27.12.09

387. бъдеще в сегашно време и мечти

Не бях забелязала този под да скърца, а всеки ден го прекосявам по няколко пъти. Но сега, нали се промъквам, проклетото нещо е като дъскорезница. Разбирам, ще попитате защо се промъквам в собствения си дом и това ще бъде безкрайно логичен въпрос. Но отговорът ми ще е толкова простичък, че ще Ви се прииска да не сте ме питали. Чувате ли тихото равномерно дишане в стаята? Да.. някой спи тук, а аз не искам да го събудя. Не че е рано за ставане или нещо.. просто мразя да ми прекъсват сънищата и затова избягвам да преча на чуждите. Отивам в кухнята да направя кафе. Най - трудният момент от деня е именно сутрешното кафе. Водата завира, а аз се чудя как онзи отатък не се събужда само от аромата. Пускам сутрешните новини, колкото и да вярвам, че повечето информация вътре е само за промиване на мозъка, и сядам до прозореца. Нещо в корема ми се е усукало на топка и се върти, върти.. Вкуса на кафето е различен. Няма цигарен дим. Мръщя се. Като са толкова вредни цигарите защо някои неща са толкова безвкусни без тях? Изсипвам аромата в мивката и надничам в спалнята. Спи още. Гледам го, нагушил се между четирите ми възглавници - всяка с различна калъфка - и си мисля каква съм станала, че вече не си лягам с неща, които не смятам за извънредно красиви. За калъфките говоря ..и чаршафите. Не ми е приятно да спя, да се завивам с нещо, което не смятам за красиво по един или друг начин. Това е нова черта. Придобила съм я някъде през последните 5 - 6 месеца. Преди нямах претенции към одеалата стига да са тежки и да ми топлят. Сега освен това, трябва и да са в съответната оцветка, за да ми отиват на кожата/пижамата/стената/възглавницата/снимката в ъгъла на раклата. Хм.
Връщам мисълта си на спящия. Обикновено става преди мен. Доста преди мен, та даже понякога му се налага да скача върху леглото, за да ме събуди, защото се е събудил преди няколко часа и иска да правим нещо заедно. А аз не го оставям и половин час. Мил ми е, задето прави планове за далечното бъдеще. С мен. По един или друг начин. Мисля си и че след година и половина изтичат всичките ми задължения. Пред семейството, пред разните му банки, пред някои познати, пред каквото трябва още там. Но от сега знам какво точно ще направя след това. Ще опаковам старателно и ще замина в морския град. Вилите му се къпят във вълните, познавам всичките му малки плажове и големите му ледове през зимата, наклонените улички и скритите градини. Познавам и един далматинец, дето вече го няма, но в съзнанието ми ще е винаги там, в колибата и ще ме лае, когато отивам на гости на стопанина му. Познавам и "Карамфил Номер 13". И спалнята с изгорялата крушка, и рафтчето в кухнята, в което няколко пъти си ударих главата. Обичам и голямата тераса, нищо че ме плашат, защото парапетът не бил много здрав и щял да поддаде, а аз ще падна от.. шестия етаж ли беше? Знам и че ще ме искат там. Макар и да не ме искат по начина, по който ми се ще.. ще ме искат. Ще искат и Кестен. А това е достатъчно.
Пак в кухнята, нещо готвят в сутрешното предаване. Аз една закуска не мога да направя, не разбирам от рецепти и винаги нещо обърквам. Дори да е простичко. Не ме бива просто. До тоя извод стигам след няколкото опропастени пържоли, тоновете спагети и тотално НЕбухналия кекс. Някой ден ще трябва да наема готвачка у дома, защото децата ми няма да разберат що е то домашно готвена храна. Дори понятие си нямам как ще приготвям традиционни вечери. Майка се пошегува, че за другата Коледа трябва аз да сготвя.. цялата фамилия се съгласи, че ще останат гладни за Бъдни вечер 2010. И много се смяха. Малко криво се получи на мой гръб, но си беше истината. Другия вариант е да отдам тази година на готвенето, да хвана майката за ушите и да я накрам да ми налее подправки в светоусещането. Което май е добра идея.. Ростислав някъде беше говорил за това как се придобиват нови навици и как два месеца са достатъчни, за да свикнеш с едно ново нещо. Аз мога да отдам една година на готвенето. Най - малкото ще е забавно. А и на "Карамфил Номер 13" ще трябва да се яде нещо различно от бъркани яйца със сирене, палачинки и руска салата (няколкото неща, дето двамата с Карамфил можем да ги готвим.. заедно). Мислех да не го правя, но ще отбележа колко злополучно звучи "Карамфил Номер 13". Първо въпросното 13, което винаги е изглеждало зле. Второ.. карамфилите винаги са ми вървяли някак гробищно и ухаят на погребения. Не е приятно, а мен направо ме ужасява. Но сега ми изглеждат повече от прекрасни.
Сивата котка се е качила на перваза и търка муцунката си в стъклото. Не я чувам да мърка, но знам, че го прави. Иска някой да излезе и да я нахрани. Нахалството й придобива зверски мащаби, когато поиска седмото си хранене за деня. Но такъв си го обичаме Гошо. Съседите много ми се смеят, когато по оранжеви чехли го викам из двора.. "Гошо, Гошо... Елатукабегадинопроклета". Понякога си мисля, че се казва Елатукабегадинопроклета. Както Манда от "9 зайци" понякога си мислеше, чесе казва Мискин Ниеден, защото баба й все така и се караше.
Благодарение на моята баба, вече със сигурност знам от къде съм наследила тая чувствителност и кибритлийските черти. От нея ще да е. Малко и трябва да и се напълнят очите със сълзи или да подгони дядо ми с "Благо бе, как ще го оставиш това тука!", а от косата й да излиза пушек. Нищо че е дребна и ходи с бастун. Имам чувството, че ще халоса някого с него всеки момент.. ей тъй, както си стои кротка и добродушна, така изпива две мастики, почервеняват й бузите, смее се и халосва някого. После пак се смее. На дядо ми му треперят ръцете и съм сигурна, че е от това, че все го сгълчава за това или онова. Тя е по - силния характер, но дядо ми все беше този дето купуваше сладоледа, тъй че водеше моята класация. Всъщност винаги съм ги обичала по равно, даже си спомням, че ту спях при него, ту при нея - двамата са твърде доволни сами със себе си, за да спят в една стая, имат си обичаи вечер като си легнат и си пречат един на друг. Иначе много се обичат, знам го. Kато й каже "Льони" и ми става топло и на мен. И са толкова красиви на снимките от сватбата. Казвала съм го и преди.. дядо ми е бил голям красавец като млад, нищо чудно, че го е взела баба ми.
Пак надничам в спалнята. Карамфилът още спи. Дали е време вече да скоча в леглото и да го събудя? Решавам да бъда лоша и пускам прахосмукачката в хола, не съм се завъртяла в единия ъгъл и той излиза от съня си, рошав и смачкан. Усмихва ми се, потърква врата си и отива и той да пие кафе. Сещам се, че има цигари и хвърлям прахосмукачката.

