379. чудя се

"В Уганда научих едно.. че никога няма да мога да помогна на всички, че никога няма да имам достатъчно пари, за да го направя или физическата способност да достигна до всеки един от тях. Но разбрах, че за да промениш света е нужно да помогнеш и промениш само един единствен човек."

Милен

чудя се
още колко време
е нужно
за да разбереш, че
тялото е
само
от болка изваяната
клетка, имаща
единственото предназначение
да спира
поривите на
душата

Чудя се..
кога ще престанем да разказваме, че имаме приятели направили това или онова, или че имаме познати на познати на познатите, които са направили другото и че познаваме малки хора, направили велики неща, не за света като цяло, а само за един друг човек, кога ще престанем и ще започнем ние да караме важните неща да се случват?

Чудя се..
кога ще прекрачим собствените си граници, кога ще престанем да се оправдаваме с вечния страх да не бъдем наранени и ще раздадем всяка последна частичка от себе си за другите, безкористно?

Чудя се..
след като умът ми е уморен от дребнавостите, след като знам, че има толкова много хора, които си нямат нищичко, наистина нищичко (а както каза Мишо, аз си имам ризка, дънки, обувки, имам си къща и хора, които обичам и ме обичат) и след като знам, че има толкова много други, които са вкарани в монотонното сиво ежедневие, наложено от Ситемата, и още повече след като съм сигурна, че моят, нашият, живот е толкова по - добър от техния.. защо не можем да сме щастливи? Цяло поколение от кралици на драмата, без кой знае каква драма да има.

Чудя се..
а сърцето ми.. като има крила, защо няма смелост да полети?