31.12.06

87. Само след миг, това което казвам сега ще е минало...

В залеза на тази година започвам да се замислям затова... че не искам тя да свърши просто така. Да беше кофти година, година в която се случиха прекалено много неща, които вероятно не исках да се случват... и все пак... Тя просто ще свърши, разбирате ли...
Пък на мен си ми харесваше такава, някак изпълнена с разни събития, със сълзи и с усмивки... с хора, с познати, с приятели... със специални хора... с много чувства... и с любов...
Вярно болезнена година си беше, но аз съм си добре, ей... Усмихвам се на всички, които ме виждат...
Добре де, колкото и да не искам след час и половина тази година ще отплува, за да застане до предишните, които вече са в графата "минало"... ще започне новата...
И на прага на новия изгрев мога само да си поискам още по - изпълнена година... С каквото и да е, просто изпълнена... нали разбирате...
Времето лети цинично бързо, както обича да казва Мъро... все едно вчера посрещах предишната Нова година, шампанското на нашата маса, което май беше обилно разклатено от лицето, което седеше до мен, гръмна малко преди полунощ... "Е, вашата нова година започна малко по - рано" така ни казаха след това... *усмихва се*...
А сега стоя у нас сама и посрещам следващата Нова година... всъщност нищо не искам да посрещам, само ще изпращам, махайки... Не знам дали съм готова да обърна лице към нещо ново... Toлкова пъти опитах да гледам към новото и сега само защото започва някаква си нова година в живота ми не означава, че ще успея... искам просто да постоя малко... между двете... в един издължен миг, в който ще същестувам само аз... в който ще мога да обмисля всичко което беше... всичко което можеше да бъде... и всичко което не беше... За пореден път...

Синият ми облак чака светлините отвън, но ясно осъзнава, че всъщност има още доста време, затова се задоволява само с чашата червено вино, прекалено горчиво за вкуса му...

29.12.06

86. Do you know you’re beautiful...

Каквото можах... казах...
Каквото можах... направих...
По всяка вероятност то просто е недостатъчно...
По всяка вероятност просто съм прекалено мъничка...
Може би съм просто недостатъчна...
Може би съм просто... аз... само аз...
Може би не съм онзи някой, който трябва да съм...
Не по принцип... просто за теб...
За твоите желания и мечти...
За онова, от което се нуждаеш...

И знаеш ли...
Мисля, че вече ми омръзна да се опитвам да се превръщам в онова, което ти трябва...
Мисля, че съм достатъчна, просто ти не го виждаш...
И мисля, че един ден ще си отвориш очите, но както винаги тогава ще бъде късно...
Знаеш ли... красив си... Но заслужаваш ли толкова много?!
Може би да...
Само че, може би аз нямам какво вече да дам, че да се превърна в онова, което ти искаш...
Мога да приема, че си моята красива загубена кауза...
Мога да приема, че не съм твоят съвършен човек...

Синият ми облак се чувства добре... разкъсва между това кое дискотечно парче да си пусне... просто така, защото му се танцува...

28.12.06

85. В очите ти дъжд вали...

И въпреки всичко, когато си на ръба и съзнанието ти ясно осъзнава, че единственият път от тук насетне е надолу и само надолу, там където е студено и тъмно и няма нищо... В мига, в който дъждът почва да вали в очите ти и почне да те боли, докато всичко в теб крещи "Всичко свърши, нали?!"... Когато се загубиш в мъглата... Когато дори от сънищата те боли... най - често се появява нечия топла ръка, която да те издърпа обратно в топлата си голяма и истинска прегръдка. Там, на топло и сигурно, където няма мрак и самота... Където се чувстваш приютен, цял, изпълнен... Където си себе си и никой няма нищо против това... там, където единственото, което витае във въздуха е любов... Там където дори сълзите са сладки... защото са от щастие... и защото се усмихваш... И там, разбираш, че всичко си е струвало... И че всичко е наред...

Има го някъде това местенце, има я тази прегръдка, дарена ти от някой от цялото му същество... само че синият ми облак още не я е намерило... но няма да се откаже да търси и оптимистично слуша Stay With Me Again...

27.12.06

84. От всичко се отказах... и защо тогава все още ме боли сърцето...