Правим си двойни дози кафе и пушим.

26.12.09

386. след

Умирам трудно 4.0 за трети път в последните няколко дена. Толкова съм рошава, че хващам HBO. И Cinemax, ако е добро времето. Какво да направя като косата ми си има собствено мнение или взима идеи от възглавницата.. или от шапката. Само не и от гребена. Bat for Lashes се опитва да обясни на Пресила, че Тя (онази другата) наистина го обича. Чудно е как вече трета седмица тая песен не ми омръзва. Чудно е и как на някои хора не им омръзва да се възползват от това, че им угаждам и че знаят, че ако ми се нацупят аз ще отстъпя. Чудно ще им го върна. Изключвайки Bat for Lashes, Florence + The Machine e eдинствената хубава група напоследък, макар че и She & Him не са зле. Малко мудни ми идват на моменти обаче. Следващите една две седмици ги виждам като Излежаващи се. Към 4 - 5 януари трябва обаче да си търся нова работа. Не за друго, но вече ми омръзна тук. Тотално. Но пък нещо не съм и обнадеждена, което не мисля, че е добре. New Year's Eve се очертава да е пълен провал. Утре или вдругиден ще се разбере окончателно мисля. Кестен се опитва да ми се качи на нервната система, но не знае, че вече му свикнах на свинските номера и не ми прави впечатление, даже му се радвам.

