drawing by cellar-fcp"Писането е едно особено състояние, "нелечимо" - почнеш ли, не можеш да спреш. Въпрос на вътрешна потребност."
Така завършва едно интервю със госпожица Соня Роси, относно първата й и единствена книга, покорила Берлин. И тя, и книгата имам впредвид. Лично на мен "Fucking Берлин" не ми звучи като най - интересната история на света... студетка, която за да се издържа продава тялото си (познато, нали?), но за три месеца успява да продаде 20о хл. копия, тъй че какво ли разбирам аз.
"Fucking Берлин" не ме накара да чета (поне не тази книга), но определено ме накара да пропиша. Отново. Защото писането е едно такова състояние.. НЕлечимо. Не можеш да спреш, може само да си почиваш от време на време, да си в криза, да не ти се пише, но то ще те догони, ще те намери и ще се вмъкне в мислите ти, нуждите ти и ето те, след един месец мълчание ще си изливаш душата отново.
Всъщност, да си призная честно не само писането беше в застой. Всичко беше в застоя. Китарата прашасваше. Фотоапаратът и той. Имаше само работа, път, партита, плажове, скъсани кецове и всичко останало. Нямаше време за спане и творчество. Имаше време за грабежи... на спомени. *усмив* Само че.. вече е есен. Сега ще се напълни с шарени листа и дъжд, меланхолични чайове в малки кафенета със старите приятели, шумящи опаковки от шоколад по време на лекциите в университета и скрити синеоки погледи с онова момче, което не мога да се сетя от къде познавам. Гррр. Ще открием и зимния клубен рок сезон. Просто защото покрай ученето щем не щем ще сме по - близо до рок - клубовете. Не че лятото не сме били близо до тях, но в едно лято има толкова други неща за правене. А малките сцени си чакат там целегодишно. Ще ги изпълним зимата, защото лятото е време за голо нощно къпане.. без китари и излишни светкавици. Само с горещи прегръдки, които да си помним само ние. Достатъчни са пиянските клипчета. Сега е време и за повече срещи с добрите приятели от, образно казано, "едно време". Защото заради същото това лято всички сте били пръснати на къде ли не, тичали сте покрай градусите... я на водката, я на времето.. и малко или много сте се позагубили от указателите. Общо взето си предстои поредната студентска зима, от която толкова отчаяно имаш нужда, защото самият ти си се позагубил из себе си и ти трябва нещо познато, в което да се различиш и да си спомниш. Да изтърсиш пясъка от обувките, да, той е все още някъде там... поне в моите, да спреш да витаеш в облаците до Германия и където там и да стъпиш здраво на земята. По собствена воля. Защото тя реалността ще те тресне много яко и изведнъж ще осъзнаеш къде си, как времето е продължило нататък, как трябва да учиш и да ходиш на работа , как навън е студено и всички хубави неща, за които говорих до сега няма да ти доставят удоволствие. А трябва.. защото са разкошни (ух, как я обичам тая дума... разкош, разкош).
Обгръщам се в сезоните.. на топло и светло.
Така завършва едно интервю със госпожица Соня Роси, относно първата й и единствена книга, покорила Берлин. И тя, и книгата имам впредвид. Лично на мен "Fucking Берлин" не ми звучи като най - интересната история на света... студетка, която за да се издържа продава тялото си (познато, нали?), но за три месеца успява да продаде 20о хл. копия, тъй че какво ли разбирам аз.
"Fucking Берлин" не ме накара да чета (поне не тази книга), но определено ме накара да пропиша. Отново. Защото писането е едно такова състояние.. НЕлечимо. Не можеш да спреш, може само да си почиваш от време на време, да си в криза, да не ти се пише, но то ще те догони, ще те намери и ще се вмъкне в мислите ти, нуждите ти и ето те, след един месец мълчание ще си изливаш душата отново.
Всъщност, да си призная честно не само писането беше в застой. Всичко беше в застоя. Китарата прашасваше. Фотоапаратът и той. Имаше само работа, път, партита, плажове, скъсани кецове и всичко останало. Нямаше време за спане и творчество. Имаше време за грабежи... на спомени. *усмив* Само че.. вече е есен. Сега ще се напълни с шарени листа и дъжд, меланхолични чайове в малки кафенета със старите приятели, шумящи опаковки от шоколад по време на лекциите в университета и скрити синеоки погледи с онова момче, което не мога да се сетя от къде познавам. Гррр. Ще открием и зимния клубен рок сезон. Просто защото покрай ученето щем не щем ще сме по - близо до рок - клубовете. Не че лятото не сме били близо до тях, но в едно лято има толкова други неща за правене. А малките сцени си чакат там целегодишно. Ще ги изпълним зимата, защото лятото е време за голо нощно къпане.. без китари и излишни светкавици. Само с горещи прегръдки, които да си помним само ние. Достатъчни са пиянските клипчета. Сега е време и за повече срещи с добрите приятели от, образно казано, "едно време". Защото заради същото това лято всички сте били пръснати на къде ли не, тичали сте покрай градусите... я на водката, я на времето.. и малко или много сте се позагубили от указателите. Общо взето си предстои поредната студентска зима, от която толкова отчаяно имаш нужда, защото самият ти си се позагубил из себе си и ти трябва нещо познато, в което да се различиш и да си спомниш. Да изтърсиш пясъка от обувките, да, той е все още някъде там... поне в моите, да спреш да витаеш в облаците до Германия и където там и да стъпиш здраво на земята. По собствена воля. Защото тя реалността ще те тресне много яко и изведнъж ще осъзнаеш къде си, как времето е продължило нататък, как трябва да учиш и да ходиш на работа , как навън е студено и всички хубави неща, за които говорих до сега няма да ти доставят удоволствие. А трябва.. защото са разкошни (ух, как я обичам тая дума... разкош, разкош).
Обгръщам се в сезоните.. на топло и светло.
No comments:
Post a Comment