19.12.13

ябълков пай

Силно вдъхновена от голямото ядене на пайове в последните дни решавам да си направя мой. 
Първи опит. Време е за грешки. И понеже този път не ми се бърка на едро, както цял живот правя (или понеже нямам достатъчното количество продукти за големия пай (или подходяща тавичка)) спретвам един мъничък. От най-малките. Изкушавам се да напиша френски. Ще го напиша. Френски пай. Макар че няма да разберете inside joke-a. Стържа ябълки, овъртявам се в масло и брашно и ми е едно такова топло и хубаво, като в кухнята на баба, макар че не правя вече изпитаните неща. С баба никога не сме правили пайове. Виж баници, тутманици, кифлички с шипков мармалад и маково семе... бол. Ама не и пайове. Хем ми е едно такова... като вкъщи, хем съвсем ново. И все пак не е чуждо. Мое си е. Изцяло мое си. A понеже в последно време готвенето на подобни неща свързвам със Зори си пускам the Strokes, докато се въртя из кухнята. 

И не знам какво ще излезе... и дали въобще ще става за ядене.
Чакам го.
Само по аромата обаче си знам... и почти ме хваща яд, че не съм направила най-големия възможен. 
А всъщност няма никакво значение... защото няма да го хапвам сама. 
И дори така, както е мъничък, ще е най-вкусният и ще ми стигне, защото ще го деля с Него. 

4.11.13

о.безтебявaне

сълзите до
обезводнявaне
не сa проблем
но
о.безтебявaнето
е нещо
с което
не искaм
дa се учa
дa живея

(aвто)портрет

сутрин се опитвам
дa не те рисувам
но цветовете
от снощните сълзи
сa оставили
твой портрет
по бузите ми

гледам себе си
в огледалото
a всъщност
виждам
само
теб

12.10.13

по дяволите

и докато си крещим
ми казваш
„върви по дяволите“
а аз те послушах
и затова
пак
се хвърлих

в ръцете ти

Рай

а ти - плод
на болните ми сънища
лъжа и антипод
на всички верни пътища

изтъкан си от кометени опашки
и взрив на незабравки
с пръсти, сякаш паешки
а устните - сироп за гладни мравки

и ми се сбъдна
три пъти подред
ти - пропаст най-бездънна
Рай си, ала наглед

претворявам те
в безмълвните въздишки
с целувки – синьо кадифе
пришити със сребристи нишки

и струни от моето сърце
а после дай ми друго
изтръгни го с двете си ръце
ако ще и да е чуждо

ако ще да викам „не“
и да те отричам
и да остана без море
пак тебе ще о.бичам

пулс

оттекли са се
от кожата ми
всичките цветове
снежно бяла съм
като платно
като лист хартия
и чакам твоите букви
да ме изпишеш
от сгъвките на коленете
до върха на пръстите
където чувствам звездите
всеки път
щом ме докоснеш
с устни
потопени
в най-синята боя
в най-тежкото мастило
на вените ми
където
само ти
пулсираш

а после
защо съм имала аритмия

пристан

добре
че имаме
тия нескопосани
редове
че да увековечим
мен и теб
че да сме завинаги
че да имам
пристан
на който да се връщам
и да си спомням
как си ме о.бичал
дълго
след като
няма
да сме си
всичкото

11.10.13

9 crimes

не си Damien Rice
а аз не съм Lisa Hannigan
и никога няма да бъдем
защото на теб ти бягат тоновете
а аз не мога да свиря на китара
чак толкова добре
обаче има
девет престъпления
помежду ни
за които
нямаме извинение
нито аз
нито ти
и всеки път
вдигаме пистолета
дърпаме спусъка
и някой ден
ще спрем
наистина
ще спрем
когато убие
мен
или
теб

а до тогава
ще се о.бичаме
на ръба

и отвъд него

хаос

толко рано сутрин е
а аз съм вече хаос
кафето ще изстине
думи сипем си на халос

след това ще си се смеем
все едно не е било
между целувките ще оздравее
счупеното ни крило

до следващия път
на трясъка от входната врата
ще оплаква и дъждът
поредната война

а после пак, и после пак
викове, къде сърдити или еротични
абсурдно ми е чак
ала кога ли сме били логични?