И какво правиш, когато цял ден си имал адската нужда от някой и той идва, нуждаещ се от теб?
И как постъпваш, когато цял ден те боли за някой и когато той дойде уж да те усмихне се оказва, че трябва да понесеш и неговaта болка, която може би ти идва в повече?
И как реагираш, когато чакаш някой да избърше сълзите ти, а се оказва, че ти трябва да избършеш неговите?
И какво казваш, когато цял ден си чакал някой да ти върне силата, която си изгубил, а се оказва, че ти си този, който трябва да дава сила, която всъщност не притежава?

Знаеш ли колко е тежко да искаш, но да не можеш да дадеш...
Да те мислят за силен, а вътрешно да се рушиш, да страдаш и плачеш...
Толкова много време вече... и ще продължава... и ще се повтаря...
И пак... и пак... и пак...

Синият ми облак се разпада... разкъсва и изтънява... знаете ли... мисля че всеки момент ще изчезне...

25.12.06

83. Daddy?!

Слушам Hurt... Christina Aguilera... И знаете ли какво си мисля...
Че някога обичах баща си... че някога той ме обичаше и се гордееше с мен... че бяхме от ония двойки неразделни бащи и дъщери, в които таткото купува сладолед на момиченцето си, върти го във въздуха и се смее гръмогласно, когато то направи някоя смешна физиономия...
Липсва ми...
Сега с него се виждаме веднъж на два - три месеца. Не си звъним, почти не си говорим, а и лятото се бяхме скарали жестоко и наистина не си продумвахме и дума, а кажехме ли си нещо... е, обикновено си крещяхме. За мен в последните пет години той бе само финансовото лице в семейството... той пък гледаше на мен само като едно от двете същества, за които е длъжен да се грижи независимо от всичко... Защото колкото и да не сме се понасяли и да сме се карали винаги се е стремял отстрани за всички други ние да изглеждаме като нормални баща и дъщеря... Мисля, че не се получаваше особено добре... Винаги сме били студени... не се прегръщахме, а стискахме вяло ръце, като далечни познати...
И вчера... Бъдни вечер... бяхме си само аз, брат ми, мама и той... И за първи път от много време почувствах... че ние сме семейство. Че сме заедно, че се обичаме, че държим един на друг... Беше приятно, истинско, уютно, мило... семейно... През цялото време бяхме усмихнати.. всички...
И вечерта... той ме прегърна... за първи път от пет години той ме прегърна...
Моят татко...
На Коледа ставали чудеса...
Daddy... I love you...

Синият ми облак от парфюм се чувства добре... така, като на Коледа... Нали все пак има и имен ден... И вече слуша Songs In My Pockets...

20.12.06

82. Утре...

photo by: mumbojumbo89

Вярвате ли, че Утре нещата ще се оправят?
Че Утре светът може би ще е по - добър. Или че поне ще Ви се струва такъв?
Май не си задодах добре въпроса... По- скоро исках да попитах: Можете ли и смеете ли да погледнете с добри очи на това "Утре" и да си кажете "Ей, всичко ще бъде наред!" не просто като утешение, а просто защото знаете, че ще е така...
Аз така се чувствам днес, вярваща в онова Утре... Усмихваща се на усмивките, които ще получа Утре и склонна да обещая неща... за Утре...
И знаете ли защо?!
Ето затова...

Артисти "От любов към живота" - Утре

Днес се събудих до теб
И денят ми беше странно усмихнат и лек
Пожелах си на ум и утре да съм тук
Светът ми се мени,
Всеки миг е разпад, всяко вдишване – живот,
Всеки страх – път назад и импулс и утре да съм тук
Днес се събудих до теб
И се сетих колко чаках за този момент
Но ще има ли друг и утре да съм тук?
Светът ми се мени всеки миг, всеки час
Често гледам отстрани, нямам сили,
Крещя, но без звук... и утре да съм тук
Чуй ме: с теб сме скрили толкова любов
И за кого я крием? За кога я пазим?
Чуй ме: всичко друго е безсмислено
Няма грешен път, всичко е простимо!

