30.6.10

9/365. Linder

позволявам си да започна с цитат на себе си от един форум (да, всички знаете за кой форум говоря, обявете ме за луда и разлигавена, донт кер), свързан с мнението ми относно песента "On Your Porch" на The Format и какво изпитвам, когато чуя (имаше някакво условие да напиша нещо подобно).

"реално, никога не е била песен, която да свързвам с нещо... някого, случка, чувство.
приятна ми е, безкрайно обаче. може би лека меланхолия от нещо, което го е имало за кратко и е било невероятно, но и аз, и то е трябвало да продължим към другите невероятни неща, които ни очакват. не знам. хубаво ми е, когато я слушам. винаги.

точно сега си я пуснах, за да се опитам да си спомня, дали реално има нещо, с което да я свързвам и отидох до банята. и вече имам с какво да я свързвам.

"О ЗА БОГА, В БАНЯТА МИ ИМА СВЕТУЛКА, wtf ПРАВИШ ТУКА!"

В случая песента не е важна.
Нито усещането от нея (поне това, дето го усещам по принцип).
Нито това, че съм била зарибена да пиша с малки бутви, wtf.

Важна е светулката! И докато съм се качила на оградата, за да бера липа си мисля само за тая конкретна светулка, защото всяко листенце от дървото е покрито с нейни роднини, които упорито се грижат за бъдещото поколение и се стараят да направят следващите светулчета. Две дори го правят на мойто рамо... чувствам се употребена, затова много деликатно ги изстрелвам в някаква посока, зарязвам и липа, и отказвам да пия чай през зимата, ако цената е да бъдеш използван като любовно легълце за светлитата. Не че са гнусни, ор съмтинг лайк дат, ама къде са Ви маниерите, в името на Всемогъщия Боб. Гррр. И знаете ли какво стана, знаете ли... ще Ви кажа... изгоря ми крушката в стаята. Като за наказание. Абсолютно съм сигурна, че има някаква неведома връзка между това, че изгоних Мистър и Мисис Светъл от рамото си, което по някакъв странен начин ме кара да се чувствам още по-употребена.

*ръмжи*

но пък са симпатяги

29.6.10

8/365. Little sister

Не че денят беше празен или че не ми се е писало... не остана време..
защото

карах колело и за малко да ме хване бурята, та доста бързах
хванаха да ме върша някаква домашна работа
прекарах 2 часа в банята
Зори стана на 20 и...

28.6.10

7/365. Anika's brother

"Живеем в странни времена.
Освен това живеем и на странни места - всеки в своя собствена Вселена. Хората, с които населяваме нашите Вселени, са сенки от цели други Вселени, които се преплитат с нашите. Способността да гледаме тази сложна плетеница от безкрайно повтарящи се явления и да казваме неща като : "Здрасти, Ед. Хубав тен. Как е жена ти?" изисква големи умения да флиртуваме, които в края на краищата, трябва да създават всички аспекти на съзнанието ни, за да ни пазят и да не виждат хаоса, в който врят и кипят. Така че оставете детето си на мира, окей?"

Извадка от "Практически наръчник на родителя в една раздробена и безумна Вселена".

27.6.10

6/365. mickey and the buTT

В работни и дъждовни неделни сутрини като днешната, в които повечето нормални хора се стараят да отложат максималко ставането си от леглото, или по-точно изпълзяването си на четири крака от там, има само три неща, които изглеждат смислени и съответно се нанивам да правя - да пуша, да сварявам по някое друго кафе за онези, не съвсем нормалните, които в крайна сметка са се измъкнали от креватите си и да чета Пътеводителя. В останалото време си седя като лимон, който си търси джин, както казва Форд Перфект. Но никой не ми дава и аз си седя.

Опитвам се да кажа, че тая утрин е една от ония, специално проектираните за спане, особено, когато не можеш да намериш смисъл, който да е особено смислен, за да си заслужава и събуждането, и неимоверното впрягане на силата и волята на тялото и съзнанието, да се изчовъркат от топлото си гнезденце свито от юрганчета и възглавки.

С други думи, утро създадено да се прави само и единственото Нищо. И то от ония качествени Нищота.

***

Всъщност имах впредвид, че почти целия ден беше безмислен, безкрайно проточил се, скучен, дъждовен и сив, а аз вече си искам лятото! Но пък си направих приключението с колелото от единия до другия град в лекия ръмеж и що-годе един час не слязох от байка.

Но има и неща, които открих днес и за които съм доста доволна...
...ама за тях по-нататък.

