваха клиенти... Това е по ирония на съдбата и само защото Аз бях на работа! Къпините я взели съдбата!
Хвърчи из заведението да обслужваш...
Голямо хвърчане беше днес било то на куфари или на хора...
Всъщност много ми се пътува... И по света, и у нас...
До Монтана, до Ямбол, до Бургас и Несебър, все за по няколко дни... и все при някои от Вас, симпатяги...
До Дрезден при вуйна ми, до Лондон, до Париж, навсякъде...
Непосилно е за човек отворен към света като мен да стои с вързани ръце и крака... просто е непосилно...
Вярвам обаче, че един ден ще ида... Навсякъде...
И започвам от българските си места...

15.11.06

60. Елфът на розовия храст...

Или за малките нещица, които казваме, че са си само наши...
Например: Елфът на розовия храст, Цветята на Ида, Дъждът на Лия, Балоните на Боби, Шоколадът на Зари, Зеленото на Мири, Жулиета на Ромео, Червеното на Елмо, Бисквитките на Бисквитеното чудовище, Музиката на това нарисувано момиченце... И много други... За всичките важи и обратното и то в пълна сила.
Прекарах дни в чудене кое е моето нещо...
Всички горе изброени неща чувствам и мои...
Обожавам дъжда и балоните, да не говорим за зеленето... шоколада и бисквитките пък просто са оная красива сладост...
И все пак с веднъж ясно изявени "собственици" те ми се струват странно капарирани и във всеки случай Не мои...
Защото, когато кажа, че обичам дъжда всички се сещат за Лия, когато кажа "шоколад", в нечии ум неизбежно изниква Зари, а балоните и Боби са направо неразделни... Преди време предполагах, че лалетата са мои, но не говорех много за тях, а сега очевидно са на Зу и Боби... Облаците пък ми се струват някак усмихнати по начина, по който Зари се усмихва...
И аз мислих... кое е Моето нещо и кое е моята малка специалност, кое е нещото, което никой не разбира така както аз го разбирам и усещам, и кое е нещото, което никой не е обявил за свое.
Осъзнах, че дяволски обичам есенните листа, огъня, разтопения восък, пчелите, пианото, вишните, цветните реклами и спрайтът... Всеки човек си има нещо, което обича най - много... Но само аз ли не мога да избера?! Само аз ли се лутам между цветните копчета и плюша... Само аз ли не съм открила Моето нещо?
И знаете ли... номерът очевидно е да обичаш всичко наоколо достатъчно силно, че да не можеш да отделиш едното от другото... Да разделям любимите си неща и хора, да определям кое е "най", ми напомня на някоя майка, която избира кое от двете си деца обича повече...
Не зная, но на мен ми е странно... и някак празно от това, че не зная коя си е моята специалност... Но и пълно, задето понякога чувствам, че всичко е мое...
Да, всеки човек си има малки специалности, всеки е различен по свой си начин, всеки носи нещо добро и различно и с него оставя следи в чуждите сърца. Всеки слага своя цветен или невидим печат върху някой ли нещо... Всеки е целунат от Бог по челото... някои и по двата крака както обичам да се изразявам за добрите футболисти...
Мен не зная къде точно е целунал, но мисля че не е било точно там... Мен вероятно дори не ме е целунал, което не намирам да е лошо... Предпочитам да ме е прегърнал, давайки ми възможност да обгърна всичко някой ден...
Знаете ли, не искам да се ограничавам в едно нещо... не искам да отделя някое, което да е по - важно от другите...
Може би това е моята малка специалност...
Че всяко нещо, от снежинките до зелените ябълки, е моя малка любов...

14.11.06

59. Цветята на малката Ида...

Тръгнало ми е на заглавия от приказките на Андерсен. Точно тази ми беше една от любимите... Нали помните, цветята на малката Ида, които всяка нощ танцуват на приказния си бал... В една лунна нощ Ида се събужда от звука на пианото. Тя надзърва в съседната стая и с изумление вижда всички цветя от Ботаническата градина и кралския парк да танцуват в захлас. На веселия бал са дори и болните й цветя, които била сложила на топло в креватчето на своята кукла… и разбира защо на сутринта те са повехнали... просто защото са уморени след дългите танци.
Знаете ли, танцува ми се...
Сега се чувствам така, все едно съм танцувала цяла нощ без да спра... капнала... само дето ми липсва онова чувство на удовлетвореност след танците... просто ми е дяволски уморено.
Деня беше ужасно дълъг... ужасно уморителен... изпиващ всяка капчица сила...
Чувствам се точно като малко цвете с повехнало стъбълце, което просто е увиснало във вазата си, оклюмало цветната си главица и чакащо някой да го изхвърли, защото вече не изглежда естетически добре в стаята.
Хубаво е да си цвете... ако бях едва ли щях да танцувам цяла нощ, по - скоро бих си почивала... Поне Зари би си почивала, тя обича да мързелува (да не се засегнеш, хънски). Щях да си въртя цветната главица към слънцето, щях да гледам небето и облаците. Щях да оставям дъждът да капе по лицето ми... Да, хубаво е да си цвете, но не откъснато... да си някъде наоткрито... из полята...
Не, май въпреки дългия ден ми се танцува...
Аз дали ще си имам някоя малка Ида, която да ме гледа, потънала в почуда и захлас?!
А ти би ли бил моята малка Ида, която ще ме сложи в легълцето на куклата си, завита под детските одеалца?!