Утре
Светът ще се върти и без мене
Ще гледа към звездите и пак ще се руши стени
Но без АЗ и ТИ, този свят няма смисъл въобще да се върти

Утре
Светът ще се върти и без мене
Ще търси стари истини и нови идоли
На всичко на пук
Обещавам на теб и утре да съм тук

Болката е сила (Днес се събудих до теб)
Всеки ден неволно уча това (И денят ми беше странно усмихнат и лек)
(Пожелах си на ум)
Но бях тук, и съм тук, и съм тук (и утре да съм тук)
И утре ще съм тук (и утре да съм тук)

Чуй ме! (Слушам те, слънчице)
С теб сме скрили толкова любов (Защо ли?)
И за кого я крием, за кога я пазим?!?
Чуй ме: всичко друго е безсмислено
Няма грешен път – всичко е простимо
Светът ще се върти...

Синият ми облак е на седмото синьо небе, докато в ушите му кънти горната песен...

17.12.06

81. Сълзи... и пари, пари, пари...

Могат ли парите да ти купят щастие?!
Могат ли да спрат сълзите?!

Знаете ли какво се случи днес... Случи се онова, което обикновено се случва с големите ми мечти, очаквания и надежди за нещо. Отрязаха едно мое желание... Унищожиха го и оставиха красивата му червена лентичка, която го обвиваше, да лежи самотно до накъсаното му съдържание. Беше грубо... разстроих се... Винаги така се получава... старая се толкова много, искам нещо толкова много, надявам се толкова много... и вместо много получавам малко или не получавам нищо... В случая не получих нищичко от това, което исках...

За щастие или не, онези, унищожителите на моето малко желание вероятно се почувстваха виновни за сълзите ми... И знаете ли какво получих... пари, пари, пари, пари, пари, пари...
Откуп, задето плаках?! Откуп задето се разочаровах?! Или какво...
Получих кецове, получих сухите цветя, които исках за стаята си, получих още един шал, получих и обещанието, че преди Нова година ще имам фотоапаратът, който искам... Позволиха ми да си направя дори татуировка и ме пуснаха на дискотека със съучениците ми.
Но това, откупи ли сълзите ми?! Накара ли ме да се чувствам по - добре...
Да...
Материално получих неща, които съм искала от известно време и ще получа още от тях.
И все пак...
Не...
Душевно бих заменила всички тия прищевки, за да ми залепят обратно желанието и да му вържат красивата лентичка. Дори да му ударят печат за съгласие...

Синият ми облак е тъжен... някак разсеян, губещ плътност и се опитва да се съвземе, докато слуша Mandalay...

15.12.06

80. Гальовно...

Нали знаете, че когато слънцето залязва, на тази розова заглушена светлина земята изглежда така разнежена, сякаш докосната от нечия всесилна милувка... Сякаш целуната от нечии нежни усни... Сякаш някой и се е усмихнал... И сега тя връща усмивката...
Така се чувствам аз цял ден... разнежена...
Коледни лампички с приглушена светлина в тъмното... свещи потопени в кристални купи с вода, плуващи до розови цветове... Пухкави гирлянди... Звуци подарени от нечие пиано и нечия цигулка... Мек дебел половер, в който потъваш и притваряш очи, готов да заспиш сред тая идилия... Едно пухкаво същество сгушено в скута ти, което те предразполага още повече... Малката му муцунка завираща се в ръкава ти... Една изтъркулена усмивка от устните ти, показваща колко добре се чувстваш...
Прегръдка със стар приятел... Дълбока, усмихната... гальовна... Усмивка от същия човек... Дълъг тих разговор, сгушени под одеалото... и знаеш, че имаш само тази прегръдка, че не ти трябва нищо повече, за да се чувстваш добре... че в момента всичко е достатъчно и че някое рязко движение или зле изпусната дума ще развали малката магия...
Но и съзнанието ти се е отпуснало от аромата на топящия се восък и дори да иска не може да измисли нещо неподходящо... не може да направи нещо, което ще изглежда зле... Нещата просто се подреждат... Едно след едно...
Сипят се малки чудеса от тавана покрит с флоуресциращи звездички...

Синият ми облак е ефирен... и почти заспива, слушайки Incredibly Good...

14.12.06

79. Носленце...