26.6.10

5/365. If looks could kill

Срещаш ме след няколко години, поздравяваш ме и ме запознаваш със засуканата русокоска, която се е закачила за ръката ти. Разбирам я. И аз да се бях качила на толкова високи и тънки токове никога нямаше да се пусна от лакътя ти. Добре, че така и не развих някаква любов към подобен тип обувки, защото само те биха ме задържали при теб. Ако знаеше това преди години и беше малко по-хитър сигурно щеше да ми купиш онзи чифт - единственото нещо, което някога съм поискала да ми купиш - високи боти с британското знаме. Изглеждаха превъзходно стилни, зад витрината на един магазин в близост до Съдебната палата и сигурно щях да ги обуя един единствен път, колкото да угодя на женските си прищевки. Ти пък щеше да угодиш на мъжката си прищявка да ме имаш, но ти се досвидиха парите. Вярно, че не бяха евтини, но никога не съм била от жените, които са искали да им купуваш парцалки всеки ден.
Русокоската обаче изглежда като една от тях и се чудя колко ли си се изръсил по нея. Позвъняват ти, много виновно поглеждаш дисплея и се отдалечаваш, оставяйки ме сама с безпомощната мадама с кокилите. Предпочитаме да не си говорим. За мое пълно очарование тя не е толкова глупава и успява да схване, че не съществува нещо в нейната вселена, което да ме впечатли. Зяпа една от витрините, а аз съм наострила ухо по посока на телефонния ти разговор. Чувам как се извиняваш на някого. Мария. Коя Мария? Ще вземеш детето от детската градина.
Моля? Лентата назад с една идея. Господи, как се радвам, че не ми купи оня чифт обувки. Сега щеше да се извиняваш на мен, да взимаш нашето дете от градината, а междувременно да купуваш на Блонди онази, зелената чанта от африканско крокодилченце, дето не спря да я гледа в последните десет минути. Пак усещам онова чувство от онази вечер в апартамента – че трябва да ти крещя, само че не е мое правото в случая.
Затваряш и ми се усмихваш гузно, защото знаеш, че съм чула. Русокоска ти прошепва нещо на ушенце и хлътва в магазина, където я виждам как сочи чантата и после се фръцка с нея пред огледалото. Горкото крокодилченце, а ти не осъзнаваш, че тя и тебе ще те одере, както се е случило с нилското приятелче.
Питам на колко години е детето и от там отприщвам едни отговори, на въпроси, които не съм се сещала и да задам. Оказва се, че си женен за онази Мария, с която те хванах преди години и заради която те оставих. И то веднага след като сме се разделили, сте заживяли в нашия, тъй де, твоят апартамент, а малкият Димитър е на 5. Него си го направил веднага след като аз се изнесох. Блонди се казва Дара, а Митко я обичал повече от собствената си майка, с която въпреки всичко не си разведен и споделяш едно легло всяка вечер. Аз ли се обърках нещо или ти си станал по-голям задник и от преди? Оправдаваш се с това, че след като си се прибрал онзи следобед не си знаел какво да правиш без мен и веднага си взел Мария при себе си. Всичко било любов, шоколад и рози за запълване на дупката, която аз съм била оставила. А хич не ме изкарвай виновна, драги. След това си разбрал, че сърцето ти не е при нея, а е при мен и от тогава до сега все ме заместваш, я с Дара, я с друга блондинка. Чакай малко. Аз и преди да си тръгна ги имаше разни Дарета, Марии и така нататък. Само дето го нямаше малкия, който да ме върже за тебе и каквато съм слабохарактерна да те търпя до края на живота си за благото на детето.
Дарето излиза от магазина, мрънка ти пет минутки, прави кучешки поглед в стил „моля се за лакомство, най-добре от онзи салам „Кучешка радост”, стига да има” и в замяна получава кредитна карта. След още пет минути (защото тя е като тренирана нинджа с черен колан щом стане дума за ползване на кредитна карта) излиза с чантата. От африканското крокодилченце. Усещам как един нерв се е опънал и ей сега ще се скъса, така както се къса струна на китара, но някак се сдържам да не я попитам тя по принцип толкова лигаво ли приказва или просто ми театралничи нещо. С други думи, разминава ѝ се на косъм.
Добре че на мен ми звънят и дръпвам няколко бързи извинения относно това колко е спешен тоя разговор (а той хич няма да е) и както си му е реда си плюя на петите и избягвам (тъй де, отдалечавам се на прилично разстояние и веднага щом се обръщате на другата страна за секунда, все още чакайте ме офейквам). По-добре така, че всичко ще вземе да свърши с някоя Дарина глава разбита в ръба на тротоара, макар че чак привечер, след доста мислене по въпроса стигам до извода, че то девойчето не е виновно, ама ти си...
Ти си цяла отделна книга, която прочетох до средата и разбрах, че няма да ми хареса.

25.6.10

4/365. Stars

Зорница
Кейт
Иво

the best of
EVER

точка

24.6.10

3/365. Take me to higher plane

Стиви.

