30.1.08

198. So?

За пръв път от доста време започвам да пиша без да знам за какво.

Photo by: frida-vl

Просто изпитвам малката нужда някъде да споделя нещичко.
За това как ми е мъчно. И за това как ми е весело.

Напоследък хич не разбирам себе си. Хвърча от едно състояние в друго прекалено бързо и без особени причини. Обидих човек, когото обичам, съдейки го прекалено строго за неща, които не знам. И подобни. Винаги съм била от бързите, тези, които избухват от най - малкото. Но дори аз не съм била толкова бърза за тези неща. Обикновено поне се замислям, а не се влияя от минималното. Но съм започнала.

Трябва да започна отново да успявам да се контролирам поне малко.
А как ще го бъде не знам. Никога не ме е бивало, а трябва да започне да ме бива.

Ще видим. Ще започна да опитвам все повече. Пък може и да успея да се науча на самоконтрол.
Макар че казват, че хората никога не променяли основните си черти.

26.1.08

197. Loser?

Забелязвали ли сте как понякога човекът, който сте мислели за загубеняк в училище... разцъфва след това?

Photo by: pyff

Едно момче ме заговори в рейса още щом се качих. Започна с "Ей, Хрис", което явно ми даде да разбера, че ме познава, но защо аз не го познавах? Дълга къдрава коса, набола брада и сини очи. Това същия Виктор ли е?
Учехме заедно преди поне 6 години. После минахме в различни класове, макар и в едно училище и просто изчезна от очите ми. Но доколкото го познавах и чувах информация за него, той продължаваше да си бъде слабия ученик, който винаги е бил. Клоунът на класа, двойкарят... типичния образ, който присъства във всеки един клас. А и не беше особено симпатичен. Но на мен ми беше приятелче, защото беше мил и добър, и всъщност си беше доста интелигентен, просто бе избрал неподходящата роля в класа.

А днес?

Изглеждаше добре, дори перфектно. Имаше красива усмивка. Учи в колеж, право и бизнес администрация. И имаше приятелка, доста симпатично момиче смея да твърдя.

Беше разцъфнал. И когато слязохме от рейса и се разделихме съвсем искрено му казах, че се радвам за него. Защото наистина се. А всички глупаци, които се мислеха за повече от него... те все още са си глупаци.

25.1.08

196. Не аз съм виновен за лошият ти ден!

Ами ако съм?

Photo by: alteru

Докато се прибирах с (не) редовната маршрутка от университета и си щраках нощна София в нея се качи една доста нацупена женица, която побърза да се накара на шофьора затова колко били (не) редовни маршрутките и как закъснявала за важен ангажимент и всичко останало. Беше толкова кисела, че се скара с една от пътничките и накрая се тросна на седалката до мен. Не й обърнах голямо внимание, щраках си нощна София. Само че въпросната дама ми обърна внимание. Е, не го изказа така бурно като при другите, но очевидно не и харесваше непрекъснато да щракам и да светя с екранчето. Погледите и нацупването на устните й беше достатъчно да каже, че не ми се радва особено. Накрая успя да ме накара да се почувствам достатъчно неудобно, че да ми се иска да се преместя на другото място, само че се качиха още хора, не останаха други места, а не ми се пътуваше час и двадесет минутки права с шофьор, който старателно прави най - сложните маневри с цел да уцели всяка огромна дупка по пътя. Прибрах фотоапарата, но тя продължи да хвърля оня поглед и аз минах във фазата "Аз какво съм ти виновна, по дяволите". Накрая и метнах един достатъчно дълъг и ядосан поглед, мислейки си нещо в стил "Слушай г - жо, не съм ти виновна за скапания ден, за закъснението и всичко друго, което те е изкарало от нерви днес. Престани да ме зяпаш, все едно съм ти изяла баничката на закуска! Не съм ти виновна и никой друг в маршрутката не ти е виновен, че да се заяждаш с всички."

