29.10.09

368. кнедли

photo by alejka

В късния следобед съм се предала на четири орехови кнедли, пестеливо поляти със захарен сироп, защото иначе стават толкова сладки, че не могат да се ядат. Захаросват ти се зъбите и после болят.
Сещам се, че днес съм яла само някаква мини измислена порция спагети и от кнедлите ми става тежко.

За утре казват, че ще вали сняг.
Мисля си.. ако се събудя и целият заден двор е побелял.. ще бъда много щастлива. Просто защото ще бъде страхотна промяна, дори преспите да издържат само един ден.

Купчината мъже, които ме връхлитат, прекъсват всичките ми сезонни размисли. Опитвам се да подавам ухо в разговора им. Не че ми е интересно, но гласът му е хубав. Сърбин е и говори с доста техни си думички. Като че някой, го е извадил от филм.. бизнесмен, адвокат. Знам ли. Но изглежда добре с теменужената си вратовръзка, очертан в рамките на очилата. Хвърлям по някой друг поглед на телевизора, за да не реши, че го зяпам. Някакви сини сгради със светещи прозорци подскачат от екрана. И докато го слушам как говори за някакви износи, фирми и политика (все неща, от които искрено не разбирам), не мога да не се сетя за онзи четирисет годишен гларус от Несебър, покрай когото минахме по - миналото лято и Златина ми обясни, че е най - сексапилният мъж на планетата. Моят Сърбин не му отстъпва. Нищо, че се е обградил в сериозност, в тъмно сако и хубав часовник. Представям си го у дома, как сутрин, омачкан и мек от съня, шуми с вестници, гуши се в аромата на кафе и изпуска сиво - синкави облачета цигарен дим.
И не знам как и защо, но изведнъж се замислям за бащата на Иво. Отново. В последната една седмица доста ми се върти из главата този мъж. Дори на снимка не съм го виждала и как се казва не мога да си спомня, а за всичките години (вече), в които се познаваме с Иво, сме го споменавали не повече от пет пъти. И ето ме мен, вече седем деи как съм се вкопчила в размисли за него и реално се тревожа за това как живее. И дали не води някакъв сив и скучен живот, ограничен до работническо ежедневие и някакъв си апартамент, някъде си, който не би могъл да се нарече дом. Или може би дом има. И уют и друго семейство, приятели. Защото може ли човек, толкова дълго и толкова далече да живее сиво без да започне да гради нещо ново. Да. Може. Но колкото и да е погрешно в случая, още повече, че става дума за семейството на мой приятел.. не мисля, че трябва. Но какво ли разбирам и си измислям аз за животите на другите, като седя на бара (буквално), пуша и си мисля как искам да се събудя в леглото и живота на Сърбина. Всъщност цялата тая мисъл идва от желанието да съм на 27, да съм вкарала живота си в някакъв коловоз, да знам, че върна на някъде с някого или поне към някого. А не всяка сутрин да се събуждам с ужаса, че не знам за какво го живея този ден. Да не искам да изляза изпод завивките, да се бунтувам срещу слънцето. Защото за къде да бързам с всички тия промени дето искам да ги направя, като няма за какво или за кого да ги направя.. последните няколко килограма дето искам да сваля, моите снимки, които искам да окача на стената и размисъла "За или Против цигарите?". За кого да ги правя всичките тия неща?
За себе си?
Да, но това "мене си" иска външна причина, защото Тя, вътрешната, много воля и сила няма.
Ох, искам да се стегна и да хвана юздата на живота си. Ама как, като Той си тъпче на едно място и хич не му се препуска по разни поля и ливади.
Накрая ще вдигна бойкот срещу себе си.
Защото толкова много се борих и направих за личната си свобода, и сега вземам, че се превръщам в неин роб. В роб на това да мога винаги да наравя каквото искам, когато го поискам, т.е. да се влача и излежавам, защото за по - смели неща не ми стиска.
Трябва някой здраво да ме напердаши, защото сама е трудно. Чувството за самосъхранение пречи, а трябва нещо да ме разтърси. Хмънх.
И сега разбирам, че човек наистина първо трябва да обича сам себе си, за да е способен чисто и искрено да обича другите, а те да му отвръщат. До тоя извод стигам, когато се ухилвам сама на мислите си, защото много добре съм се научила да мрънкам и да чакам нещо да се случи или да ми падне на главата. И в тоя момент на спонтанност, откровение и показване на въпросното "мене си", без да се усетя, поглеждам към Сърбина. И той седи, гледа ме и се усмихва. Искрено.
По - късно се усмихва още веднъж така хубаво, когато ми казва "Довиждане" и аз знам, че дори и да не го видя пак, съм взела всичко, което ми трябва от него.