Стиви е на... 14, 15... там някъде и е от Канада. Тъй де, там се е родил, живее, расте, учи, но си е от България. Искам да кажа, родителите му са от тук. Никога не съм вярвала, че на канадците нещо им хлопа дъската и така нататък, знаете как се изказват за тях понякога (винаги), но след като се запознах със Стиви го вярвам. Хора... на него не му хлопа дъската, нито му хлопат две... проблема е с цялото дюшеме. Устата му просто не се затваря, а когато реши, че трябва да се затвори е защото цялото му същество е заето с това как да направи някоя щуротия... каквато и да е тя. Няма спирачки това дете. А и на какъвто език да ти приказва нищо не му се разбира. Ясно е, че от българския много работи му се губят, просто защото няма как да ги знае, имайки впредвид, че се прибира за по няколко седмици през лятото в България, а английския му е толкова неразбираем, че си е истинско лингвистично приключение да му разбереш и пет думи. И накрая се получава така, че от половината му български нищо не схващаш, както и половината английски и е най-добра, когато говори смесено... разбира се, стига да смеси двете части от двата езика, които можете да вденете, така да се каже. Най-забавния момент с езиците при него е, че е научил страхотно много български изрази, но не и тяхното правилно предназначение. Така например трябваше да му се обясни какво значи "Ходиш като "Кой съм аз!" и подобни. И въпреки натурално изтрещялата му природа Стиви е от най-чаровните деца/хора, с които някога съм се запознавала, а и около него е фантастично невъзможно усмивката ми да слезе от лицето, най-често дори започва да ме боли от толкова разтягане и смях. Толкова много положителни емоции струят от него, а когато започне да си измисля истории и да ги повтаря поне по 10 пъти *днес чух едно и също нещо над тази бройка и всеки път историята се менеше и ставаше все по-култова, смешна и невероятно невъзможна, но какво пък*, човек е способен да умре от вътрешен гъдел. С други думи... голяма работа е.

О, и вече е научил кой е Гацо Бацов... найс, а?

Ееех...
Стиви.

23.6.10

2/365. Shaggy

Имали ли сте някога чувството, че нещо много важно, много страшно и действащо на адреналина се измъква край Вас, а Вие успявате да го мернете само с крайчето на окото си и то само за секунда? Или пък само чувате тихо проскръцване от някоя негова стъпчица, но когато се обърнете него вече го няма. И колкото и да си втълпявате, че няма нищо там, че просто въображението Ви е по-развинтено отколкото трябва и сте го хранили с много филми, чувството, че то все пак е там, остава. Така и трябва. Защото то е там. А аз веднага ще Ви кажа какво е...

Нарича се живот.

Него изпускате. От него Ви е страх и затова е най-добре да затваряте очи и да се криете под топлите си завивки или да се гушите в нечии прегръдки. Ако сте като мен ще се криете зад фотьойла, докато отмине и ще си представяте сцените още по-страшни отколкото всъщност са.


Защото не смееш да се изправиш и да кажеш на родителите си какво искаш да правиш с живота си. Или ако не знаеш това... поне какво не искаш да правиш с него.
Защото не смееш да спреш да вършиш всички онези неща, които са ти наложени да вършиш.
Защото те е страх да крещиш.
Защото не знаеш думата "Не".
Защото е по-лесно да търпиш кротичко и да обвиняваш всички, за нещата, които НЕ ти се случват, защото ако вземеш, че направиш нещо и всичко свърши зле, единствения който ще трябва да обвиняваш е самият себе си. Нека ти отворя очите. И в момента... само ти си виновен.
Защото не смееш да следваш сърцето си... да, да, то не знаело какво иска, то като не знае, ти знаеш ли?

А животът го има само до утре и след това всичко свършва миличък...
Искам да се изправиш, да се срешиш, да облечеш най-хубавите си дрехи и да припкаш навън, за да покажеш на света и живота всичко, дето го имаш. Знаеш ли, даже може да не се обличаш... трябва да знаят какво има и под плата.
Не искаш?
Кога ще спреш да се страхуваш миличък?

"hey now put your best dress on
I'm tired of fighting
let's take it out on the town,
do some old style dancing
we should just have a good time
we can stay out all night long
hey now put your best dress on"
damien jurado - best dress

22.6.10

1/365. Sentimental heart

поради крещящата нужда от вдъхновение
поради желанието за ново 365
поради края на една епоха
поради страха от неизвестното
поради...

колко много ще ми липсват времето сега
лицата, които днес всекидневно са пред очите ми
как ще си замине лятото
и как не знам на къде да тръгна след това

опитвам се да вкарам малко ред
малко дисциплина
все още ми се изплъзва измежду пръстите, но
ще стане

с много надежда
"I can't live without you
so I won't even try"
reel big fish - beer