Секунда по - късно, когато отворих уста, готова да и издекламирам тая реч през главата ми мина друго. "Ами ако съм виновна?"

Не пряко и не нарочно разбира се. Но нещата в живота са толкова свързани и подредени, че би могло да съм направила нещо през деня, което да е отключило поредица от събития довели до този краен резултат, а именно: беснееща и закъсняваща женица. И примерите, които мога да дам са безкрайни. Купила съм последната баничка, което я е затруднило в избора на друга закуска, заради което е изпуснала с една минута рейса, заради което е закъсняла за работа, заради което е свършила задълженията си по - късно, заради което...

Следите ли ми мисълта? И това е възможно най - простият и глупав пример. Естествено не се обвинявам за някакви възможни неща, които може и да не са се случили, но... Замисляли сте се каква поредица от събития може да отключи дори най - малкото действие, което извършваме? И как влияем на абсолютно всичко, което се случва? Как влияем на целия свят? Защото ние със сигурност го правим.

Всеки го прави.

23.1.08

195. - А Вие дали сте щастлив? - попита тя.

- Дали съм какво? - извика той.
Photo by: emilola

Питаха ме защо не пиша в блога си: "Защото нямам какво да кажа!".



"Не, имам, но не мога да го подредя в думи".

Окей, едва ли ще кажа нещо различно от това, което казвах в последните постове. Всичко е бъркотевица и се обърква още повече и това ще вземе да ми харесва по някакъв извратен начин.

Може би се влюбвам. Може би искам да е така, защото това ще значи, че най - накрая отварям някакво ново начало. Може би не искам да е така, защото може да е търсене на заместител на старото началото. И съм тотално объркана и оплескана (отново) и не знам какво да правя (отново).

Аз на седемнайсет и съм побъркана, нали Тео?

Но съм щастлива, макар и прекалено нещастна. Постоянно тичам в двата края. И това по някакъв начин ме прави изключително жива.

7.1.08

193. Heal over.

Photo by: dargeg

Come over here lady
Let me wipe your tears away
Come a little nearer baby
Coz you'll heal over
Heal over


Heal over someday

5.1.08

192. Cup of tea.

photo by: morethanlove.

"- Мразя чай. Това е просто гореща вода с билки.
- Виж, Адела. И аз мразех чая. Когато бях на твоите години, се преструвах, че съм твърда. Страхувах се да чувствам. Да призная, че започвам да се интересувам от другите хора. Чувствах се самотна.
- Аз не се чувствам самотна.
- После открих, че чашата чай е извинение за споделяне с приятел."

Аз съм самотна. Не са много хората, които го знаят. Само двама. И те ми го казаха в очите в последните седмици. Всички останали са добре заблудени и мислят, че не ми пука, че съм щастлива сама за себе си и съм обградена от хора, които наричам "приятели за забавления и купони" и които вероятно не са ми никакви приятели. Страхувам се да чувствам. Отново. Боя се, че предишните пъти не се справях добре. И сега ме е страх да... не би да повторя грешката си. Да не би да сбъркам в преценките си. Уплашена съм повече, отколкото би трябвало. Преди една седмица крещях в лицето на майка си, че не искам хора около себе си, че ми е по - добре сама, защото самотата може да боли и всичко останало, но не нанася толкова много болка, колкото хората. Опитах се да избягам от вкъщи. Опитах се да се самоубия, но и затова ме беше страх. Странното е, че не съм депресирана... аз просто нямам цел, защото ме е страх, че ако пак преследвам някоя с тая страст и желание колкото предишния път, накрая пак ще свърши зле. С месеци сълзи и истерии, и всичко останало. Затова ме е страх и предпочитам да съм сама. По - сигурно е. За жалост не е живот.

Имам нужда от цел.
Имам нужда от преследване.
Имам нужда от чувства, защото съм забравила как става.
Имам нужда от целувка.
И от чаша чай.
И приятел.