любовта ми...

любовта ми е безумна
но не иска бяла риза
дори, когато е безлунна
или във поредната си криза

любовта ми полудява
тиха, кротка и безшумна
дори, когато сме си двама
и нощта ни е бездумна

любовта ми е немирна
сякаш е хлапашка, първа
вярваща, наивна и невинна
и от най-малкото посърва

любовта ми се вманиачава
крадешком, през рамо се оглежда
криви думи си внушава
и е толко безнадеждна

любовта ми си е безрасъдна
и от нищото решава
„Аз ще ти се сбъдна“
макар и после да е драма

любовта ми е дълбоко синьо
и ти, такава си я взе
дори, когато е мъгливо
и е беззвездно цялото небе

любовта ми, ах, любовта ми
тя е толкова отнесена и луда
ти свиваш рамена и казваш само „ами,
аз знаех, че си със сърце на пеперуда“

8.10.13

и знам...

знам, че си дадох сърцето
че изписах те в толкова стихове
че си оставих без синьо небето
а не обичам другите цветове

и знам, че във теб си оставих очите
и след теб няма да вярвам във влюбване
че ако до бездихание си мълчим(е)
ще стана цялата най-дълго изгубване

и знам, че не трябва да вярвам във вечности
а приказките са само за малки деца
че във всеки залез има и нежност... и
обич, която трае само за миг, само сега

и знам, че пак съм молитва
че шепна признания докато спиш
че глухарчени, мечтите ми литват
и че оставих така да ме връхлетиш

и да, знам, знам, че съм толкова много
а толкова още неща не изричам
че давам си всичкото, и после отново
но само така знам как да о.бичам

"добре"

когато си крив, когато си труден
когато си другите десет процента
когато от цигарите си по-вреден
когато си бесен, на степен над n-та

когато си цяло едно разрушение
когато за други нямам очи
когато съм скръб без утешение
когато и шоколада горчи

когато ме мразиш, когато си ми сърдит
когато не казваш, че ме о.бичаш
когато ми обръщаш гръб и заспиваш отвит
когато на закъсняла буря приличаш

когато не искаш да ме поглеждаш
когато искам само да тряскам врати
когато до мен не искаш да се събуждаш
когато онова „добре“ между нас глухо ехти

когато не мога да дишам
когато боли, когато е драма
когато най-сините думи изричам
когато сами се, макар че сме двама

когато душата пак е раздрана
когато на всичко отговарям с „не знам“
когато смисъл никакъв не остава
когато сърцебия едвам

когато не мога да продължа
когато съм толкова абсолютна
пак до тебе се сгушвам и ще заспя
спокойна, макар за минута

7.10.13

защото...

защото денят ми започва късно следобед
защото се пиша до пет сутринта
защото си песен за моите птици във полет
а за уморените славеи свиваш гнезда

защото Октомври започва със дъжд
а всяко утро с най-гъста мъгла
защото не мога да спра със „веднъж“
и стотици пъти миглите ти броя

защото наказвам всяка една сърцеструна
и не зная кога от една, цигарите станаха десет
защото до себезагубване те целувам
защото не спирам... дори, когато си бесен

защото понякога не се и разбирам
защото боли, където поникват крила
защото сълзите опитвам да скривам
ала имаш ключове за всяка моя врата

защото от „не“ разцъфват полета от макове
защото си цялата книга, защото дишам едва
защото нямах най-малка идея, не знех въобще
колко безумно е синьото с тебе...


да, затова.

6.10.13

с пудра захар

сладкишите ми
се получават най-добре
в неделя
с много пудра захар
нищо че мразя
защото ми става
твърде сладко
а и
понеже се лепи навсякъде
най-вече
по устните ти
там я о.бичам
само заради това
я ръся в тройни количества


на всичко

съзвездия

и всички светлини
на нощна София
не са достатъчно ярки
за да спра да броя
съзвездията от лунички
по скулите ти
и да шепна желания
сякаш падат
хиляди звезди

а той най-голямото
се е сбъднало
и ми взима въздуха

с всяка целувка

5.10.13

канелено

канелено ще те целувам
с аромат на есен
на последно слънце
на дъжд
на слани
на първия скреж по прозорците
на оплетени в косите листа
от предишните обичания
на ром в полунощ
в средата на Витошка
на препечени филийки
с чай за закуска
в леглото
на анимационни филми
сгушени
под най-дебелите
одеяла
на любов
на о.бичане
на о.бичане
на о.бичане... 