Ще ми отива една самореволюция. Може би две.
Бойкотирам се.
От днес.

(Защото "От утре" винаги важи за следващото "Утре".)

28.10.09

367. муцунки

photo by easily-frightened

Претъпкана съм с идеи, които със заоблени меки муцунки се опитват да излязат от най - невероятни места.

Спирам ги.

Страх ме е да не ги стъпче някой. Страх ме е, че няма да успеят да се справят в света навън. Че ще се подиграват с наивността им. Някой ще им отнеме усмивката.

Хищен.

Имам нужда най - накрая да открия моето си нещо, а не да бъда разпокъсана из всички неща, които харесвам и които ме вдъхновяват. Искам да спра да се раздавам на дребно и да се разпилявам навсякъде. I'm "Jack of all the trades, master of none".

Напразно.

А може би не. Може би всички малки неща, които се случват с мен, на мен, които аз карам да се случват, очертават голямата картина и един ден ще бъдат от полза. Натрупват се нещата. Ще ми се да го вярвам.

Опит.

Стига да успея да го вкарам в полза. Стига да успея да вкарам себе си в полза. Да спра да се излежавам. Защото Тя, за цялата работа с образованието става дума, е толкова размита, че вече не виждам смисъл от нея. Трябва себе си да спра да размивам, за да видя на къде вървя. Дипломата нищо не прави. Тя само е там, черно на бяло, че нещо мога или поне, че се предполага, че го мога.

Тъй ли?

Но в нея не пише, че аз свиря на китара за свое удоволствие, че съм продала някоя друга снимка тук - там, че предпочитам да избирам сама за себе си дали на лекция в университета ще науча повече или на срещата с приятелите днес, или ако се замъкна на някое музикално събитие, някъде. В нея не пише, че в себе си съм събрала уюта на канелата, поръсена в ябълковия пай, който изстива на перваза на кухнята.

А сега какво?

На пук на всичките ми естетични виждания от седмица и нещо съм влюбена. Не в човек или нещо, в муцунката на това куче, което спи горе, върху момичето. И ще имам такова куче. На пук на това, че в него грация няма, че е набито и дребно, че краката му вървят някак дебели и криви, че почти никога не изглежда мило и добродушно.

И..

..разбирам, че няма Красив (от обществено приетата гледна точка) човек, в който да съм била влюбена. Дай ми на мен, някой с изкривени крачета и огромни лапи, с къса опашка и смачката физиономия.. Защото отвътре.. ония неща, дето в дипломата не ги пишат, те са важните.

27.10.09

366. cheaters

photo by missheroin

Винаги съм имала това чувство относно себе си. Че съм склонна да изневерявя, ако бъда изкушена. Но не в това е въпросът. Въпросът е, дали ще го направя, ако се опре до там. И сигурно ще го направя, не знам. Как мога да знам, ако не се стигне до там.
Добре де. Стигна се. Не го направих. Защото не мога. Ужасявам се от чувството да нараня някого толкова много. Защото съм наранявала по други начини, много, болезнено, непоправимо може би. И не бих могла да го направя отново, ако здравият ми разум работи. А той работеше. Тогава.
Но някой ден... не знам.

"I love her, Steven. I realize now I love her more than I'll love anybody else."
"Stop talking about love, every asshole in the world says he loves somebody. Means nothing."
"But it's true."
"Still doesn't mean anything. What you feel only matters to you. It's what you do to the people you say love. That's what matters. It's the only thing that counts."

Michael and Steven
The Last Kiss

13.10.09

365. new romantic

photo by monislawa

Мразя романтични дни като днешния, особено, когато не завършват по начина, по който бих искала... по - скоро, по който следва да завършат. Не мога да го разбера... как може да започне така, да набере скорост, да се развива и... и да не се случи нищо.
Мразя да се разхождам в дъжда, косата ми да е мокра и да се лепи по лицето ми, да гледам как капките падат по павираната уличка, заедно с пожълтелите листа. Мразя да изглеждам точно на мястото си сред всичкото това жълто, с пyловера, който е в същия цвят, с новото кожено яке, да оставям дъжда да пада по лицето ми, да гледам свъсеното небе. Мразя да седя на мократа люлка, да подгизвам, но да не ми е студено, защото въпреки, че е есен, денят е топъл. Мразя да превключваме от всяка втора думичка на някой израз от филм или на песен, защото сме го чули от там. И разбира се и двамата го знаем. Мразя да се забавлявам така. Мразя да ухае на пръст, което днес установих, че е най - любимата ми миризма на света, и мразя да го държа под ръка, защото знам, че той не обича, но го търпи и казва "Така е добре". Мразя да се стараем да ходим близо до локвите, когато колите минават бързо, защото искаме да ни опръскат и да крещим по тях, че са смотаняци. Мразя да ходим до реката, да се разхождаме из мократа трева и да гледам бързаща на някъде вода. Мразя да стоя под малкото мостче на пейката и да разговарям... истински.
Мразя... когато не се приближава, не маха един мокър кичур от лицето ми, не хваща с пръсти брадичката ми, не ме придърпва и не ме целува..
Мразя, когато заспи.. далече..