Седя, гледам тази фотография и знам, че тя е най - красивото нещо, което ми се случи днес... И си мисля, колко такива картини вижда човек всеки за свой ден в обикновеното си ежедневие... Десет... пет... две... една... Нито една?! В забързания си ден човек може би ги подминава и не ги забелязва дори да го ударят по носа...
Не говоря само за изобразеното на картината, а за всякакви такива малки изящни неща, които доволно са се паркирали някъде наоколо и чакат някой да ги види... Аз напоследък и по - точно откакто ламтя за фотоапарат виждам такива неща почти навсякъде. Е, може би самите неща са си доста видими, но преди не обръщах внимание на всяка малка капка, на всяка сянка, на всяко заскрежено клонче, на червените шипки, на светлинките от коледните лампички, на всеки слънчев отблясък, на всяко слънчево зайче...
Не обръщах чак такова внимание на облаците и на формите, които рисуват, на локвите, когато в тях падат капки дъжд или която някоя автомобилна гума ги разплиска, на клоните протегнали хилави ръце към небето, което никога няма да докоснат...
Не обръщах внимание на детските очи... на махащите с опашки кучета... на извъртялите главици котки...

Синият ми облак има желание един ден да може да бъде толкова нежен, толкова фин, и изящен колкото са тези неща...

13.12.06

78. Една идеална, експлозивна секунда...

photo by: poop-art


"Да клюкарстват. Каквото и да си въобразяваха, че е променило настроението й от черно до бонбонено розово със златна подплата, не знаеха и половината. Лу имаше право. Животът можеше да се преобърне за един ден. За един час! За една идеална, експлозивна секунда!"

Напоследък във всичките ми разговори присъстват изрази, които твърдят "Че не можем да знаем какво ни чака зад следващия ъгъл! Че не можем да сме сигурни каква красива усмивка ще изскочи иззад него и че не трябва да спираме да се надяваме!"...
И днес сякаш всички са се наговорили, за да повярвам в това...

Докато отивах на училище и свивах покрай него съзрях една моя стара учителка...
За мен тя никога не е била по - специален човек, а за нея аз не съм била нищо повече от ученичка, с която сега ще си разменя любезни усмивки...
Но и двете вдигнахем поглед едновременно, спогледахме се и широко си се усмихнахме... Подмихнахме се с кратки въпроси, имащи още по - кратки отговори, но не мога да лъжа, че ми остана едно чувство за задоволеност, че съм я видяла...
В тролея, когато се прибирах пък, забелязах едно момче да върви към мен... спомням си, че смътно си помислих "Дали ще ме заговори?!"... останах изненадана, когато спря при мен, усмихна ми се и ме попита "Как съм!?"... оказа се стар познат, ако въобще мога да го нарека така, защото сме виждали има няма два пъти преди около три години... Но топлия поглед, приятното лице и голямата усмивка ми дадоха още светлина днес... Само фактът, че ме помнеше, като не аз бях главната виновница за запознанството ни, че ме позна и че дойде да поговорим също ме усмихна, макар че не си спомнях ясно кой е... Но той ми припомни (а после имах и бърз разговор с Таня, за да се уверя, че е той)...
Слязохме от тролея с идеята, че сигурно ще се засечем след някакви си три години... ще сме още по - различни, той вероятно пак ще ме познае и ще се помъчи да ми се припомни...
А аз ще се усмихна леко изчервено, защото не го помня и все пак доволна, че той не ме е забравил, макар че от моя гледна точка в живота му съм била просто никоя...

Много усмивки днес предполагам...
И едни такива съвсем случайни, някак дълбоки, неочаквани и приятни... истински...
И не, че промениха животът ми, но поне настроиха денят ми на "усмивка" по вселенските мегахерци...
Сега чакам онази "една идеална, експлозивна секунда...", за която се твърди, че може да преобърне светът ми, както направиха днес тези случайни срещи, за деня ми...
Но да бъда честна се чувствам толкова добре, че не бързам за никъде...

Синият ми облак от парфюм днес мечтае да се превърне в бонбонено розов със златна подплата, докато отнесено слуша Mooi...

12.12.06

77. Къде е моето прасе?!