Дори не ми се пише дълъг пост...
Но пък знаете ли, въпреки всичко се чувствам приятно... душевно имам в предвид. Усмихнато ми е, забавно ми е...

13.11.06

58. Оле затвори очички...

Знаете ли, когато бях на 11 години се появиха първите ми проблеми с очите, заради, които и до днес нося очила. Разбира се отидох на лекар и първият, който ме прегледа (ако го намеря, ще го пребия със собствената му диплома) ми каза, че в близките няколко години болеста ми толкова ще прогресира, че... ще ослепея.
Знаете ли какво значат тези думи за едно дете, казани толкова директно и строго право в лицето му?! Едва ли знаете...
Всеки от Вас, може би някога си е представял, какво ли ще е, ако някога ослепее, но това никога не Ви е минавало сериозно през съзнанието. На мен ми го заявиха толкова твърдо, че два дена не си отворих устата и стоях затворена в стаята си.
Знаете ли какво е чувството да знаете, че вече няма да може да виждате формите, очертанията, цветовете... Замисляли сте се някога, какво би било, ако не можете да видите "малките цветни чудеса" на есента... нито на пролетното зелено. На жълтия пясък и синьото море, и белите преспи през зимата съчетани със червено - белите захарни бастунчета. Някога да Ви е минавало през ума, че въобще няма да можете видите лицето на близките си и небето от ванилия. И изведнъж ще станете... просто не зная какво следва след многоточието...
Понякога си мисля, че хората родени слепи се справят много по - добре от ослепелите след време. Родените слепи, никога няма да разберат какво изпускат... да, тежко е, но те никога не са виждали облаците при залез и вероятно не могат да си ги предсатвят така, както ги виждаме ние. И представете си изведнъж... вече да не виждаме нищо.
Тогава си мислех, че ако това се случи просто ще взема успокоителните на майка ми... Не бих могла да живея, когато съм видяла дъгата и знам, че за мен тя повече никога няма да съществува такава... истинска. Едно е да си спомняш... друго е да видиш цветовете. Много би ми липсвало оранжевото...
Имам и познати далтонисти... един пълен и един, който различава само ярките цветове. Веднъж без да исках разплаках момчето, което вижда само в черно и бяло... сиво. Не исках, просто не повярвах, че е далтонист и го попитах най - сериозно за розовите облаци... и той се разплака като малко дете. Още не мога да си го простя... И се извинявам на всички влюбени в сивото, но мразя този цвят, ако трябва да му бъда робиня цял живот. Ако ще да има милиарди нюанси... той е просто нищо и никакво сиво... без живот в себе си.
Знаете ли, гледах едно клипче...
Клипче на една китайска песничка, в което едно момиче ослепя... Момчето, което я обичаше и подари очите си на цената на това, че самият той никога няма да успее да види светът, който подари на нея. На цената на това, че той никога няма да види лицето й, цвета на косата й и бялата кожа... Вероятно съм прекалена егоистка, за да го направя... вероятно не съм срещнала такава любов, че да го направя. И вероятно никога няма да я срещна...

Изгледайте го, заслужава си...

Ти би ли подарил свят от форми и цветове на някой, знаейки, че ти никога повече няма да успееш да видиш морските вълни и горещия шоколад?
Би ли затворил очи завинаги, за да ги отвори някой друг...
И би ли могъл да продължиш да съществуваш, ако изведнъж света ти стане просто черно петно...
Аз не бих могла...

12.11.06

57. Четворка на поправителната...

И светът отново е цветен, а сърцето цяло...
Взех поправителния изпит с целичка четворка, което вероятно се оказва отражение на душевното ми състояние. Знаете ли, че бях решила да се откажа... Не просто от школата, тя е едно на ръка. Бях решила, че ако не взема поправителната... онази, душевната ще се откажа напълно. Просто щях зарежа всичко и само ще се връщам да поглеждам приятните неща. Но моята класна ме познава от седем години и в петък след училище, когато и казах какво мисля да направя ми каза "О, не. Ти въобще не можеш да се откажеш. Не защото нямаш правото, а защото си ти!"...
И очевидно одържах фронта, средставата оправдаха крайната цел. Главоболието няколко вечери подред зверене в монитора сруваше една четворка.
Отчаянието, вйкането и всикчо останало струваше една четворка...
Не е отличен, не е много добър, но е четворка. А това е добър резултат... Надделях оценката: "Душевно състояние - пълна скръб". Или поне така се надявам... о, нека да е така. Нека от сега следват само усмивки...
Моля...
Едва се събрах и подредих.
И просто знам, че ако ме удари още нещо... ще падна и няма да мога да се изправя. Да, винаги искам да съм като топчето... колкото по - силно го удрят, толкова по - силно отскача... Но накрая то се изтърква и Големият удар го спуква... и остава само размекната празна обвивка.
Дявол го взел пък... аз няма да седя и с плач да го чакам. Когато дойде, дойде... дотогава ще си отскачам и ще се смея в лицето на всичко, на което аз не му изнасям.
И въпреки всичко продължавам да твърдя, че живота и света са пичове...
Само хората сме джъркс...