4.10.13

октомврийския дъжд

от октомврийския дъжд
косите ми се накъдриха
обувките ми се разшиха
краката ми се окаляха
дланите ми измръзнаха
устните ми посиняха
а буквите ми се напоиха
от тях поникват 
мокри
рошави глухарчета
по чиито натежали мигли
събирам капките
от първата ни среща
когато заших сърцето си
от вътрешната страна
на любимия ти пуловер...

до сърцето

а колкото и мъничка
да стана
пак няма
да е достатъчно
че да имаш
място за мен
в левия джоб
на ризата си
до сърцето

и дори не в него

1.10.13

...

някои стихове се пишат и без думи
тях четеш във всичките въздишки
във неизказаните рими помежду ни
в най-мъничките точки на калинките

някои стихове изпиваш с устни
от дясната ми ключица, когато съм лютива
усмихваш се и казваш, че са вкусни
въпреки че пари, като от коприва

някои стихове се крият между редовете
и в залезите сиви и студени на Октомври
в шепот на глухарчета откъснати от ветровете
в усмивките скътани, за сутрините най-дъждовни

някои стихове прозират през клепачите
дори, когато толкова сърдито ги отричаме
като никотинова зависимост в очите на пушачите
и настръхване по кожата в най-тихото о.бичане

някои стихове са като меко мъркане
от тях по кожата остават индигови звезди
стихове, сини... най-сини, до побъркване
до амнезия за всички болки отпреди

20.9.13

никотинови зависимости

най-хубавите ми рокли
ги шиеш
в три след полунощ
от синкавия дим на цигарите си
жадно 
осмукваш никотина
по кожата ми
дишаш на пресекулки
задавяш се
а рака на белите дробове
го игнорираме
на следващия ден
имам синя огърлица
от устните ти
косите ми
с цвят на изсушен тютюн
ти шептят 
все още е Август

19.9.13

или ми беше за последно

от баща си научих
че всички мъже в живота ми са вятър
че не се застояват
че съм поредно хвърчило
всяка моя дума е още един есенен лист
който откъсват безмилостно
и като се появи човекът
дето ми каза „ела си при мене“
помислих, че ми говори
на непознат език и побягнах
и никога не погледнах обратно
сега пак приставам на вихрите
които събличат
всяка моя прищявка
раздират ми роклите
докато не остана само голи клони
а птиците ми, тъмни сенки
на някогашни надежди
мръзнат и нямат подслон
под преспите
ще сънуват за пролет

а дали ще се разлистя пак
или ми беше за последно?

копнежи по вятър

разлетях се във вишневи листчета
розови за романтици
а на мен ми посивяха клоните
оголих се
сега съм щяла тепърва да зрея
а се чувствам вече ограбена
някой тури
първите ми плодове
зад ухото си
сега си свирука

и не ми донесе дъх на море
на сол поне малко
а само пустинен пясък
червен, сух
изжули ми кожата
ослепи ми очите
и само ми скърца по зъбите
като груба целувка
като въжета от вятър
от които ми останахa само
синините по китките

гради ми само разрушения
и си знае, че е виновен
ама се усмихва и казва
„такъв съм“
и се съгласявам, знаех го
такъв си го взех
такъв го поисках
да го затворя
зад четирите стени на сърцето си
не може

да се чувствам излъгана
също не става
защото десетки пъти ми каза
че пръв ще си тръгне
а аз така и не му повярвах
замазвах си очите
с широките му усмивки
и чувах само горещите думи
докато в най-тъмното
ме целуваше

на сутринта ни е студено
докато крачим към такситата
пак сме успали
есента ни брули, казвам
„след теб друг няма да има, ясна съм си“
отвръща ми „не разбра ли вече
че си един от тия хора
дето не се познават
само се мислиш
за предсказуема“