Всичките ми приятели и познати винаги са се опитвали да ме убедят в това, че съм от така наречените "хубави ябълки". Не че са успявали и все пак съм чувала редица комплименти за себе си...
Била съм мила, добра, щедра, услужлива, спретната, сладка, симпатична, красива, секси, мацка, съвършена, извисена... и т.н. Наричали са ме всякак от розовата и красива гама, но никога не съм успявала да се почувствам като "хубава ябълка" (изключвам редките моменти, в които косата ми застава както трябва и си се радвам пред огледалото, чудейки се как да не си посегна (всеки си има такива моменти, предполагам (почнах и аз със скоби с в скобите)))...
Та, основният въпрос заложен още в заглавието на поста е "Къде е моето прасе?!"...
Защото нали знаете, че хубавите ябълки прасетата ги ядат...
Обяснението предполагам е логично (и си е самата истина) - просто не съм от "хубавите ябълки"... или пък моето прасе е заето с други плодове в момента. Общо взето, важното е да отбележа, че си я искам моята свиня - ако не ми хареса особено, ще и намеря приложение около Коледа и главно върху трапезата (старая се да изглежда възможно най - невинна)...
Може пък и да пусна обява. Как ли ще звучи... "Малка, червена, секси ябълка си търси прасето!"... хм, знае ли човек, туко виж някое се обадило и ми загрухтяло по телефона.

Слушам Santana & Dido...
А на облака ми от парфюм всичко все още е в розовата гама...
Може би защото ми се привиждат розови прасенца с врътнати опашчици...

10.12.06

76. Нямаш право на криле...

drawing by: fullofnothing


"Ей, ти... да ти, с крилете!
Къде си тръгнал?! Към небето казваш?! Към слънчевите лъчи и сините облаци от парфюм!?
Не, ти нямаш право да летиш..."

Винаги съм се чудела на способността на съдбата и хората да те поставят на колене. Винаги ми е било чудно как винаги успяват... Как винаги режат криле, как винаги те бутват на земята и как винаги те принуждават просто да стоиш на нея... Как винаги успяват да счупят илюзиите, мечтите, бляновете... И не само тях, а дори и реалните хубави неща. "Защо всички хубави неща имат край... " и защо всяка песен трябва да има финални акорди...
Защо съдбата, живота и другите хора мразят човешкото, твоето лично щастие?! Защо го чупят... Защо те гонят с мрежи, с които се ловят пепруди, свалят те от облака ти и групово разкъсват крилете ти, докато на гърба ти не останат само две кървави рани?!
Защо всеки идеалист, всеки мечтател трябва така жестоко да се сблъска с реалността...
Че какво и е красивото на реалността в определени моменти?! Облаците под крилете ни понякога са много по - красиви...
И да, нека сме отнесени, нека сме странници, нека бъдем луди в очите на хората, гледащи в очите жестокостта по реалните човешки пътища и приемайки я такава каквато е... Нека ни мислят за глупаци, за малки дребни човечета, които не знаят що е реалност...
Нека... нека, просто ни оставят на нашите си облаци, пречим ли им?! Или просто ни завиждат...

Зная ли...
Поне крилете винаги порастват отново...
Или поне моите...

"Ей ти... да ти, с крилете?!
Ние пак ще те хванем... и пак ще те боли..."
"И така да е аз пак ще летя..."

Държа да отбележа, че пиша този в пост в пълно душевно спокойствие...
Не не съм разстроена, не плача, не въздишам...
Слушам The Cranberries и всичко е наред на моя облак от син парфюм...

8.12.06

75. Питам аз...

Последните два часа в училище днес бяха приятно уплътнени от гадаене на карти...
Което ме принуждава да питам...
Кога атеистите казват "Моля те, Господи..."...
Кога хора, които казват, че не са суеверни се скриват у дома на петък 13...
И кога хора, които не вярват в гледане на карти, започват да се надяват, че излязлото "Той те обича?" е истина...
Винаги съм твърдяла, че вярата в нещата е дяволски променливо и лъжливо нещо. Винаги съм твърдяла, че дори неверниците стават вярващи и че дори най - уповаващият се във вярата (не християнската или каквото и да е, а вярата като цяло) може да се обезвери...
Днешният ден вероятно е доказателство затова... и по - точно последните два часа в училище...
Пръснахме тестето карти, разбъркахме го и се оставихме да повярваме на купите, спатийте, пиките и карите... Беше забавно, някак приятно, вдъхващо надежда...
Но показа, че хората лесно изневеряват на собствената си вяра и чувства в нещата...
В моменти на пълно отчаяние мои приятели, които са твърдите атеисти са се молили на Бог... палили са свещи. Надявали са се на нещо...
В моменти на отчаяние и страх някой вярва на врачки...
В моменти на пълно отчаяние аз съм се надявала картите да кажат "да"...
Това ли е... малка пропаст и веднага се обръщаме на 180 градуса, зарязваме досегашните си приказки, изоставяме принципите си и всичко останало и започваме да вярваме в други неща... и то само докато отмине отчаянието, страха, надеждата...
И после сме седнали да говорим врели и некипели как видиш ли не вярваме в Господ, в пресяклата пътя ни черна котка и във хвърления пасианс...