11.11.06

56. Разговарях с теб...

В съня си и в мечтите си...
Не съм сигурна в кое от двете, защото не мога да кажа дали тази нощ спах или будувах блуждаейки из някакви мечти, които никога няма да станат реалност... И казвам никога, защото го знам, а тази думи по рождение не ми присъства в речника и изричането и е трудно.
Късметлия си...
Смоняш ли си мечтите ми, а сънищата ми, помниш ли!? Ти не присъстваше там, но дали ги помниш...
Всъщност как би могъл да присъстваш където и да е, когато просто не съществуваш... Не си е реален, ти си просто моя блян и фантазия, нищо повече...
Да, късметлия си...
Като такав никога няма да се срещнеш със суровия свят, а ще останеш на скрито... само в моето съзнание. Не че там е много сигурно, дори е самоубийствено понякога, но е по - добре от това да си навън, така изложен на вятъра както съм аз...

I had a dream last night
You were there
You held my hand so tight
I thought I'd just die
Do you remember?
When we use to have
So much fun
I used to cry sometimes
Those days are gone
Did you remember?

А знаеш ли, че те обичам?!
Не, нали...
Едва ли има значение дори да знаеше... И знаеш ли защо няма значение?! Защото колкото и да си те представям ти никога няма да можеш да ме докоснеш наистина... Няма да ме целунеш така както го правеше снощи в сънищата ми, защото те просто не са реалност...
Както казва Зари, те са само скритите трепети на душата... Защо ли скрити, когато аз ги споделям всекидневно поне на един човек. А може би не ги споделям напълно...
Може би не споменавам как се чувсвтам, когато отмяташ с пръсти косата ми и когато устните ти докосват челото ми...
Да, това вероятно го пропускам...
А знаеш ли, че още не мога да махна снимката ти... Не си е реален, но имам твоя снимка, да... И я гледам всеки ден, сърце не ми дава да я скъсам и да я пратя в кошчето... Защо ли? Скритите трепети на душата, че може би ще прекрачиш стената на иреалното и ще станеш истински...
Кой знае...

10.11.06

55. Нещо ново, нещо старо...

Днешния ден няма нищо общо с младоженци, бели рокли и ориз.
Използвам фразата за заглавие, само защото днес се случи така, че и имам и двете.
Започвам със старото, което още не съм получила съвсем...
Другата неделя ще имаме среща с учениците от бившия клас. Някои от тях не съм виждала от четири години, някои виждам от време на време, а някои виждам всеки ден. Някои искам да видя, други - не. Някои ще ме очароват с промените в себе си, други - не. Всъщност едва днес научих, а вече искам да идва идния уикенд и да се срещнем, да поговорим, за сега, а после и за това, което беше, но вече не може да бъде. Ще се посмеем на нечия издънка, ше се сдухаме за нещо, случило се преди време. Всъщност като цяло вероятно ще бъде забавно и приятно. Не вярвам някой да ме ядоса или нещо такова, просто ще се радваме, че се виждаме. Като се замисля... ами че то повечето си ги спомням съвсем бегло и изведнъж започват да ми изплуват лица и случки.
Нека идва вече...

Но да минем към новото...
Нова "философия" и нова "етика" за живота и света...
Една дума... Уика...
Може би...
Отворена съм към нови неща, искам всичко наоколо да е чисто, неопознато, просто ново. Може би затова го отбелязах с нов каскет. А по принцип шапки не нося...
Време му е очевидно...
Има и друго ново нещо... но все още няма да го кажа. Не че е важно, но за мен е... има голямо тълкование в две страхотно противоположни посоки...
Защото се чувствам нова.

9.11.06

54. Мемоари на целувките...

