29.11.09

375. best friends

(повечето от снимките - моа)

SCREW the ONE best friend thing... I can have many!
.. или защо Хрис споделя много неща за себе си на много хора?

Просто защото си няма един най - добър приятел по протокол. Има си много. И може да им се довери на всичките. И хич не й е зор, че те ще седнат и ще обсъдят проблемите й или ще са саркастични, или ще се опитат да я разсмеят с ирония, или просто ще повдигнат рамене. Защото те винаги правят всичките тези неща, но никога с лоша умисъл. Хрис си има Кейт за един тип разговори, Зори за шоколад и перфектни усмивки, Иво за сарказъм и висша форма на ирония, но и за пълно и истинско разбиране и т.н. Има си Златинка, има си и Кат, има си дори и Пит.. и много други. И поради простата причина, че всички са пичове и че тя не е обсесд с нито един от тях, всичко върви както трябва. Ако липсваше който и да е от тях.. щеше да е наистина тъжно.

tnx

*Милен е ненормален. Но пък добре ще ме топли през дългите зимни нощи. Кхъ.. *

28.11.09

374. doubts

photo bylaauraa

"All the ways you wish you could be..
that's me.
I look like you wanna look
I fuck like you wanna fuck
I am smart, capable, and most importantly I'm free in all the ways that you are not. "
Fight Club


Имам невероятната дарба да забравям много неща. Напоследък установавам, че това определено е най - силната ми черта. Забравям лица, имена, срещи, разговори, филми, песни, думи. Способна съм да се запозная с един и същи човек повече от три пъти.. за една седмица. Ако не се чувствах толкова неудобно най - често използваните думи в речника ми щяха да бъдат "Извинявай, но не помня да сме се запознавали". Дори забравям симпатичните синеоки момчета, които идват и ми говорят така, все едно вчера сме си пили кафето заедно и имаме общи приятели, и всички сме правили нещо, някъде и сме си прекарали добре. Вероятно сме. Тотално изтриване на паметта. Колкото по - малко впечатлително е едно нещо, толкова по - голяма е вероятността да го забравя. Но симпатичните синеоки момчета и общите приятели, които казват, че имаме са много впечатлителни, за да съм ги забравила. Убеда съм, че и никога в живота си не съм била толкова пияна, че да не си спомням нищо. Само веднъж съм била толкова пияна, че да заспя, заради което не помня някои неща, но все пак. Имам нужда от допълнителен хардиск или поне някоя флашка, на която да запазвам някои неща и да си я нося в джоба, за да ми е под ръка. Може би това е проблема. Препълнена съм. Затова и водя блогове, тефтери с билети, записвам бързи мисли където ми падне. И когато ми попаднат пред очите и ги прочета.. сякаш ги чувам за първи път. Понякога чак е стяскащо. И по - плашещо е това, че има неща, които съм записала или са се случили преди седмица и макар, че трябва да са ми свежи, аз все пак не мога да се сетя, че са станали. И как подбирам това какво да запомня? Главата ми е пълна с безполезна информация, дребни неща, нараняващи неща, глупави или неслучили се мечти. Защо не забравя тях и не помня съветите, които ми се дават, смислените книги, уроци, от които да се възползвам? Все повече започвам да мисля, че не съм проектирана да бъда практична, смислена и дисциплинирана. Което е странно, нашите и двамата влизат в тия рамки, като изключим това, че понякога имат трудностти с ранното ставане. Очевидно двата плюса правят минус. Сега осъзнавам и защо съм толкова запалена по щракащият звук от фотоапарата. Колкото повече снимки толкова повече спомени.

p.s.: тотално извън темата, но още по - плашещо като информация:
Не се разтреперах, не се разплаках.. всички тия мисли и чувства от последните почти две години.. просто ги казах и излизаха сякаш говоря за някой друг, а не за себе си. Не почувствах нищо.

26.11.09

373. (500) days of Summer

Има филми, за които знаеш, че ще са ти любими още преди да са започнали.
Имам впредид..