8.10.09

364. can't lose you too

photo by 333bracket

Бях забравила. Оставих се на онова течение, което бавно, но сигурно отнася всичко по пътя си, натрупва го неподходящо, отнася го отново, разпилява го по ръкавите си, да го пръска на малки частити, които сами за себе си не означават нищо,но събрани правят картинката пълна. Бях забравила. И единственото, което можех да правя е да се оплаквам от това какво Другите се направили или не са. Не и от това какво Аз оставих да си отиде. Не помня някога да съм изоставяла някого, реално. Но помня много, за които не се борих достатъчно именно накрая, преди да ги загубя, преди да ги оставя да си вървят по пътя. А това си изоставяне, реално. Не мога да изоставям повече, защото нямам много да губя. А ако изгубя и това няма да имам нищо да губя. Не искам да съм човекът, който няма нищо. Не мога, защото чувствам твърде силно и се интересувам твърде много. Но съм забравила да го изразявам. Да казвам "Обичам те". Не зная защо, но тия думи не могат да излизат от устата ми вече, докато гледам някого. Последното "Обичам те", което казах беше за приятел. Един единствен, за последната година и половина. Само толкова ли имам аз? Не. Прекарвах си времето в обвинения как всички други се отдалечиха, а не помислих за онова как самата аз се отдалечих. Как избягах. Имаше си и разбира се онези причини, които са достатъчно важни, за да бъде взето едно решение твърдо и без шанс да го върнеш. Но това не значи, че не можех да поддържам връзката. Чувствах се зле, че никой не ми говори през телефонната слушалка. Защо аз не говорех през нея.. на някого? Всички имаме трудности и разбира се, всеки за себе си има най - големите. Но моите не са големи. Моите са нищожни. Моите са малки и разхвърляни дрехи наоколо, а аз ги оставям да се трупат, вместо да ги закача в гардероба, за да са на мястото си, когато ги потърся. За да мога да разчитам на тях, трябва да се грижа за тях. И това мисля да направя.

Обичам те.
И съжалявам.
А дори бях забравила какво е да се чувствам вбесена и да крещя.
Затова безкрайно ти благодаря.
Но не мога да загубя и теб.

Днес за първи път от известно време усетих как вдъхновението пробяга по върховете на пръстите ми.

Rachael Yamagata - Elephants (Instrumental)