Честно казано имам чувството, че съм забравила как става тоя номер. Общо взето, винаги когато не съм се целувала от много време (в случая са минали шест месеца (или половин година, което звучи по - грандиозно)) ми е едно такова... все едно съм го забравила. Всеки следващ път обаче се уверявам, че е като карането на колело... Няма начин да го забравиш. Но пък всеки следващ път с нов човек е страшно забавен...
Опипвате почвата и разбирате, че стиловете Ви ама хич не си пасват. Затова започват да се правят компромиси... Нагаждаш се по него, той по тебе и в един момент той прави твоето, за да ти е удобно на теб, а ти неговото и общо взето пълна обърквация. На мен в такива моменти ми е или крайно досадно или крайно разлигавено и се хиля като идиот. В крайна сметка обаче успявате да се нагласите един по друг и после става лесно.
Докато не дойде следващия нов...
Всъщност нещо се бях замислила за първата си целувка...
Интересно, но при мен се получи още от първия път. Не че знаех точно какво и как да го направя, то просто стана... перфектно. Нищо сега ненавиждам човека самата целувка си спомням с умиление, момента беше красив, нещата просто бяха други, отношенията ни също... и бях хлапе, прибрах се цялата разтреперана, зачервена и обяснявах на брат ми, а той не проявяваше особен интерес.
Втората целувка я преживях като първа. Беше с друг човек и беше за отмъщение. Беше сладка, зла, но сладка... И беше по - хубаво, по - приятна и... абе все едно втори шанс за първа целувка.
Пък после... с много хора съм се целувала и все още втората си беше най - хубава. Още не съм намерила момче, което да се целува, като онова... без име. Но пък и друг път съм се целувала така... лошо, з аотмъщение и пак ми беше много сладко. Май точно тези целувки, с ами били най... хех... Зверче съм очевидно. И какво от това?!
Но пък искам... Наскоро Мъро ме навежда на темата и ми се целува. Даже някакъв тест си правих... била съм имала перфектна техниха и дрън дрън. Едва ли... така на теория може би. Е, не че не са ми го казвали и на живо *усмихва се загадъчно*, но не се имам чак толкова добра...
Ох, стига за целувки, че ми се целува, ама много...
Много лошо - нямам близки изгледи...
Което не ми пречи да си го предсатвям, но друго си е... да си е наистина все пак.

8.11.06

53. Rollin' on the floor laughin'

Днес ще се смеем... Не, няма само да се усмихваме, ще се смеем от сърце, така както не сме се смяли от много време насам... ще сме смеем толкова силно и толкова дълго, че ще ни заболи корем...
Ако питате какъв е случая, ще кажа, че случай няма...
Трябва ли да има случай и причина, че да е щастлив човек, да е позитивно настроен и да се смее от сърце?
Аз казвам, че не трябва. Човек може да се смее винаги когато поиска, дори да не му е особено смешно. И определен час за смях няма. Няма записвания на дълги листи, смееш се когато ти дойде от вътре. Тихичко, силничко или с цяло гърло. Дори да изглеждаш като идиот...
Смеха не е знак на лудост, както някой твърдеше. Знак на лудост ли е да покажеш на света, че си щастлив? Знак на лудост ли е да видят хората, че душата ти е пълна с положителни емоции, които просто трябва да излязат и да зарадват и останалите? Не, не е... Луди са тези, които казват, че е. Смеха е хубаво нещо, кара всички наоколо да се усмихват, зарежда ги позитивно.
Ето днес например, с някои от дружките седяхме в часа, на едни десетокласници, които правеха контролно по история. От опит знам, че нашата класна дава кофти контролни, което беше и причината почти всички да са омърлушени. Да, обаче ние най - нахално се настанихме в часа и най - нахално ги накарахме да се заусмихват...
Как ли - говорихме си глупости (не простотии, но неща, които не са особено важни от обществена гледна точка)...
Нали два дни не бях ходила научилище, имаше какво да си кажем, на какво да се посмеем както си трябва. Вероятно някои хора малко бяха отплеснали днес, защото постоянно пускаха някой друг лаф.
Общо взето с Танчето решихме да ходим на кънки на лед и много се смяхме на идеята как ще отидем на леда, ще паднем, че се мъчим да станем пет часа, за да паднем отново... Толкова ни беше забавно и смешно, че сме си запушвали устите с ръце, за да не се изхилим прекалено грубо. А всички се въртяха и ни се усмихваха и само повтаряха "Е, какво си шушкате сега там, че е толкова смешно?". Даже госпожата ни погледна и ни се ухили учудено...
Отдавна не съм се смяла така, както се смях днес в почти всички часове. Отдавна не ме е боляла устата от смях. Дори коремът ме заболя по някое време, толкова много ми бе смешно и забавно.
Знам ли... денят си беше нещо, което не съм имала от много време.
Беше от ония... многоцветните, изпълнени с много звуци и веселие...
Или поне така го усетиха моите сетива...
Да, смееш се и забравяш всичко останало. Улових се, че вече не мисля за някои неща, които миналата седмица не успяха да ми излязат от главата, дори когато правех сметките по счетоводство, на контролното. За тях сега мисля само, когато си легна вечер и няма какво друго да правя...
И ми мирише на Коледа вече, може би заради коледното звънче, което съм закачила на телефона си... едно такова мъничко, но звучи точно на... Коледа и празници...

Ей, благодаря за днешния ден... не че знам точно на кой трябва да благодаря, просто благодаря...
Тъ тъ ръъъ...

Nelly Furtado - Somebody To Love

7.11.06

52. Съблечи ме...

Ох, днеска ми е подчертано развратен ден...
Още от рано всички ми говорят за някви си ти работи, за които моите детски уши все още не са пригодени (кой залъгвам, Чийзъс)... То не бяха подробни обяснения и какво ли не...
Не че не ми беше забавно, разбира се... То не би могло да е другак, веселко беше, смяла съм се от сърце...