И макар, че всички се опитаха да ме прее*ат (ще ме извинявате за грубия език) за Коледа настроението ми е добре. Може би, защото се бях настроила, че нещата няма да са поръсени със сребърни звезди и се заземих предварително.

В "Кадрил късно следобед" и "Милостта на малките огледала" открих много..

Всичко се получи добре.
Да минат още няколкото дни със задължения и започвам СледКоледното харчене.

21.12.09

385. bds

Когато е минус нямам-си-идея-колко-градуса навън.. има няколко неща, които можеш да направиш и да те изпълнят напълно, вместо просто да си лежиш в леглото с лаптопа..

*да си потърсиш нова чанта или добре да изремонтираш някоя стара.
*да изпиеш няколко чаши вино в компанията на роднини и приятели по случай 72-я рожден ден на дядо ти (винаги изпадат по няколко страхотни истории).
*да се пие още веднъж и за рождения ден на Мам, който беше преди два дена.
*да изринеш всички боклук от стаята си и да направиш основно разместване.
*да заковеш с баща си коледната украса.. или да я запоиш, в зависимост от случая.
*да правиш секс.. duh.

19.12.09

384. да завалиш

да правим любов
и да заспиш
в краката ми
сутринта да гледам
как те разбужда слънцето
гол
после
да пием черен шоколад
с лют пипер
в лобито

но ти

виновен ме гледаш
от ъгъла

ще стопя
усещането за теб
по кожата си
както първия сняг се топи
защото земята
топла е още
така и не поиска
да завалиш
да натрупаш
да ме обгърнеш

само

виновен ме гледаш
от ъгъла

проблема
не се намира
в падането
срещата със земята
е трудна
не си ме повредил
само паднах
по пътя
отново
ще го сменя
с по - равен

време е

17.12.09

383. паркингът на моето детство

Снегът е едно от нещата, което има различно значение във възрастите, през които преминава човек.
* Когато си на 10(+/-) е още една причина за игра. Е, малко студена причина за игра, но все пак свежа и готина. А и ангината си заслужава щом можеш да изсипеш лопата сняг във врата на брат си. И като се облечеш дебело, пластовете дрехи притъпяват съприкосновението със земята (която е покрита със сняг и става още по - меко).. та общо взето имаш шанс и да се премяташ колкото си искаш.
* Когато си на 20 (+/-), и приемам, че не си някой задръстен сдухльо, е почти същото. Просто все още не си забравил какво е да си на 10. Може да ти се наложи да изринеш някоя пътечка, заради което да ти измръзнат пръстите (и всичко прикачено към тях), но като цяло все още усещаш Духа на детството си наоколо и някак си не можеш да не се зарадваш (така например, като влязох да си мия зъбите сутринта, сърцето ми подскочи от радост като видях, през прозореца на банята, побелелият двор.. нищо, че бяха някакви - никакви сантиметри, които се стопиха до обяд (обаче сега как вали.. и съм сигурна, че ще вали цяла нощ, утре ще е чудо!)).
* Но когато си на 40 (+/-), и приемам, че не си някой пич, то снега е поредната досада, заради която ще трябва да се опаковаш във всички дрехи, които намериш в гардероба, нещото, заради което ще трябва да излизаш 20 минути по - рано, за да чистиш и размразяваш колата, разбира се, гадостта, заради която ще си намокриш прелестните обувки и ще оставяш гадни мокри локвички навсякъде, където влезеш.. абе с други думи.. гадна работа, гррр.