и някак София ми става тясна
затова бягам някъде навън
там вятъра е същия, шепти ми за него
усещам се, че започвам да фуча
ей така, като виелица
ще повикам Декември
преди да му е дошло времето
и си купувам ботуши до глезена
със заешка козинка отвътре
да ми топли липсите му

чак по-късно се сещам
че си забравих книгата в него
оставих си всичките думи
оттече от мен цялото синьо
до последната намастилена сълза
изписах се, изписах го
с най-тайните си думи
които не посмях да му изкрещя
и без това щеше да ги отнесе
като септемврийска шума

и всичко ми е по девет
и даже през девет в десето
скрила съм се, където е най-далече
да не мога да се върна
поне тая вечер да не съм молитва
и дори да ме е страх от талъсъми
да ги няма родителите
да претърсят килера и под леглото
и да кажат „чудовища няма“
има, ама дебнат под ребрата от ляво

но той по дишането ги разбира
всичките ми страхове
по въздишките
дето са втори глас
за неравномерния ритъм
на сърдечните ми клапи
познава ме като десетте си пръста
като най-любимото си стихотворение
и ме рецитира на глас
без да пита дали може

и затова с бръснача на ветровете му
си режа косите
майка ми казва
„не приличаш на себе си“
кимам
„затова исках да се подстрижа“
и отвън да отговарям
на непознатата
която ме гледа през огледалата
на очите му

18.9.13

не ти ли стига...

„Не ти ли стига да те обичам...“
Мартин Карбовски

не ти ли стигат мойте морета
и всичките ми сребърни риби
пет лъжици захар и драма в кафето
в сутрини късни и толко лениви

не ти ли стигат южните ми ветрове
опора за твоите гълъби най-сиви
хвъркати мигове да си крадем
и с тях да трием сълзите горчиви

не ти ли стига да те гледам с очи на дете
което за първи път казва, че те о.бича
Буковски между цигари да си четем
да ни преражда след зимата като кокиче

не ти ли стигат дъждовете ми през Септември
или хладните ми ръце под горещи завивки
всяка струна от мен мажорно да потрепери
да съм отлято копие на твойте извивки

не ти ли стига обезверената ми поезия
и десетките песни, които ти пиша
миглите ми са ноти в среднощна мелодия
която само под твоите пръсти може да диша

не ти ли стига всеки нюанс на моето синьо
и всичките приказки, които знам от русалките
вкусът на нещо солено по кожата, едва доловимо
и всичките ми усмивки, дори най-малките

не ти ли стигат всичките ми поля
слънчогледи, които само за тебе имат очи
закъснелите ми октомврийски лета
и тежките ми млечно бели мъгли

не ти ли стига... не ти ли стигам?
ще се разпродам парче по парче
и от нищото пак ще се създам
но без теб дали ще имам криле?

там, където...

там, където свършва всичкото синьо
започваш ти и не мога да спра да те пиша
с изплакано, най-тежко мастило
с думи, които без тебе не могат да дишат

там, където свършват всички морета
започваш ти и се проклинам задето делфин съм
стопявам се по бреговете ти като комета
и блуждая ден подир ден в полусън

там, където свършва закъснялото лято
започваш ти и съм като неоткъснато цвете
като събуждания по обед, когато
уморен цяла нощ в косите ми бил си заплетен

там, където свършват всичките урагани
започваш ти и дъждовете са меки
всички капки до последната са желани
като целувките ти... пеперудено-леки

там, където свършват всички вселени
започваш ти и избухват стотици звезди
и няма неща скришни и забранени
а аз не помня без тебе коя била съм преди

не ме прегръщай, ако можеш да спреш

“Не ме прегръщай, ако можеш да спреш ...”
Александър Секулов

не ме прегръщай, ако можеш да спреш
аз през октомври няма да мога
ако под дъжда ме оставиш и не ме прибереш
в уюта си... и затова се превърнах в тревога

не ме целувай, ако можеш да спреш
взривявам се в облак от макове
парче по парче дали ще ме събереш
в топлината на южните си ветрове

не ме докосвай, ако можеш да спреш
имаш дъх на Августовски следобед,
на море, когато пръсти в мойте вплетеш
и цялата ставам на птица във полет

не ме о.бичай, ако можеш да спреш
ще се превърна в сълза насред океана
в стихове, които дори няма да прочетеш
в парелни вселини, в които сме двама... 