Та, да те питам, ти кога махаш дрешките?! На първата среща... на втората... или чакаш да се опознаете по - добре с човека?! Колко бързо се предаваш под чара на симпатичното същество от среща или на твоето собствено желание и захвърляш парцалите на прикритието, предлагайки вече разголената си душа?! (Нали не мислеше че ще говоря за истинско събличане... о, не... аз съм човек на метафорите, ако вече не си разбрал). Колко бързо се доверяваш?
И въобще кое му е хубавото на това да се поднесеш голичък на някой... Туко - виж ти забелязал някой недостък и ще има да ти се присмива. Е, не че винаги е така, разбира се... Хората очевидно имат нужда сами да се съблекът понякога. Просто да се отпуснат и да си покажат всичко, до рождените белези на... абе, на места, които по принцип са скритички...
Обаче пък да ти кажа има много опитни мачовци... при тях без да искаш изведнъж подскачаш стреснато и осъзнаваш, че дрехите ти отдавна са разхвърляни на такива места, че даже не можеш да си представиш коя Света крава ги е кичнала там. Толкова ловко са те оплели, че не си разбрал, кога си разкопчало самичко копчетата на ризката, после ципа на дънките, че чак до чорапите. Бива ги, много а добри... а и често се срещат, обаче на всичкото отгоре са зад чертата, обозначваща "лошите герои във филмите". В смисъл... разбра ме май, те просто са опитни гаднярчета... (възможни са изключения - добрият лош гадняр, например).
Както и да го сучем обаче събличането си е проява на чиста форма на доверие към човека, пред който сме оставали блузката да тупне на пода. Дори да сме прилъгани пред него изпитваме чисто на сигурност (дори лъжовна да е) и му вярваме. Той ще ни пази... (да ама не, бих казала аз... или поне в повечето случаи никой не те пази, даже не ползват... ония малките гумените... отплеснах се). Обобщавам от този параграф: исках да кажа, че когато се събличаме пред някой твърдо вярваме, че той е правилния човек, който може да види всички белези и бенки без да се уплаши и да ни зареже след това...
А да се събличаш или да те събличат обичаш...
Ох, да отплесвам се...
Обаче аз обичам да ме събличат...

6.11.06

51. В леглото...

Днес си беше един пропилян ден за живеене като цяло... Да го бях проспала май щеше да е по - добре.
А може би не...
Не съм излизала въобще, прекарах си един окъпан ден на топло в леглото с няколко учебника. Не че научих кой знае колко много или нещо такова, но поне си свърших няколкото работи.
Всъщност днес си беше един от ония дни, в които си отдаден или на спокойствието на завивките или на самотата в същите тия завивки... Нали все пак си самичък под тях. Аз ще го определя като ден за размисъл... Защото главно си слушах телевизора, чертаех графики, учех определения и размишлявах. Отдаде ми се да го правя всичкото наведнъж и от без никакъв проблем, но размислите си бяха най - важни...
Вчера обаснявах на Зари, че имам желание нея и още няколко души да си ги запазя като приятели за по - дълго...
И днес осъзнах защо го искам. Ние сме си деца... нищо, че един е на 21, друг на 19 или не знам си колко си... Ние сме си деца, лесно се затрогваме, лесно се усмихваме, лесно преодаляваме висчко, защото то още не е станало толкова дълбоко и силно, още не ни е заблъскал както си трябва живота...
И искам да запазя хората около себе си, за да мога да ги видя какви са, когато всички пораснем. Искам да съм голяма и да кажа... "Ей, ние се познаваме от вече 8 години, преминахме през толкова неща заедно и пак сме приятели, и пак сме заедно". Отношенията разбира се ще са се променили или задълбочили, но искам да ни видя след време...
Сигурно би било хубаво да поддържаме същите тия отношения...
Пък самотната гледна точка в леглото няма да я обяснявам. Имах си час за реване, не че се разплаках... Не ми достигна малко, явно вече наистина съм се поуспокоила... В смисъл, явно да, на децата бързо ни минава... Падаш, ожулваш си коляното, разплакваш се, ставаш и се усмихваш, защото са те целунали и ти е минало...
Което не че е лошо, ама...

Ох, пиша еднообразни и глупави неща...
Нищо, скоро ще се оправя както си трябва...
И после ще пиша глупости...
Ще ме изтърпите малко...

5.11.06

50. Да ти пишат двойка... по любов!

Да, днес бях на изпит и за неразбралите изкарах цяло и пълно 2... всъщност то може да е по милост, вероятно са ми добавили три еденички, за да вляза някак в системата на оценяване, ясно е че не могат да ми пишат в книжката "Държавно управление: Оценка: -1" и затова са се направили на добрички...
Оставете, че е смешно, ами от сто души около 70 в събота сме на поправителна...
Това вече си е смешно... и после защо в България няма добри управници, ми всички изкарваме "слаб" на изпита по управление...

Няма да говоря затова сега, обаче...
От близо седмица се опитвам да напиша поста, който ще последва надолу, но вероятно не исках да афиширам с него някои събития и случки... Пиша ги някакви такива съвземащи се, но не съм написала от какво се съвземам, нали...
Не че и сега ще го напиша конкретно, Вие сте умни ще се досещате...