Което най - накрая ми даде шанс да направя точно разпределение на хората, които наричаме "възрастни". Вярно, простичко разпределени, само две графи, но пък съм сигурна, че съм някак абсолютно права. И така.. възрастните се делят на две групи.. "Остарели" (с под групи "преждевременно", "със закъснение" и т.н.) и "Такива, които само са на много години". Без под групи. Те са пичовете.

Не мога да не споделя, че Мам е от тия дето са само на години, всеки ден го доказва. Онзи ден имахме интересен разговор за младостта й.. отново. Чудно е, колко много неща не знам, макар че все повече и повече говорим. Човек ще реши, че информацията трябва да започне да намалява, ама.. очевидно не.

Още по - коледна..

16.12.09

382. пепелници

*Непушачите от компанията да не се радват предварително, не съм сигурна, че искам да спирам цигарите.

Изчистих ги. Всичките до един и ги изхвърлих от стаята си с изключение на най - малкия, за всички онези, които отвреме на време преспиват при мен. И не си купувам цигари и не си прося от познати (окей, Мам ми даде днес една, но за 48 часа ми се полага една цигара, нали? (пушачите ще ме разберат (непушачите - гледайте си работата))). И разкарах запалките освен една.. винаги съм вярвала във закона, че непушачите трябва да носят запалки за приятелите си пушачи.
И тук, за да няма предварително разочаровани.. Ако си мислите, че като ида на някое парти ор съмтинг няма да запаля някоя друга - гледайте си работата!

Истината е, че не искам.. въпреки че знам, че нали.. Трябва. Всичко наоколо казва, че трябва, аз си казвам, че трябва.. че е вредно, че те скапва, че.. всичко.
Но да отказваш нещо, което действително не искаш да откажеш.. е по - трудно. Въпреки здравия разум.. е трудно.

И тъкмо, когато си събрал малко сигурност и гордо можеш да кажеш "Ей, днес беше ден без цигари".. ще мине някой.. и ще ухае на Неговия парфюм.. и ще трябва да запалиш.

12.12.09

381. random

В кафето са пуснали един албум на John Butler.
Навън вали сняг и въпреки студа обикалях около два часа улиците.
Мокро е, шумно е, Софията пак е мръсна.
Пълно е с тихо и не толкова тихо бърборене. Ако се напрегнеш съвсем лекичко можеш да хванеш разговорите. Дори да не се напрягаш пак улавяш някое друго изречение.
Пръстите ми се оплитат.
Днес пих най - лошото кафе на света, което същевременно беше и най - хубавото. Първо.. беше отвратително на вкус, второ.. беше отвратително на вкус и трето.. хубавичко ме стопли и душевно и физически, ръцете ми бяха премръзнали.
Събрах много погледи и скрити усмивки.
Наистина съм ядосана на някого, но единственото, което успявам да му кажа е "Липсваше ми". Розовата мека нуга в мен надделява над черния и горчив шоколад, което ме подсеща за нещо, което Пратчет беше написал "Дори с най - ужасния шоколадов бонбон можеш да имаш перфектния момент".
Искам да имам причина да си остана цяла седмица в леглото вкъщи, но истината е, че ще е по - добре за мен самата, ако съм навън и отстоявам нещата, които съм и които искам.
Открих, че ми е липсвало да пиша есета на каквито и да е теми.
Мечтая за доста глупави неща, не защото самите те са глупави, а защото до някъде си знам чергата и съм почти сигурна, че няма да мога да ги постигна.
Исками се да живея в някой сериал, без значение от героите и сценария.
Горещия шоколад е хубаво нещо, отдавна не бях била нещо, което не съдържа кафе в себе си и е топло (изключваме чая!).
Загубила съм копче на палтото си, но съм почти сигурна, че накрая ще го намеря някъде из къщата.
Имам нужда от голямо меко кресло за моята стая, тя вече е свикнала постоянно да внасям нещо ново в нея (толкова непостоянна ли съм станала, последните два дена прекарах в мислене как искам да се изнеса от вкъщи).
Не мога да изпълня обещанията към себе си.. "да не правя това и да направя другото." Просто не мога, накрая пак се връщам на "правя си, каквото си правя". Може би не съм достатчно упорита.. или все още искам да си правя, каквото си правя.
Хубаво е като науча, че някои хора колкото и да не го показват.. им пука. Още по - хубаво е като науча, че много ги е грижа.
Накрая се оказва, че въпреки цялата обърканост.. нещата не са толкова зле, просто са объркани и поради тая причина не сработват както трябва.