3.10.09

363. относно Тангра и Юлката

photo by ryussei23

За Тангра сте чували. За песента "Богатство" също. Но това, че ми е любимата песен от онова хубаво време, за което нашите и вашите разправят - не. Онова хубаво време... и то си е имало своите лишения и икономически кризи (кинтонемията си съществува и без кризата, особено за ония щастливо бедните като мен), а родителите са били още по - консервативни, но поне Мам твърди, че е било хубаво.
Сутринта започна добре с това, че за първи път тази седмица, не се чувствах грипозна и пръскаща бацили навсякъде (о, още си кашлям и пръскам бацили, но поне НЕ се чувствам така.. а това е важно). И нищо не ме болеше и Слава Богу, можех да изпуша спокойно една цигара без да умра на второто дръпване. Мъчително беше. Другото хубаво бе, че в маршрутката за работа се качи един достатъчно възрастен и все пак достатъчно запазен дядо. Сега... спирам Ви преди да сте започнали да си го представяте, защото ще дам много точно описание за тая порода дядовци, като него.. Защото са по - особени и рядко срещани, но съм сигурна, че всеки е срещал поне по един такъв дядо в живота си, а може би собственият му е такъв. Lucky you.
Тия дядовци ги кръщаваме "Шик от миналия век". Отличават се... първо: с избора си на дрехи. Сака, прави панталони с ръбове, най - често в пастелени цветове, хубави меки шапки, излъскани черни или кафяви кожени обувки, задължително колан, риза, може би вратовръзка. От къде и да ги погледеш всички тия хубави дрехи крещят на "Произведен съм преди поне 40 години, но все още си ме бива". Второ: безкрайно любезни са. Ведри, спокойни, никога не ругаят младежда и наричат всички момичета и жени "Мадам".
Та.. качи се този дядо в маршрутката и се настани точно до мен, с онзи негов огромен куфар, от вече изтъркана кожа и стабилни метални закопчалки. Извини се безброй пъти, за неудобността на въпросния куфар и се настани до мен. А по радиото звучеше "Богатство". 10 - те минути до работа си бяха летене в друго време.

~~~

Юлката е на пет години и е малкото на хлапе на Венца. Опитвам се да стигна до някакъв логичен извод как се появява малко, хилаво детенце с рижава коса и светли очи, с родители като неговите, с които няма нищо общо, освен с физиономията на баща си, ама... явно се появява. Юли е плах, не обича да говори и да се смее в присъствието на възрастни. Освен, ако не седи в скута на баща си или майка му не го прегръща. Сякаш решително пази малките си детски тайни и мечти, своя свят от порасналите наоколо. Не обича да го гушкат други хора, не обича да му се подаряват неща от що - годе познати хора и общо взето... НЕ обича. Освен връсниците и родителите му, едва ли някой може да влезе в тая рижава главица, която се стряска от.. общо взето от всичко.

Той няма нищо общо с всичко и всички наоколо. И е толкова хубав.

2.10.09

362. fucking Берлин

drawing by cellar-fcp

"Писането е едно особено състояние, "нелечимо" - почнеш ли, не можеш да спреш. Въпрос на вътрешна потребност."

Така завършва едно интервю със госпожица Соня Роси, относно първата й и единствена книга, покорила Берлин. И тя, и книгата имам впредвид. Лично на мен "Fucking Берлин" не ми звучи като най - интересната история на света... студетка, която за да се издържа продава тялото си (познато, нали?), но за три месеца успява да продаде 20о хл. копия, тъй че какво ли разбирам аз.

"Fucking Берлин" не ме накара да чета (поне не тази книга), но определено ме накара да пропиша. Отново. Защото писането е едно такова състояние.. НЕлечимо. Не можеш да спреш, може само да си почиваш от време на време, да си в криза, да не ти се пише, но то ще те догони, ще те намери и ще се вмъкне в мислите ти, нуждите ти и ето те, след един месец мълчание ще си изливаш душата отново.

Всъщност, да си призная честно не само писането беше в застой. Всичко беше в застоя. Китарата прашасваше. Фотоапаратът и той. Имаше само работа, път, партита, плажове, скъсани кецове и всичко останало. Нямаше време за спане и творчество. Имаше време за грабежи... на спомени. *усмив* Само че.. вече е есен. Сега ще се напълни с шарени листа и дъжд, меланхолични чайове в малки кафенета със старите приятели, шумящи опаковки от шоколад по време на лекциите в университета и скрити синеоки погледи с онова момче, което не мога да се сетя от къде познавам. Гррр. Ще открием и зимния клубен рок сезон. Просто защото покрай ученето щем не щем ще сме по - близо до рок - клубовете. Не че лятото не сме били близо до тях, но в едно лято има толкова други неща за правене. А малките сцени си чакат там целегодишно. Ще ги изпълним зимата, защото лятото е време за голо нощно къпане.. без китари и излишни светкавици. Само с горещи прегръдки, които да си помним само ние. Достатъчни са пиянските клипчета. Сега е време и за повече срещи с добрите приятели от, образно казано, "едно време". Защото заради същото това лято всички сте били пръснати на къде ли не, тичали сте покрай градусите... я на водката, я на времето.. и малко или много сте се позагубили от указателите. Общо взето си предстои поредната студентска зима, от която толкова отчаяно имаш нужда, защото самият ти си се позагубил из себе си и ти трябва нещо познато, в което да се различиш и да си спомниш. Да изтърсиш пясъка от обувките, да, той е все още някъде там... поне в моите, да спреш да витаеш в облаците до Германия и където там и да стъпиш здраво на земята. По собствена воля. Защото тя реалността ще те тресне много яко и изведнъж ще осъзнаеш къде си, как времето е продължило нататък, как трябва да учиш и да ходиш на работа , как навън е студено и всички хубави неща, за които говорих до сега няма да ти доставят удоволствие. А трябва.. защото са разкошни (ух, как я обичам тая дума... разкош, разкош).

Обгръщам се в сезоните.. на топло и светло.