Очевидно човек просто има нужда да вярва... в нещо...
И се хваща за всяка малка сламка...
И все пак... изглежда ми жалко да пристъпиш себе си дори в тези моменти...

7.12.06

74. Иронично погледнато...

В интерес на истина започва много да ми писва от иронията и сарказма на съдбата (в която активно НЕ вярвам) в последно време...
Не че не съм свикнала на ироничните подхвърляния на живота, с които се срещам често, но напоследък взе да прекалява.
Тъкмо започвам да правя нещо и видиш ли случва се някаква щуротия, ей така, напук на всичко, което искам да свърша... По ирония на съдбата тъкмо решавам да направя крачка към някое момче и видиш ли той избягал при бившата си. Харесвам си обици, връщам се след пет минути в магазина взела пари, но не, те вече са купени... Дребното хлапе в магазина взима последното пакетче жилирани мечета. Събуждам се секунди преди да се целуна с готиното момче от съня...
Какво става, по дяволите, по ангелите и всички подобни херувимски изцепки?!
Преди събитията не са били толкова много и не са ми правили такова впечателние!
Ето... седнах с нагласата да пиша дълъг пост...
И иронично съзнанието ми се ядоса на няколко неща и реши, че вече не му се пише дълго...
Има само една песен, която ме описва в момента...

Alanis Morissette - Ironic

An old man turned ninety-eight
He won the lottery and died the next day
It's a black fly in your Chardonnay
It's a death row pardon two minutes too late
Isn't it ironic ... don't you think

It's like rain on your wedding day
It's a free ride when you've already paid
It's the good advice that you just didn't take
Who would've thought ... it figures

Mr. Play It Safe was afraid to fly
He packed his suitcase and kissed his kids good-bye
He waited his whole damn life to take that flight
And as the plane crashed down he thought
'Well isn't this nice...'
And isn't it ironic ... don't you think

Well life has a funny way of sneaking up on you
When you think everything's okay and everything's going right
And life has a funny way of helping you out when
You think everything's gone wrong and everything blows up
In your face

It's a traffic jam when you're already late
It's a no-smoking sign on your cigarette break
It's like ten thousand spoons when all you need is a knife
It's meeting the man of my dreams
And then meeting his beautiful wife
And isn't it ironic... don't you think
A little too ironic... and yeah I really do think...

Life has a funny way of sneaking up on you
Life has a funny, funny way of helping you out
Helping you out

4.12.06

73. Спаси ме...

Питам се колко често човек се нуждае да бъде спасен...
Колко често човек застава на онзи ръб, в който му остава да се моли някой да изтича и да го хване преди да пропадне в проспастта... Колко чето човек дори осъзнава, че някой трябва да му подаде ръка... и колко често инатливо стои на ръба и накрая пада, защото не се е хванал по - здраво, за спасяващият го, защото не е осъзнал, че този път не може да се справи сам и просто трябва да бъде спасен?! А и какво става, ако спасител всъщност не се появи...
Просто падаш?! Без спасител, без подадена ръка, без надежда... Падаш и крещиш от безсилие, чакайки сърцето ти да се пръсне и просто да умреш...
Ами ако той се появи, но вече е твърдо късно...
Ако пеперудените криле вече са смачкани и откъснати, ако пеперудата вече умира, трептейки в собствената си агония...
Защо трябва да умират пеперудите?! Защо са толкова отнесени, толкова крехки и толкова красиви, че когато някой ги поиска и ги хване, те най - често те умират в шепите му...
Защо хората не са внимателни... И защо някои хора ги пробождат със карфици и ги рядат в разни колекции... Защо не им дават да летят...
Защо ако успеят да ги запазят цели все пак са отнели от цветовете в крилата им и прашеца е останал полепнал по пъстите им, а пеперудата вече не красива... и е още по - крехка...
Спасете една пеперуда... като просто не я хващате...
Подайте и ръка... като просто не се протягате към нея...