17.9.13

когато сърцето е пълно

„когато сърцето е пълно
очите не търсят...“

когато сърцето е пълно с небе
не плача дори в дъждовните дни
не се сърдя на бурните ветрове
и вплитам в косите си най-ярки звезди

когато сърцето е пълно догоре
и ми прелива като ревнив океан
и всичко по мене, от мене е твое
събирам си цялата буря в твоята длан

когато сърцето е пълно със синьо
цялата ставам на думи във рими
на една единствена шепа прах от индиго
и на хиляди стихове неизличими

когато сърцето е пълно до изнемога
и забравя без тебе как да тупти
всяка моя мисъл е дива и виторога
и не се страхува да се учи как се лети

когато сърцето е пълно със незабравки
дори на ум, тихичко да те отричам
и изпера те от всичките си чаршафи
не мога да спра само теб да о.бичам

хор от въздишки

Петнадесетия етаж ми дава друга перспектива. Не е просто птичия поглед над сивата София и гълъбовите криле, които пляскат край терасата... друго е. Има нещо усамотяващо в това да се качиш на покрива на града, от където колите са детски играчки, които колекционирахме с брат ми като малки, а хората са пионки от „Не се сърди човече“. Чувствам се отчуждена, ничия, вятърна и всяка моя въздишка ехти измежду сгъвките на блока... повтаря се, потретя се... и после пак... още не е приключила и втората дава нов глас. Без да се усетя си правя свой собствен хор от стенеща самотност... идеален саунтрак за септемврийски късен следобед, в който слънцето на забавен каданс се оттегля иззад сградите и рисува с лъчи по терасите.

А димът от цигарите е по-син от всякога... 

затова съм море

затова съм море и съм бурна
подлудяваш делфините в мене
дори когато съм дива и шумна
преборваш ми лошото време

затова съм море и съм солена
събирам се цяла в най-малката мида
в твоята най-тиха и луда вселена
а вълните ми къдрите ти разбридат

затова съм море и съм прилив
а после съм отлив за твойта луна
крепост от пясък бял и ронлив
всеки път щом ме оставиш сама

затова съм море и съм синя
с утрини облачни и птици безброй
с криле от най-мека коприна
събуждаща те с целувки като порой

затова съм море и съм твоя
а ръцете ти са ми бряг
и дори да те плаши прибоя
пак до без.дъх ме целуваш... и пак

16.9.13

има нощи...

има нощи дълги цял живот,
и в тях звездите си мълчат
комети опиянени от любов
разтапят се по устни, които не горчат

има нощи като нежен шум
като фадо по всяка моя сърцеструна
дъхът ти - метроном, оставя ме без ум
тактува ми къде и как да те целуна

има нощи като вечно лято
и докосвания като слънчеви лъчи
нежни като пеперуди, цяло ято
като изгреви във твоите очи

има нощи като морски бури
във които съм вълна, а ти си бряг
в пяна, като бели цъфнали божури
превръщаме се в синия сумрак

има нощи като южен вятър
носещ маковите цветове
облаци, по-пухкави от захар
милват всеки кът от моето небе

има нощи като септемврийски дъжд
всяка капка с хладни пръсти ме съблича
и всеки клас от цъфналата ръж
приглася тихо на щурците

има нощи като топъл смях
като гъдел в сгъвките на коленете
като усмивки сладки като грях
и „о.бичам те“ издраскано по раменете

14.9.13

между теб

бурите между миглите ти
ухаят на септември и озон
на дъждове по другите планети
където любовта не е сезон

съзвездията между луничките
по скулите ти и по рамената
крадат ми от въздишките
и ми разказват за луната

лятото по върховете на пръстите
ти... има вкус на кафе и на цигари
пропили се по устните
от които цяла нощ ми пари

сиянията във твоите усмивки
индигови като междупланетен прах
уютни като звездопадени завивки
между които ще се сгушим пак

изгревите в твоя поглед
затоплят на пеперудите крилете
и ги подготвят за първия им полет
укрепват ги срещу ветровете

а между теб така ми е достатъчно
приливи от макове и незабравки
и ще те о.бичам чак до без остатъчно
дори, ако спрат целувките да бъдат сладки