Интересно ми е какво правите, когато Ви драснат една хубава и завъртяна двойчица по любов. Ей така, на хубавата бяла и напарфюмирана хартия, една грозна, черна двойка, която направо да ти скапе целия живот в близките дни. И също като за поправителна сесия, сядаш преговаряш всичко и оставяш квесторите, в случая съдбата да ти пише поне тройка и да те остави намира. Обаче, докато научиш за поправителния изпит направо ти се съсипва живота - стоиш по цяла нощ буден и повтаряш онова глупаво определение, а именно "Ще го преживея и това, в крайна сметка не съм първия, нито последния с двойка и разбити чувства!". Неясно го разбираш, но не успяваш да го запомниш и разбереш както си трябва и продължаваш да си представяш огромната изкривена цифра, от която ти се повръща (защото докато си чаках оценката на мен ми се догади истински, направо не можех да дишам). Накрая с много мъки изкарваш нещичко над 2... Някак си изтриваш числото на хубавия лист, но очертанията му си остават и хартията е протъркана. А най - често дори не я трият, а до нея пишат "Изкарал на поправката... еди - колко - си". Т.е. като някой го погледне винаги вижда, че първо си бил скъсан... Разбира се, не че си много удовлетворен след поправителната, защото не си я получил тая заветна шестица и тия проклети чувства от другата страна - на пейката на изпитната комисия, но поне вече не си на ниво две и някак си я преживяваш цялата история. Или поне се опитваш...
За жалост обаче, лошата оценка не се забравя... Аз все още помня двойката си на изпита по математика след седми клас. Помня и всичките си двойки по любов... те просто са си там, поглеждаш си дипломата след време и те си стоят, за да ти напомнят, че някъде нещо не си го научил както трябва... Най - лошото е, че особено на вълна чувства човек трупа наистина много двойки. Дори, когато получи 5 или 6, след време то вероятно се превръща в 2... Защото все някога нещата рухват до слаб...
Моята диплома е с общ успех малко под три вероятно... Колко жалко...
А оценките май са наистина много...

4.11.06

49. Цветни копчета...

Случайно да имате някоя кутия с копчета някъде у Вас...
Със сигурност имате, всеки си има...
Огромна кутия с копчета - обикновени, бели, черни, цветни, малки, големи, метални, с малки стъкълца изглеждащи като брилянтчета...
Копчета събирани от мама или баба с цел като се скъса и загуби някое копченце от някоя блуза да могат да измъкнат кутията, да изровят някое подходящо и да го заместят с два - три шева. Днес разрових кутията...
Та спомням си бях си правила преди, бе нещо като табло...
Една стара тениска, окачена на закачалка насред стаята с пришити към нея копчета. Копчета на непривични за копче места...
Всяко бе различно от другите, всяко имаше свой си смисъл разбира се... Всяко копче беше мой приятел. В смисъл, не че самите копчета ми бяха приятели, де. Те просто бяха олицетворение на приятелите ми. Изчаквах да мине известно време след запознанството ми с някое човече, преценявах го и ако сметнех че го чувствам като приятел внимателно му избирах копче и го зашивах някъде из тениската. Никога не съм събирала повече от десет копчета накуп... и веднъж дори остана без нито едно копче. По едно време често се сменяха... и тениската се износи. Стана цялата на дупки, защото когато свалях копче шевовете си личаха.
Накрая когато реших, че душата ми доволно се е изтъркала, разкъсала и надупчила изхвърлих тениската. Но пък мисля сега да си направя нова... някакси не се чувствам изхабена... мога да побера още копчета, мога да преживея още разшивания...

За Таня веднага намерих едно посипано с брокат, лъскаво и черно...
Зари... запазвам ти едно квадратно кихлибарено на цвят копче...
За Мъро си избрах едно голямо синьо...

За сега ще си спестя защо и къде точно ще ги зашия, но един ден ще разберете...
А утре ще избера другите копчета...

3.11.06

48. Бягство...

photo by: whereismouse

Аз не слушам българска музика като цяло...
Това знаят всички мои близки приятелчета...
Но да, определени неща си заслужават, определени неща никоя друга музика не би могла да "нарисува" така както ги "рисува" българската музика...
Не зная защо обаче си позволих да се отдалеча дори от тези, въпросни красиви песни...
А ги обичам и винаги съм ги обичала, но може би не съм искала да го призная...
Долу написаната песен най - често ме сдухва, защото я слушам в моменти, в които ми е криво. Действа потресаващо силно, особено ако моментът е точно такъв. Даже само преди няколко дни ми влияеше точно така, в точно един определен момент, в който исках да седна и просто да плача... да си напиша едно "Оставете ме сама! В момента се отказвам от живеенето, а всички знаете колко пристрастяващо е то!" на челото си и толкова...

Авеню - Бягство

Последна нощ, а утре ме очаква път.
Поглеждам през прозореца дали навън вали.
Не ме е страх от теб, не искам да остана тук.
Това, което остава да направя пак е да бягам.

За кой ли път аз признавам пред теб,
че не мога да бъда сам. Безброй години.
Години наред аз не мога да спра своя бяг.
Защо повярвах на думи,
в които не вярва и малко дете.
Защо избягах, защо повярвах.

