15.1.16

За Поничките и Хората

Предполагам, накрая на този текст ще ми кажете, че имам нужда от психолог или поне „Не ги взимай толкова навътре нещата“ и „Да не ти пука“. Нека се разберем веднъж за винаги – изповядваме различна идеология. Това го казвам с безкрайното уважение на човек, който умее да се вмъква в обувките на всички, така че не се обиждайте – просто имаме различна ценностна система и няма да се разберем. Най-многото да влезем в безсмислен спор, в който нито аз, нито вие ще отстъпим от мнението си…

За какво иде ред. Аз съм Тодор. Аз съм парижанин, руснак, инстамбулец и солидарен към сирийците, ако не ми пипат жената…

От позицията си на жена, която в последните няколко месеца страда от ред паранои, депресии и всякакви такива полезни емоции, които в очите на почти всички около мен ме правят типичната емоционална жена, която е леко луда, смея да кажа, че това че съм чувствителна и изповядвам някаква форма на справедливост не ме прави по-малко права.
И ще започна от далеч.
Много от хората, които познавам живеят в някакъв измислен свят, където нещата се случват на всички други, но никога на тях, всичко е измислица на медията и световна конспирация, докато в реалността такива неща наистина се случват, без значение дали те изнасилва бежанеца или те пребива Поничката на улицата. Мъжът до мен преди няколко дни ме попита съвсем откровено и сериозно какво ли било чувството да те изнасилят и емоционалната травма не е ли що-годе същата като да те пребият почти до смърт. От позицията на човек, който не е изнасилван (и Слава Богу!), отговорих, че ми е сложно да отговоря, но че имайки предвид колко добре се познавам при мен, ако някога недай си Боже, се случи, двете ще вървят ръка за ръка, защото аз ще се бия до последно и ще е по-лесно някой да ме убие от бой, отколкото другото. Съпроводена от такива паранои от месеци насам, без да има нужда да има сирийски бежанци наоколо, аз карам колегите ми да стоят с мен пред работа, докато не ми дойде таксито, шофьора да чака, докато не вляза у дома, всеки път като светна лампата в общото помещение на блока първо оглеждам по-тъмните места и дали вратата към мазето е затворена. Вкъщи обикалям всички стаи, а преди да вляза все треперя дали вратата няма да е открехната. Това, нали, във вечерите, в които няма никого у дома, когато се прибирам. Не е нормално за 21ви век ще кажете? Съвсем нормално ми е, благодаря много, имайки предвид, че знам как са подвиквали разни батковци и чичковци след мен, а аз се броя от хората, които не се намират привлекателни, какво ли остава за наистина хубавичките девойки. Вечер, ако съм навън и е тъмно, но все още има градски транспорт, предпочитам да хвана такси, защото ще ме остави до вратата и няма да трябва да треперя три пресечки от спирката до вкъщи, заради разни наркоманизирани, пияни или просто болни хора… или по-добрия случай, озверяла глутница кучета. Защото България, пичове, човек се чувства супер… Забравих да добавя, че дори след като проверя апартамента се филмирам, защото живея на втория етаж и човек да се качи по металната рамка на прозорците на първия няма нужда да е Спайдър Мен. И впрочем, докато пътувам в такси винаги правя номера със звъненето на телефона, да кажа, че се прибирам, та да ме чакат. Да не се окаже и шофьора болен. Нали…
А по светло гледам да стоя по-далеч от повечето хора, да не ме ограби някого, защото парите, които разнасям със себе си ми т р я б в а т…

Всичко това подхранено от прекрасната мисъл, че мен родната полиция не ме пази по никакъв начин, защото ако ме пазеше, дереджето нямаше да е такова. Защото хората няма да ги е страх нон-стоп за собствения им живот… И после някой ме пита (не конкретно мен, но хора, които убедена съм, се чувстват много по този начин) „Ти защо само правиш забележка, но не правиш нищо по въпроса или само снимаш с телефона?“ Ами защото като направиш на тинейджър забележка, че си е качил краката на седалката той те пребива, а на някой, да не виси в средата на улицата – той те убива. И това нали, пак от позицията, че аз поне се намирам от идиотите, които са склонни на някакви такива самоубийствени саморазправи, до ниво да ми казват, че предпочитат да ме държат някъде заключена по време на протести, за да не ме бият и мен полицаите другия път. Защото в България, ако не те бият полицаите, те бият Поничките…

И това с Тодор, Бог да го прости момчето, се оказва поредния път, в който ако не излезем на протест, то не се повдигат реални обвинения срещу нападателите. И ако някой ми каже, че той Тодор може и да не е бил много чист и да е действал по-грубо, то ще ви кажа, че никой не заслужава да бъде пребит до това състояние.

А, относно онези, дето псуваха концерта на Планета, ако Тошко беше чалгар, щеше ли да ви е толкова зор?

Ето за такива неща, Христина изпада в състояния, които не може да си обясни и не се чувства щастлива. Защото лекари са прекалено заети да „спят“ и да затръшкат врати пред лицата на хора с бебе, което два часа и половина не спира да плаче, защото на 112 ти казват, че няма кой да ти помогне, докато няколко граждани се опитват да свалят куче от покрива на изоставена къща, откъдето могат да се сурнат всички и там да си останат и защото пенсионери гинат от студ. Държава сме, в която преди няколко седмици някакъв бабаит тръгнал да бие майка с дете в колата ѝ, когато тя му направила забележка, че се движи в насрещното, а когато някакво момче я отървало, го причакали пред входа му да го пребият. Да, бедни сме. И колкото сме бедни, вероятно и толкова ни крадат. Но всеки път, в който някой покаже човечност, някой друг идва да му обясни че „Твой си е проблема, че се катериш на къщата, да спасяваш кучето, да не си се качвал“ и „На дедака не му е било работа да прави забележка, к‘во толкова, че детето ми си е качило краката на седалката.“ Ама вашето дете не се казва Тошко, нали…

И всички онези, които снимат… Не спирайте да снимате. Да се вижда какво става. Ако можете – намесете се, не позволявайте на страха да ви контролира. Ама хора, като видите, че някой има нужда от помощ и сам не може, подайте му ръка… Защото никой друг от горе не ни я подава.

И всичко това не го казвам с неуважение към хората с тежки професии, които цял ден гледат потрошени и размазани хора и разтървават пияни и се занимават с наркомани. За Бога, аз работя в заведение и по цял ден се разправям с хора в що-годе нормално състояние и след 14 часа се чувствам почти скапана, ама аз знам, че мога да карам хората да се чувстват добре и затова го работят. Да им е уютно, да им е у дома и навън… Ако сте лекар, бъдете такъв с плюсовете и минусите, ако сте полицай и така нататък… Защото вие трябва да сте моята опора като скоча да защитавам някого и ме пребият и мене…