Трябва да си подредя бъркотията в главата.

11.12.09

380. theory

Окей, имам теория (между другото, Кейт, Зори... мразя Ви, сериалът е страхотен), която до някъде излезе от How I met your mother и не съвсем. Просто бях подсетена за друга теория и.. ох, добре.
Чували сте, че когато една връзка приключи, нормалното време да страдаш по нея и да продължиш нататък, е половината от времето, в което си бил във връзката. Т.е. ако си бил с някого година, ти е абсолютно позволено да си разстроен шест месеца. След това.. би трябвало (теоритично) да продължиш нататък. И тук дойде моето прозрение.. ако не си бил с някого нито ден, не сте имали връзка, дори не сте се целунали веднъж (а и да сте, трябва да страдаш само минута след целувката (или ако сте прекали само една нощ заедно, ти е отредена половината следваща вечер да си поплачеш)), значи не трябва да страдаш въобще.
Излиза, че.. съм прекарала месеци (страх ме е да кажа години (звучи толкова ужасно много)) в излишно страдане, напълно извън рамките на теорията. Аз, не че съм крайно логичен човек, но.. поне правя доста логични неща и това не е едно от тях. И е глупаво.. плаченето по нещо, което не съм губила никога, по простата причина, че не съм притежавала. Не плача за червени ферарита, пет-стаен апартамен в New York и 3 милиона в банкова сметка. Защото не съм ги имала. И това е.. няма да се тормозя и за други неща.
Хах.
Несподелената любов е просто хубавата кола, която съседът има, а аз не. Може само да завиждам малко, но.. стига толкова. Няма да съм обсебена от нея.
Лека нощ.

p.s.: пред-коледни чудеса продължават да се случват.
p.s.s.: имам пълното право да се сърдя на баща ми и да не му говоря, и да се държа гадно, много гадно, и да не му говоря.. казах ли, че няма да му говоря?
p.s.s.s.: lately I feel so much better (трябва да е някъде от деня, в който казах, че няма да се занимавам със сериозни неща вече (енд гес уот, имам ново нещо в главата, за което си мисля преди да заспя (хау мъч ай хейт май фадър)).
p.s.s.s.s.: у днес украсявах коледно на работното място. Мяу, още по - заразна се чувствам (чак ми се прииска да си украся стаята вкъщи, но не.. отказвам да се поддам толкова!).

9.12.09

379. чудя се

"В Уганда научих едно.. че никога няма да мога да помогна на всички, че никога няма да имам достатъчно пари, за да го направя или физическата способност да достигна до всеки един от тях. Но разбрах, че за да промениш света е нужно да помогнеш и промениш само един единствен човек."
Милен

чудя се
още колко време
е нужно
за да разбереш, че
тялото е
само
от болка изваяната
клетка, имаща
единственото предназначение
да спира
поривите на
душата

Чудя се..
кога ще престанем да разказваме, че имаме приятели направили това или онова, или че имаме познати на познати на познатите, които са направили другото и че познаваме малки хора, направили велики неща, не за света като цяло, а само за един друг човек, кога ще престанем и ще започнем ние да караме важните неща да се случват?

