192. Cup of tea.

photo by: morethanlove.

"- Мразя чай. Това е просто гореща вода с билки.
- Виж, Адела. И аз мразех чая. Когато бях на твоите години, се преструвах, че съм твърда. Страхувах се да чувствам. Да призная, че започвам да се интересувам от другите хора. Чувствах се самотна.
- Аз не се чувствам самотна.
- После открих, че чашата чай е извинение за споделяне с приятел."

Аз съм самотна. Не са много хората, които го знаят. Само двама. И те ми го казаха в очите в последните седмици. Всички останали са добре заблудени и мислят, че не ми пука, че съм щастлива сама за себе си и съм обградена от хора, които наричам "приятели за забавления и купони" и които вероятно не са ми никакви приятели. Страхувам се да чувствам. Отново. Боя се, че предишните пъти не се справях добре. И сега ме е страх да... не би да повторя грешката си. Да не би да сбъркам в преценките си. Уплашена съм повече, отколкото би трябвало. Преди една седмица крещях в лицето на майка си, че не искам хора около себе си, че ми е по - добре сама, защото самотата може да боли и всичко останало, но не нанася толкова много болка, колкото хората. Опитах се да избягам от вкъщи. Опитах се да се самоубия, но и затова ме беше страх. Странното е, че не съм депресирана... аз просто нямам цел, защото ме е страх, че ако пак преследвам някоя с тая страст и желание колкото предишния път, накрая пак ще свърши зле. С месеци сълзи и истерии, и всичко останало. Затова ме е страх и предпочитам да съм сама. По - сигурно е. За жалост не е живот.

Имам нужда от цел.
Имам нужда от преследване.
Имам нужда от чувства, защото съм забравила как става.
Имам нужда от целувка.
И от чаша чай.
И приятел.