30.3.10

415. dragon

Между свалянето и закачането на пердета, бърсането на прах и миенето на прозорци (що годе в средата на Голямото Пролетно Почистване), решавам, че трябва да кажа нещо..

„Искам да имам бебе!” за пореден път в последния месец ръсвам на майка ми и на нея за пореден път и се подкосяват краката. Да, да, знам. Малка съм и така нататък, още не мога да гледам себе си, камо ли друг, а и го няма човека, с който ще го направим туй дете. Но не съм се забързала, просто е някакво разпиляно желание, което споделям. Защо всички ме гледат като полезно изкопаемо, което след два дена ще дондурка пеленаче, когато им го кажа? Не мога да отгледам дете, така си мислите, а много от Вас изискват от мен да напиша книга, което е до някъде същото. Думичките в нея ще си ги пазя като квачка – пиленцата. Как така с лекота решавате за какво съм дорасла и за какво не? Не се ли познавам самичка най – добре?

Малка съм още.. не съм построила къщите си, не съм написала книгите си, нито съм родила и отгледала децата си. И не бързам да стана жена. Но искам.
И Ви уверявам, че ще го направя.

А за онези, които вярват, че на мен писането ми идва от сърце и че трябва и мога да напиша Нещо голямо..
..докато чакате, вземете прочетете „Да пробудиш драконче” от Николай Теллалов, която Владимир ми препоръча снощи. Просто е прелест.. а и е по – хубава от всичко, което ще напиша някога.

*уинк*

22.3.10

414. red, pink, white

Имам някакъв много мил спомен с теб. Как седим на покрива върху едно одеало, едвам се крепим на керемидите с бутилка червено вино и чаши. В червено си спомням всичко. За виното и керемидите - ясно.. но одеалото, дрехите ти, моята коса (а съм сигурна, че беше вече кестенява по онова време). През някакъв филтър, мек, полупрозрачен, си спомням. Може би съм гледала през чашата. Липсва ми поезията в жестовете на ръцете ти и мекотата, с която думите падат от устата ти, ронят се, галят ушите. И луничките ти ми липсват.
Винаги си била една от най - съществените личности в живота ми. И чакам да се прибереш. Това лято трябва да издирим кучето на Вальо.. по селата. Той май се е отказал, но аз и ти можем да свършим тази работа, с фотоапаратите и камерата, като журналисти.
Ще разследваме.

Новите си дрехи ги виждам в розово. Дори лилавите кецове, дето ги купих днес. Сложи им бяло и ей го. Розови рокли, розови блузи, розови панталонки, дори една пола. В потрес от себе си съм, отказвам. Както отказах русата коса, така отказвам и розовото облекло. Обаче ми харесва, дявол да го вземе. И то, някакви комбинации, дето никога не бих се сетила, а сега като ги видях..
грр.

Седя на площадката пред вратата, Кестен се гуши в мен и филтъра е бял. Може би защото съм облечена цялата в бяло, а и заека, в по - голямата си част, споделя цвета. В предния двор цъфтят бели минзухари, чинийката за вода на Кестен е бяла, колата паркирана отсреща и вратата, на която се подпирам също са в цвят. Тихо е, ако може така да се каже. Птиците се надпреварват в свирукането, постоянно прехвърча някоя кола, чувам кучетата на съседите и един самолет сега минава над къщата. Но на мен ми е тихо.
Слушам само как Кестен мърда мустаци.

18.3.10

413. July

Знаете ли какво прави Юли, когато влезе в стаята? Ограбва въздуха, вниманието и в един момент установяваш, че е ограбил и самия теб. И че ти нямаш нищо против. Винаги говори простичко, ако въобще реши да говори. Най - често го прави, но разговоря само с двама души, другите ги пропуска през сетивата си, все едно ги няма. Вероятността да му зададеш въпрос и да не получиш конкретен отговор, а само един бърз поглед или едно стискане на устните, нещо измънкано едва - едва, е почти 100 процента. Има нещо в тона му, нещо в начина, по който светлите му очи гледат право през теб и през всички останали. Влага много повече в думите си и може би затова предпочита да ги ограничава, да не ги изхабява. Юли е един от онези хора, които като видиш, веднага ти става ясно, че са Някой или ще бъдат Някой.