Чудя се..
кога ще прекрачим собствените си граници, кога ще престанем да се оправдаваме с вечния страх да не бъдем наранени и ще раздадем всяка последна частичка от себе си за другите, безкористно?

Чудя се..
след като умът ми е уморен от дребнавостите, след като знам, че има толкова много хора, които си нямат нищичко, наистина нищичко (а както каза Мишо, аз си имам ризка, дънки, обувки, имам си къща и хора, които обичам и ме обичат) и след като знам, че има толкова много други, които са вкарани в монотонното сиво ежедневие, наложено от Ситемата, и още повече след като съм сигурна, че моят, нашият, живот е толкова по - добър от техния.. защо не можем да сме щастливи? Цяло поколение от кралици на драмата, без кой знае каква драма да има.

Чудя се..
а сърцето ми.. като има крила, защо няма смелост да полети?

7.12.09

378. simply simple

знам, че скоро го пооправях..
но също така знам, че днес влязох и ми дойде вповече..
искам тесни колонки.

нямам търпение за утре вечер

6.12.09

377. заразно Коледен

painting by annamajboroda

Отиде на кино планът ми да прекарам едни тихи, заключени в стаята, празници. И препоръчвам на всички онези, които са решили, че тая Коледа ще е скучна и сдухана, и че като цяло празниците хич няма да са празници, а ябълковите щрудели ще са сиропирани с депресия, да стоят далече от г-н Каменов. За мен вече е твърде късно, въпреки че обстоятелствата, наречени "изисквания на семейството" и "работа", ме карат да мисля, че следва най - скапаният декември в историята. На родителите на Каменов се моля, да не го пускат да излиза навън, ако не са му сложили светещ надпис "Силно зарезен с коледна глазура". Както казах.. за мен вече е късно. Навсякъде ми се привиждат разноцветни светещи лампички, зелени клонки и шейнички. Е как да не си пуснеш "All I want for Christmas is You!" и да танцуваш около елхата. 20 дена преди Коледа, а вече се чувствам именничка. Оставете моя, а колко именни дни на семейство и приятели предстоят. Имаме и много рожденници, годишнина от сватбата на нашите и разбира се Нова година. Да не забравяме и студентския празник след два дена. За телците пишеше, от днес до края на месеца да внимават с алкохола. Излишно ли е да спомена, че г-н Каменов е теле?
Тъй.. оказа се, че за всички тия събития, дето ги изредих по - горе, имам толкова много покани и възможности, че нямам идея кое от тях да уважа, къде да ида и с кого да се видя. Свят ми се завива чак, а Лудницата се откри онзи ден с идването на децата от Монтана в София. А, и дадох първият декемврийски податък за годината, също така и получих първите два. "Мяу" казва Гошо.
Не се издържа вече.. нека замирише на курабийки с орехи и да се сгушим под имела.
И после как да не вярвам в Коледа, като започнаха да се случват чудеса и изключвайки две - три неща, които се опитват да ми лазят по нервната система, всичко се подреди като с магическа пръчка, дори онова, което смятах за изгубена кауза.
От утре тръгвам по улиците и аз със светещ надпис "Заразна с канелени пръчици".

Между всичко останало.. тези дни научих и защо хората толкова много държат да опазят тайните си в тайна или защо въобще избягват да говорят на сериозни теми. Страхът да останеш недоразбран поне е една от основните причини. Да не останеш недоразбран от обществото или, още повече, от близките си. Досега не вярвах, че такова нещо реално съществува - хората (особено тези, които добре те познават) да не могат да си обяснят думите или действията ти. Последните събития ме карат да вярвам, че хората все повече очакват да им се случи нещо лошо, поради което постоянно се опитват да изсмучат някоя нотка на сарказъм от тона ти. За да не се озова в неприятната ситуация, в която попаднаха двама близки на мен души (искрено се надявам да сте се изяснили един с друг, защото не искам да Ви виждам скарани (особено по Коледа)), държа да съм ясна.. отказвам да говоря за важни неща поне до другата година.
Единствено особено много искам да се извиня на Зорничка и на Кейт, ако съм ги оставила с погрешни впечатления през последните месеци, защото около тях съм се отпуснала да се държа като пълен олигофрен и е абсолютно сигурно, че съм ги засегнала с нещо (на ум ми хрумват именно две или три неща, на които аз бих се засегнала на тяхно място). За тях.. извинявайте. За бъдещите ми глупости - също, но ще се постарая да сведа необмислените си простотии до минимум.

