30.8.09

361. в снимки

Дори не знам от къде да започна. Вече почти месец се чудя с кои думи да го направя и все не успявам. А се трупат все повече неща, които искам да кажа и тъкмо набера сили да запиша и... а после се натрупват още.

Едва ли е имало по - хубаво лято. Едва ли е имало по - добри приятели. Едва ли е имало повече бира. Едва ли е имало повече целувки. Едва ли е имало повече пясък и чайки. И едва ли е имало повече безсънни часове, прекарани по влаковете.. колкото имах аз в последния месец.

Между другото... този пост го пиша за Иво (усмивката на първата снимка най - горе). Каза, че не е чел нещо хубаво от маса време, аз взех, че се поласках и реших да пиша. А няма да оправдая очакването на нещо хубаво за четене, но все пак.. поне ще се опитам. Ако не друго, надявам се снимките да Ви харесат. Подбрала съм някои от най - добрите за последните две седмици и малко повече. Не всички са правени от мен (повечето са), но все пак ще благодаря на Зоти и Мимо за няколкото екстра шота.

Едва ли някога, през целия ми живот до сега, сърцето ми е приливало с повече топли чувства и споделено щастие. Може и да съм обичала повече, но за първи път ми се отвръща толкова.. изцяло, отдаващо се и прегръщащо. Правещо палачинки рано сутрин, смеещо се, пиещо бира във влака, играещо роли в тоалетната на въпросния влак (Господи Милене, ще се смея цял живот на това изпълнение), залитащо по коридорите и връхлитащо с реплики в стил "Егати пиянската история", спящо на плажа, гмуркащо се с огромните си жълти шорти, гледащо ме.. с онзи поглед, който още няма описание с бедните думички, които използваме. Рошаво, невинно. Не бих искала да връщам времето и да го изживявам пак, защото нямаше да е толкова специално и неповторимо. Не искам да беше по - дълго или по - кратко, защото ако беше, нямаше да срещна други неща и хора по пътя си. За пореден път осъзнах колко простичко е всичко и как няколко секунди могат да променят живота ти изцяло. Как някой може да се качи в купето ти, защото е взел последните свободни билети. Как този някой, може да е Онзи Някой, дето го срещаш иззад ъгъла, т.е. направо се сблъскваш с него и света се променя. А после изведнъж ядете заедно в леглото и правите секс всяка вечер, в която се виждате(но това е друга тема на разговор), събуждате се заедно, бързате за работа, защото сте се успали.. и двамата, а щом си кажете "Довиждане", това значи само, че съвсем скоро пак ще си кажете "Здравей" и навъртате километрични телефонни сметки, за няколкото часа, в които не сте си пред очите и... и... Още толкова много.

А аз се чувствам леко виновна, задето не успявам да изрязя както трябва всичко онова, което вътре в мен. Към него, към всички Вас, към Иво, който иска да прочете онова, което имам да кажа. Загубила съм го онова... нещо, което кареше думите да се изливат направо от душата ми. Сега просто си мълча. Промънквам нещо от време на време, колкото да не е без хич и се надявам докосванията и целувките ми да са достатъчни, за да разберат всички какво чувствам.. но не знам дали се получава.

Толкова се учих да съм по - тиха и да мълча.
Сега започвам да се уча да говоря. Отново.
Защото много имам да споделя. На хора, които си заслужават.

8.8.09

360. "С"

photo by jaimeibarra

Имам Сериозен проблем С буквата "С" в поСледните няколко дена. Проблема е Свързан с новата ми работа, на която се хвърлих без много да му миСля. В Смисъл, аз дори още не Съм я започнала, но по вСичко личи, че така ще Се Случи. И понеже ми Се Струва като нещо, което е било Само в мечтите ми и дори не Съм го иСкала Сериозно, още не мога да го повярвам. ИСтински. И вСеки път, щом Си го повторя на ум.. "Ще Ставам "С.." и вмеСто правилната дума, вСеки път Си казвам "Стриптизьорка". Уоу. И като си кажа "Нее.. не е това, duh, Сервитьорка е".
Но и това не е.. та така относно проблема ми с тази буква. Почва да ме хваща страх от нея и че някой ще ме попита след време "Какво работиш?" и аз без да се замисля и с гордост ще кажа "Ооо, стриптизьорка съм!". Оставете, че ще излъжа, ами ще умра от срам. Другия проблем с новата професия е, че ще се поставям на ръба на живеенето по няколко пъти на седмицата, ама то и без друго във всеки един момент във спалнята ти на третия етаж може да влети ТИР и да те смачка, и да умреш... тъй че. Какво са няколко пъти в седмицата да съм по - близо до умирането, отколкото обикновено.

Само шест дена остават, а аз много се старая да забравя обратното броене преди старта за към Бургас. Ама не мога! Ужасно трудно е да не мисля за идващите дни. Ужасно разочароващо е да знам колко бързо ще минат и заминат и после ще се върна в скучното ежедневие... до пролетта. Добре че са неделите със Захов. Тази ще се събираме у баба Вера, тя ще ни прави пици, ние ще ги полеем с много бира и ще се нама'аме, само както ние си знаем (чудна дума е тая... "ще се нама'ам".. дори не знам дали трябва да има апостров някъде, ама не изглежда крайно зле така). А утре съм на кафе с Мам и всичките си лели, омг. Ще бъде голям кокошарник. Нях.

Да слушате Volcano на Damien.