Дали дъждът навън или студът във мен
е това, което спира моя бяг. Оставам тук.
Не знам дали страхът, че връщам се отново тук
като странник без подслон, загубил своя дом.
Не спира сега.

Знаеш ли...
Не се интересувам от къде идваш...
Важното е, че идваш при мен...
Знаеш ли...
Не се интересувам от миналото ти и не те съдя заради него...
Интересувам се от това, че настоящето ти е обвързано с мен...
Знаеш ли...
Че ако си тръгнеш от мен, ще се моля да се върнеш тичайки...
Или ще избягам с теб...
Но знаеш ли...
Че ако поискаш няма да те спирам, защото нямам право да ти забраня нищо...
Всъщност... знаеш ли...
Че няма да позволя да се случи нещо, което да те накара да поискаш да избягаш...

Така че, нека не мислим за бягството в толкова лош аспект...
В крайна сметка всяка сутрин бягаме заедно в парка...

За всички мои приятели... и за онези, които няма да пуснат да избягат без да се боря за тях... И сега се чудя да споменавам ли имена или да напиша, че те си знаят... Защото може би не си знаят, може би не са сигурни, защото само аз мога да кажа, кои чувствам толкова близо...
И все пак ще го оставя безименно... Нека го почувстват сами... успеят ли, значи всичко е наред...

2.11.06

47. Humanity can be beautiful!

Изпитвам острата нужда да му подаря цял един пост... Може би с малко повече думи отколкото би трябвало, но изпитвам нужда. И да, казвала съм, че такива красиви неща, не бива да се натоварват с думи, но аз ще опитам да го направя без да го разваля...
Първо го изгледайте, моля...

Безплатни прегръдки...

Историята си е красива, дори малко вдъхновяваща...
Преди около 2 години и половина или малко повече, момчето от клипа, Хуан, който е от Австралия се прибрал в Сидни след пътешествие, и виждайки колко нещастни изглеждали всички решил да пораздава малко безплатни прегръдки. Както сами видяхте забързано ежедневие в началото дори не позволи на хората да му обърнат внимание... или може би не смееха. Само че с първата прегръдка всичко стана цветно...
Обаче... общината го кара да направи застраховка обществена отговорност (явно смятат, че някой ще се нарани от всички тези прегръдки?!?) на стойност 25 милиона долара и той събира 10 хиляди подписа и отново получава разрешение да раздава прегръдки безплатно в една от най - оживените части на Сидни. Той вдъхновява интернационално движение, което раздава безплатни прегръдки. Кампанията е проведена в 25 страни след това - от Чили до Корея и Израел, а всички новини предават за Хуан... Дори всеизвестната Опра го кани в шоуто си.
А знаете ли, че дори има Световен ден на прегръдките... И когато търсих на коя дата е всъщност този ден открих... поне 10 различни дати, и цяла лятна седмица посветена на тях... Наистина много прегръдки...
Очевидно има начин да обърнеш света. Очевидно има начин да накараш хората да се почувстват по - добре, по - усмихнати, по - добри... Очевидно... само трябва да намериш начина. И да, вероятно знаем, че утре човека, който сме прегърнали ще е забравил, а ако не е това сигурно с нищо няма да промени начина му на живот и всичко останало... Но за един кратък миг, той ще се е усмихнал, ще е разбрал, че има и човечни хора...

Колко ли хора имат нужда от прегръдка...
Не зная за Вас, но аз не мога да спра да го гледам или да слушам песничката...
За мен всичко е уникално красиво и нежно...
Зари снощи обеща да си направи табела за другата среща... хех...
Хора... просто отворете ръце и прегърнете света...

Sick Puppies - All The Same

1.11.06

46. Дори стъклото изтичало...

Или пост посветен на часовниците и на това как въртенето на стрелките ни лекувало...

Никога не съм била поддръжник на теорията че времето лекува, че с времето чувствата се забравят и дори изчезват. Времето може би само притъпява, но и затова не съм сигурна. Ако времето излекува нещо, ако то заличи някои чувства, то значи те не са били истински или са били слаби, малки и незначителни. Истинските неща не се забравят, тях и въртенето на стрелките не може да заличи. Колкото и листчета от календара да откъснете, отбелязвайки новия ден истинските неща ще си останат някъде там, на дълбоко, на сигурно, може би някъде, където не продполагате, но ще ги има. Вероятно дори няма да знаете, че ги има и че ги помните, но някога, някъде по някаква причина ще се случи нещо, което ще ги извади отново на повърността, за да Ви покажат, че времето е просто величина измислена от хората и че часовниците просто мерят тази величина...
И всъщност целия процес на потулване и заряване на чувствата става бавно. Случвало ли Ви се е да мине половин година, година или повече от някое събитие, което по някакъв начин Ви е потресло, извъднеж да се сетите за него и да видите, че то е още там. В съзнанието Ви и само споменът за него Ви докарва до сълзи отново, защото тогава, а и дори сега сте го почувствалии го чувствате истински...
Ето, видяхте ли... времето не лекува...
Чували ли сте, че стъклото е течност и че тече...
Че, когато отидете в някоя много стара къща долната част на всички прозорци винаги е по - дебела от горната, защото през цялото време стъклото е текло надолу, изтънявайки в горната си част, но натрупвайки се долу...
И това е съвсем незабележимо, освен, ако не го измерите или ако прозорецът не е наистина много много стар, че само при допир с пръсти да усетите я тънкостта, я дебелината...
Само това може времето... Да изтъни чувствата горе, само в горната им част... днес, когато не Ви правят впечатление... За жалост или не обаче те са се натрупали някъде, по - силни, по - истински и по - здрави...
И чакат да си спомните за тях...