С гордост обаче обявявам, че това е първият Никулден, на който не успяха да ме принудят да ям шаран. И как бих могла, като цяла сутрин се гаврих с горката животинка и разигравах скечове в стил Джеф Дънам. А и от предните години нямам хубави прекарвания с въпросния рибок. Ужас. Най - яркият ми спомен включва опръскана в кръв кухня и закован за дъската за рязане шаран. Накрая и кучето отказа да го яде.
Което ме подсеща.. не съм много сигурна как ще опазя Кестен от тазгодишните готварски планове за пълнен заек на майка ми. Дано се откаже, защото е прекалено дребен и кльощав, за да става за готвене (добре че Куба и (особено) Карлита са далече от обсега на родителското ми тяло)).

Общо взето, въпреки че г-н Каменов беше първият заразен, се оказа, че почти всички наоколо са нещо захарасони повече от обикновено, щастливи и се разнасят опаковани в коледна хартия. Само скреж ми липсва и сняг на парцали, ама и това ще дойде.

Весели празници на всички и Хо Хо Хо.

охох

1.12.09

376. нар

photo by onixa

Today was..

a day with Alex..
Освен, че е обгърнат с аромат на нар и касис, денят с Алекс е нещо, от което се бях лишила в последните месеци. Както се бях лишила от много други неща, защото се бях обсебила, засебила само с едни и същи неща, в които смятах, че намирах всичко необходимо, макар през повечето време главно да чувствах липси. И когато днес, между дрехите в сиво, късите панталони, малките стъклени бутилчици с късметчета вътре и дългата коса на Алекс, бях похвалена за абсолютната си дивотия, комичните физиономии и театралните избухвания (онзи чичко много се смя на моята репродукция на рекламата "Искам Малиция"), се почувствах отново добре. И забравих. За това какво е да се чувстваш на вражеска територия, когато минаваш покрай определено място в София или какво е да бъдеш съден и оглеждан от всички страни. Освен това, Алекс действа изключително вдъхновящо и на фотографа, и на модела, и на обикновения човечец в мен. Та седмицата след 8 декември се очетава едно пътуване до Трън, за да търсим едно определено дърво, на което ще трябва да позирам почти без любимата си бяла рокля, боса и окаляна, и най - вероятно с рошава коса, от която стърчат клечки и листа. Поне аз така я виждам сесията, но тя е режисьорът, ще видим. Едно нещо куца на цялото пътуване.. след като се омърлям до ушите, къде ще се измия, след като няма да оставаме да спим, а и нямаме познати при които да се отбием?

a day with caresses..
Първо беше Гошо. Той беше и последен впрочем. Ухае на мента и евкалипт около него (заради противопаразитната каишка). Как да не обичаш тая обла муцунка, която се завира на всякъде, а когато започне да преде.. за Бога, някой да ме спаси, преди да умра от умиление! После бях милувки от страниците на току - що излезлите броеве на списанията, с които храня душата си в началото на всеки месец. Голямото карамелено нещо в кафето и усмивката на момчето зад бара. Меките нови ръкавички (без пръстчета, ама разбира се). Музиката на Насекомикс (Рони може да ти издуха мозъка с гласа си, нямам търпение отново да ги слушам на живо, още преди година ми грабнаха окото и ухото).

a day..
Реших да им се наслаждавам напълно.. на всеки един от тях.
И отново да ходя на всякъде и да се срещам с всички.