368. кнедли

photo by alejka

В късния следобед съм се предала на четири орехови кнедли, пестеливо поляти със захарен сироп, защото иначе стават толкова сладки, че не могат да се ядат. Захаросват ти се зъбите и после болят.
Сещам се, че днес съм яла само някаква мини измислена порция спагети и от кнедлите ми става тежко.

За утре казват, че ще вали сняг.
Мисля си.. ако се събудя и целият заден двор е побелял.. ще бъда много щастлива. Просто защото ще бъде страхотна промяна, дори преспите да издържат само един ден.

Купчината мъже, които ме връхлитат, прекъсват всичките ми сезонни размисли. Опитвам се да подавам ухо в разговора им. Не че ми е интересно, но гласът му е хубав. Сърбин е и говори с доста техни си думички. Като че някой, го е извадил от филм.. бизнесмен, адвокат. Знам ли. Но изглежда добре с теменужената си вратовръзка, очертан в рамките на очилата. Хвърлям по някой друг поглед на телевизора, за да не реши, че го зяпам. Някакви сини сгради със светещи прозорци подскачат от екрана. И докато го слушам как говори за някакви износи, фирми и политика (все неща, от които искрено не разбирам), не мога да не се сетя за онзи четирисет годишен гларус от Несебър, покрай когото минахме по - миналото лято и Златина ми обясни, че е най - сексапилният мъж на планетата. Моят Сърбин не му отстъпва. Нищо, че се е обградил в сериозност, в тъмно сако и хубав часовник. Представям си го у дома, как сутрин, омачкан и мек от съня, шуми с вестници, гуши се в аромата на кафе и изпуска сиво - синкави облачета цигарен дим.
И не знам как и защо, но изведнъж се замислям за бащата на Иво. Отново. В последната една седмица доста ми се върти из главата този мъж. Дори на снимка не съм го виждала и как се казва не мога да си спомня, а за всичките години (вече), в които се познаваме с Иво, сме го споменавали не повече от пет пъти. И ето ме мен, вече седем деи как съм се вкопчила в размисли за него и реално се тревожа за това как живее. И дали не води някакъв сив и скучен живот, ограничен до работническо ежедневие и някакъв си апартамент, някъде си, който не би могъл да се нарече дом. Или може би дом има. И уют и друго семейство, приятели. Защото може ли човек, толкова дълго и толкова далече да живее сиво без да започне да гради нещо ново. Да. Може. Но колкото и да е погрешно в случая, още повече, че става дума за семейството на мой приятел.. не мисля, че трябва. Но какво ли разбирам и си измислям аз за животите на другите, като седя на бара (буквално), пуша и си мисля как искам да се събудя в леглото и живота на Сърбина. Всъщност цялата тая мисъл идва от желанието да съм на 27, да съм вкарала живота си в някакъв коловоз, да знам, че върна на някъде с някого или поне към някого. А не всяка сутрин да се събуждам с ужаса, че не знам за какво го живея този ден. Да не искам да изляза изпод завивките, да се бунтувам срещу слънцето. Защото за къде да бързам с всички тия промени дето искам да ги направя, като няма за какво или за кого да ги направя.. последните няколко килограма дето искам да сваля, моите снимки, които искам да окача на стената и размисъла "За или Против цигарите?". За кого да ги правя всичките тия неща?
За себе си?
Да, но това "мене си" иска външна причина, защото Тя, вътрешната, много воля и сила няма.
Ох, искам да се стегна и да хвана юздата на живота си. Ама как, като Той си тъпче на едно място и хич не му се препуска по разни поля и ливади.
Накрая ще вдигна бойкот срещу себе си.
Защото толкова много се борих и направих за личната си свобода, и сега вземам, че се превръщам в неин роб. В роб на това да мога винаги да наравя каквото искам, когато го поискам, т.е. да се влача и излежавам, защото за по - смели неща не ми стиска.
Трябва някой здраво да ме напердаши, защото сама е трудно. Чувството за самосъхранение пречи, а трябва нещо да ме разтърси. Хмънх.
И сега разбирам, че човек наистина първо трябва да обича сам себе си, за да е способен чисто и искрено да обича другите, а те да му отвръщат. До тоя извод стигам, когато се ухилвам сама на мислите си, защото много добре съм се научила да мрънкам и да чакам нещо да се случи или да ми падне на главата. И в тоя момент на спонтанност, откровение и показване на въпросното "мене си", без да се усетя, поглеждам към Сърбина. И той седи, гледа ме и се усмихва. Искрено.
По - късно се усмихва още веднъж така хубаво, когато ми казва "Довиждане" и аз знам, че дори и да не го видя пак, съм взела всичко, което ми трябва от него.

Ще ми отива една самореволюция. Може би две.
Бойкотирам се.
От днес.

(Защото "От утре" винаги важи за следващото "Утре".)