Обича да слуша класическа музика.
Обича да го снимат.
Обича да се разхожда небрежно рошаво - рижав.
Винаги си слага шапка, когато е студено.
Не приема подаръци освен, ако много много много не му харесат. А най - често и тях връща, след като им обърне внимание за 2 минути, колкото да не те обиди, че си си направил труда да му дадеш нещо.
Винаги казва какво точно иска.
И няма никакъв проблем, ако не го получи.
Хората го плашат.
Големите рошави кучета също.

Споменах ли, че ходи на детска градина..
.. и че е на 5?
А че го обожавам?

В неделя.. ще го снимам.

16.3.10

412. oh.. my...

* не ми се пише.
* искам да ергенствам с Лия, на френско кафе и цитронада.
* писна ми да пия кафета и след четвъртото да треперя цялата.
* искам един ден, в който да не съм на работа.
* искам да спя повече от 6 - 7 часа, защото съм уморена.
* но не искам да си пропилея цялата вечер, цялата сутрин, цялия ден, цялата нощ... арр.
* искам да намерим пролуката между моето заето ежденивие и твоето заето ежедневие и да се срещнем там.
* искам да знам какво точно правя с живота си, а не само да изглежда така от страни.
* искам косата ми да е по - светла. Може би руса. НЯМА да я изрусявам. НЕ!
* искам да замина за Австрия.
* искам никога да не се върна.
* искам да не видя повече лицата Ви.
* кога ще се съберем пак на парти у нас?
* искам да те гледам как ядеш донъти.
* искам да отидем на Swing.
* искам да танцувам, докато всяка част по мене заболи.
* все се каня да ти дойда на гости в Испания.. вече и двете знаем, че няма да стане, нали?
* имам толкова много причини да Ви мразя.
* най - малкото сте ми писнали.
* как попаднах на най - вдъхновяващите и красиви хора?

3.3.10

411. fly fly

Има едни такива моменти, в които разумът е изхвърчал на някъде и мястото му заема някоя мушица. При това щура такава, много щура. И човек трябва да знае кога да я послуша, кога да я остави да му похвърчи из главата известно време, докато сама реши да излезе, и кога да си плюе на петите и да избяга възмжно най - бързо и най - далече от това, за което тя му шушне. Разбира се, това е едно от ония неща, които се научават или много трудно, или никога. А и няма път, в който да си абсолютно сигурен, че си направил правилния избор, но пък винаги ти става ясно (рано или късно), когато си направил грешния. Блажено осъзнаване.
В такива моменти искрено съжалявам, че не съм накачила наоколо няколко дузини мухоловки (макар че съм убедена, че оня, именно най - щурата муха, ще намери начин да се шмугне в съзнанието ми), за да улавят хвърчащите наоколо Идиотски идеи и ще ме оставят без избор. Защото без избор е лесно, а и не ти се налага да мислиш за Правилно и Грешно, още по - малко за Добро и Зло.
Прекарвам следобеда с аритмия (благодарим за което на промишлените количества кофеин, съдържащ се в четирите кафета, които изпих през деня), страдайки от острата липса на някоя и друга от въпросните мухоловки. Трябват ми няколкостотин, за да ги наредя около Твоята глава, защото аз вече два месеца съм се кротнала (слушам си мушичките, но упорито не им обръщам внимание). Само дето Ти изпадаш от някъде, прелестен (дори повече от преди) и полудял. Знам какво ти бръмчи в главата понеже в моята е същото.
В тоя момент си поемам дълбоко въздух и ме е яд, че не мога да стана невидима, яд ме е че тичаш по - бързо от мене, но пък се сещам, че на криеница винаги съм била по - добрата от двама ни. В случая се скривам в себе си, и то в оня си част, дето е пълен непукист и реже всяка дума, която изричаш. След половин час съм те обезкуражила и съм избила мухата от главата ти, а после стабилно съм я напердашила с мухотрепачката, за да знам, че няма да и хрумне да се върне скоро.
Защото грешния избор мога да го направя по всяко време. Но ще почакам още малко. Ще почакам още.. как ти звучи Вечно?

Много време ти отне да решиш, че животът ти нямал смисъл без мене. Точно толкова, колкото на мен ми трябваше, за да реша, че моят, без тебе, е по - смислен от всякога.