Не, времето не лекува...
Времето не Ви кара да забравите...
То е просто е малка инжекция от успокоение...
Ей видите ли минало е толкова много време, не би трябвало да ни боли вече...
Да...
Ама не...

31.10.06

45. Регенерирам или?

Израствам на ново и на чисто... Опитвам се да разбера какво става с мен. Определено отбелязвам някакъв известен напредък спрямо миналата седмица, в която се чувствах напълно и безвъзвратно затънала. Сега обаче опитвам да реша в момента регенирам или израствам новичко и малко същество...
И в двата случая ми е останала основната част от мен си... ако регенирам съм си аз, просто с тук таме нещо ново...
Мисля обаче че пораствам на чистичко... и ако израствам, то съм си със старото коренче или луковичка или просто някое малко семенце от душата ми е решило да израстне в ново цветенце. Все още се чувствам зле като цяло... малка, беззащитна, някоя, която дори вятъра ще я скърши, някоя, която иска някой да я пази, да и завърже малко колче, което да я крепи, докато порастне... Докато не стане голяма и бяла и някой не я откъсне за да изчислява замислено "Обича ме" и "Не ме обича"...

Дявол ги взел всички влюбени, искам да порастна... и не искам никой да ме къса, когато това стане... не искам и аз да се влюбвам... отново. Още по - зле е да се накъсам самичка...
Искам края на тази година да бъде просто спокоен, не искам да се случва нищо, не искам едни просто безоблачни дни. Не искам вълнения, дори не искам ярко слънце и красива светлина, искам всичко да утихне и да е спокойно и да ме остави да са раста...
Още не е дошъл декември, а аз вече правя равносметка за годината... на кратко установих, че израствам за трети път. Никога не е било толкова бурно, никоя година не е била толкова бурна, толкова успешна в някои насоки и все пак наситена с толкова много въздишки и обляна в толкова много сълзи. А каква ще е следващата... или какво още има да се случва до края на тази. Остават само 60 дни, какво лошо може да се случи само за два месеца, нали... Е, сигурно може... На мен един ден ми дайте и май щялото нещастие ще смаже точно моята маргаритка...
Дявол го взел целия свят...
Няка ми остави маргаритката намира... Тя има право, нали?!

27.10.06

44. Какво ми направихте?!

И какво си направих?!
Аз не съм това, което показвам тук...
Аз съм променена, преди бях друга...
Станала съм сива... и да знам, че сивото е хубав цвят и тоновете и нюанси и бла... но аз не съм сива, за Бога! Аз не съм толкова еднообразна и скучна, и превзета, и ядосана, тъжна...
Напоследък явно съм... Плача прекалено много, мисля прекалено много, самосъжалявам се, самоизмъчвам се дяволски много за неща, за които може би не бива... И освен това съм станала много избухлива нервна, заядлива и всички наоколо го отбелязат. Някои от по - близките ми съученици почти всеки днес казват "Абе забелязали ли сте колко изнервена е станала Хрис?", а майка ми през десет минути повтаря "Абе какво ти става, само избухваш? Не даваш да те пипне човек или да ти каже една дума". И дори сама се усещам... не давам никой да ми каже нищо на въпреки. Дразня се, карам се и викам... Да, аз винаги съм избухвала лесно, но това е прекалено дори за мен. И някои хора... ги е страх от мен... Само като кресна и те се свиват, отказват се от разговора или просто изчезват... Толкова лоша ли съм станала? Толкова неприветлива... Човек, който хората предпочитат да избягват или просто да се съгласяват с него, защото не им се спори за пореден път.

Къде изчезна онова вечно хилещо се момиче? Онова, което наричаха лигла и малко перверзно същество, защото дрънкаше глупости на поразия и разсмиваше хората. Онова, което когато спореше, спореше защото наистина са го ядосали или от любов към сблъсъка на различни мнения. Което спореше със стил...
Къде в целия водовортеж от собствените ми сълзи и крясъци се изгубих, зарових или потънах? Какво направих със себе си и какво ми причиниха хората?! И защо позволих това да се случи?! Хората казват, че когато си стигнал дъното нямаш друг избор освен да изплуваш... А аз очевидно съм си взела лопата и копая надолу...


Да, напоследък се освестявам, ставам малко от малко по - ведра, по - общителна и по - усмихната... Връщам се към старото си "аз" (или си мисля че го правя), но все още съм далеч от него...