369. to give you a fucking hope

photo by me

Текстът не е препоръчителен за щастливо влюбени или хора, които нямат връзка, не изпитват нужда от такава и са напълно доволни с това. Защото няма да разберат, дори някога да не са били. Всички останали нещастници, които обичат някого, а той не отвръща на чувствата им, всички, които са сами, имат нужда да бъдат обичани и остро чувстват липсата на човека до себе си... нека четат. Те познават тази празнота.

Чувствам го с корема си, с връховете на пръстите си, с кожата си го чувствам. И съм сигурна, жива съм, защото толкова боли, че едва се държа на краката си. А трябва да ставам от леглото всеки ден с тая мъка, да дишам с нея, да я храня и вечер да я приспивам. Не мога да я излекувам. Няма хапче, нито ваксина. Твърде дълго се борих, сега вече просто съм се разляла в нея, гледам как чувствата се срещат със здравия разум, понасям и тази форма на саморазрушение и крада. Крада си моменти, надежди, вяра, усмивки, допири. Станала съм специалист, даже черна маска и ръкавици не ми трябват. Не оставям доказателства, нито отпечатъци. И тогава, когато се почувствам поне малко сигурна, успокоена и донякъде доволна от ситуацията, примирена, ще вземе да се случи нещо, което да прекрачи границата, която съм установила за нормално търпима, и да ме обърка, да ми даде надежда, само и единствено, за да я убие след по - малко от миг.

Мразя погледите. Тези дълги, тъмно - кафяви погледи, придружени с усмивка или повдигане на вежди. И ме измъчва, когато ми каже "Помисли малко и ще се досетиш какво се опитвам да ти кажа", защото отчаяното ми съзнание се хвърля само в една посока. Надява се за най - хубавото, но забравя да се готви за най - лошото. И когато му казвам, че не желая да налучквам, защото не ме бива и общо взето успявам да замажа някак положението, той отчаяно ще ме погледне, ще отпусне главата си на рамото ми, ще въздъхне и ще ме прегърне. Защото иска да ми каже нещо (и аз знам, че това, което ще чуя няма да ми хареса), но не смее. Не защото знае, че ще ме нарани (дори представа си няма), а защото не обича, не иска, не може да споделя такива неща. А и всъщност единствената причина, поради която се е стигнало до там, че да ми споделя нещо, което не иска, е защото аз съм замрънкала да ми сподели. И предполагам искам да ми каже всички тия неща, от които да ме заболи още повече (вече се чудя дали е възможно), за да се отчаям тотално, за да се откажа, за да надделее разума. Но и да каже, истината е, че това няма да се случи и аз ще продължа да се въртя в омагьосания си кръг, както го правя вече 21 месеца. И то успешно. Преживях много по - леко, отколкото си мислех и двете му приятелки за този период. А и все още се чувствам така, сякаш туко - що сме се запознали и аз съм влюбена от не повече от седмица. Съвсем скорошно го чувствам и все пак толкова дълбоко.

А знам, че не бива да ги казвам и да ги споделям тия неща, защото толкова много хора четат тук, дори той чете понякога и знам, че ще стане голям миш - маш накрая, но може би точно това трябва да се случи. Да дойде края. Да спра да живея по този начин. Защото всичко останало опитах, за да го променя, да го спра, дори търсих негови заместители в други хора, с които завършвах нещастна, с които нещата бяха само временни, забавни в началото, но изтриващи истинската мен накрая, погуващи самомнението, вдъхновението ми.

Може би е истина, че някои хора могат да съществуват само, ако са нещастни и понякога им се пада някоя огризка от щастие, за да им даде надежда. И не ми казвайте, че сме силни и горди, и смели, за да успяваме да живеем по този вечно раздаващ се начин. Защото не сме. Няма никаква гордост и сила, и смелост, в това да се оставяме да така да ни раняват. Има само слабост и отчаяние, които не ни позволят да пуснем нещо, за което толкова дълго сме мечтали. И как да пусна тая фантазия, тая нереалност, която ускорява пулса, която кара ръцете да треперят, която ме кара да се чувствам жива насред тая сива пустота. Как да я пусна? Или как да я направя реална реалност?

Защото е много по - трудно да пуснеш надеждите и мечтите, които си имал за някого, отколкото да пуснеш самият него.