Но не можете да го разберете, нали...

От къде започнах...
И къде отидох...

3.12.06

72. Тост за неуспешните опити...

photo by: blacklight-goddess

Много често се питам... дали е по - добре да направиш нещо, то да се окаже грешка и да изтърпиш всички последствия от това, че въобще си опитал... Или е по - добре да не направиш нищо, да не понесеш никакви последствия, но да ти остане чувството, че все пак си изтървал нещо...
Някои казват "По - добре неуспешен опит, отколкото пропуснат шанс", други предпочитат да си стоят кротко и да си изпуснат шанса, но да изпуснат и страданието от грешката, която може да последва...
Главния въпрос е смееш ли да рискуваш или не... Смееш ли да се изправиш, дори да знаеш, че някой може да те бутне обратно на пода... Смееш ли да поискаш всичко, въпреки риска да го изгубиш завинаги...
Аз очевидно смея... и то не защото обичам да рискувам и не защото не искам да си пропускам шансовете... и не защото ме е страх да се терзая "Дали не трябваше да направя това и онова"...
А просто защото то става, защото съм спонтанна, донякъде глупава и малка и защото позволявам на думите да си излизат от устата и между пръстите ми ей така... Защото се отдавам на емоциите...
Понякога си мисля, че е по - добре просто да съм си мълчала, да съм се скривала и да съм си държала малкото, което имам... да си стискам надеждата и толкова. Да съм отишла в Лас Вегас и да не съм хвърлила дори веднъж заровете...
Понякога го предпочитам...
И то не защото съм го правила, а защото прекалено много ме обиждат грешките... моите собствени. Понякога си мисля, че е трябвало да си пропускам опитите и да съм си останала с въпроса "А може би трябваше да го направя, нали?!"...
Но знам, че съм постъпвала правилно. Знам, че съм се спънала, защото все пак съм опитала... Защото ако не съм опитала какво съм щяла да получа?! Само малката искра, която крия в шепите си?! Аз не искам искри... Аз искам пламъци... И дори да не ги получа... какво толкова, нали съм се постарала...

Знаете ли, някой ден, скоро... ще пия за неуспешните си опити... Ей така, един тост...
За грешките...
За малкия кокал, който съм изпуснала в реката, докато съм се опитвала да захапя големия...
Затова, че изгубих всичко, докато хвърлях заровете...
И затова... че и за вбъдеще ще смея...

1.12.06

71. Сънища, усмивки и декемврийски дни...

photo by: yehaa.

Искам да обявя, че това нещо сънищата ми почват да ми се нравят много... Онзи ден съм се събудила с искрен смях по повод абсурдността, която съзнанието ми е рисувало, докато съм спяла... От там денят ми тръгна един такъв усмихнат, дори идиотски, но наистина хубав ден... От ония дни, за които си доволен, че си ги пропилял в неща, които обикновено не са много важни за никой, но са били весели и приятни да ги изживееш точно по този простичък начин, само в смях... Не се е случило нищо особено, не те е впечатлило нищо кой знае какво, просто не си направил нищо специално... Но все пак си благодарен за деня, за усмивките, за забавлението, дори за простота и изчистеността на минутите...
Днес също бе така... усмихнато, свободно и разкрепостено... Без никакви вълнения относно това кой как ме гледа и кой как ме възприема... Прекалено бях заета да се усмихвам... Сънят също си го биваше, включваше танцуване под студен дъжд и разни други неща, които няма да споделя на всеослушание...
Понякога имам чувството, че нещата в съня ми наистина са се случили... Та всичките те са толкова реални, толкова истински и запомнящите си, че когато си мисля за тях, все едно просто си спомням нещо...
На всичко отгоре ме зареждат толкова много, все едно историята в тях, наистина е станала реалност...
А и навсичкото отгоре е първи декември...
Знаете ли от кога го чакам този първи декември...
Сигурно не знаете...

И така...
Ето Ви един невзрачен пост, без особен смисъл и посока...
Просто трябваше да кажа, колко съм добре в последно време и как ми се усмихва зимното слънце...