..когато един филм започне..
"AUTHOR'S NOTE: The following is a work of fiction.
Any resemblance to persons living or dead
is purely coincidental.

Especially you Jenny Beckman.

Bitch."
..така, знаеш, че ще ти е любим.

..когато един филм е пълен с песни, повечето от които и до сега са ти били много любими, знаеш, че ще ти е любим.

..когато гледаш филм, в който главните герои са изиграни от актьори, които си видял не в една или две очарователни роли преди това, знаеш, че ще ти е любим.

..когато филмът е пълен с накъсани сцени, тичания из времето и клипчета като извадени от стар филм, каквито по принцип обожаваш, знаеш, че ще ти е любим.

..когато филмът ти е препоръчан от приятел, който разбира от такива неща и никога не те е подвеждал с лоша музика, клипче, което не е забавно, интересно или поучително или филм, който да не ти е станал поне малко любим, знаеш, че ще ти е любим.

Имам впредвид.. гледайте го.

24.11.09

372. луди, луди баби на сън..

drawing by toinjoints

Ух, чакам на Ивчо да му свърши урока по пиано. Понякога се чудя защо му е, той си е перфектен и без него. И на пианото и по принцип, ама те. Нека си свири момчето, аз ще си пия кафето, докато се изучи и после ще го отвлека.

Междувременно имах друго нещо да Ви разказвам.. относно моите баби. Особено относно едната от тях. Не си спомням, в кой точно филм чух нещо много вярно за бабите и дядовците като цяло, а то гласеше нещо в стил.. че всички харесват чуждите родители повече от своите и все пак, харесват своите баби и дядовци повече от чуждите. Що се отнася до родителите, не бих ги сменила, но това не значи, че няма чужди такива, които да обожавам (може би, защото не съм израснала около тях), но бабите и дядовците не давам за нищо на света. Защото няма по - луди от моите. Всичките до един. А те не са малко.. общо казано на брой.. девет. Е трима от тях вече... както и да е. Но другите шест, дори майката на тате, с която не си пасваме много, са велики. И имат такива истории за разказване, че човек може да седи цял ден около тях и само да попива десетилетията опит зад гърба им. И един съвет от мен.. ако нямате време или лесно се изнервяте.. никога не молете стар човек да Ви разкаже някоя история. Нямат спиране, ако започнат веднъж.

Но сега искам да Ви разкажа за Фани. Една от бабите. Всъщност тя е сестра на дядо (бащата на Мам). Та... Фани, убийте ме, не мога да се сетя как и е истинското име (Стефка, май?!), но за целия град тя е баба Фанче и толкова. Или Варадинова, госпожата по литература (отдавна пенсионирана де). Както и да е. Всяка неделя ми се отдава шанса да прекарвам по час - два с нея, хем ми дава уроци по български език (много се радва, когато някой я пита нещо относно правилното писане или говорене, или каквото се сетите там още), хем ми разказва какви ли не смешни истории. Между другото, след Бро тя е човека с най - черното чувство за хумор в семейството, понякога чак се втрещявам около нея.
Тази неделя, като всяка друга в последните няколко месеца, я видях да се задава, направих й кафе и в момента, в който зае едно от столчетата на бара и го сервирах с огромна усмивка. И както винаги я попитах какво прави, къде е ходила.. Представете си изненадата ми, когато тази 70-годишна, слабичка и трепереща женица ми заяви, че се е прибрала в 4 и половина през нощта, пушила е някоя и друга цигара, гледала е телевизия, подремнала си е малко и сега идва да пие кафе, за да се събуди. МОЛЯ?! Повторение, ако обичате.. Фани да не е на 20? Аз правя такива неща.. Бабо?! Някак си времето се е върнало с 50 години и аз не съм разбрала.. В следващия момент обаче се замислям, че ако се беше върнало, мен нямаше да ме има. Млъквам и започвам да слушам за концерта на духов оркестър "Стефан Стефанов", послучай някаква годишнина на самия Стефан Стефанов (тука е момента да отбележа, че Мам и вуйчо са свирили във въпросния оркестър преди години, кларинети, ако не ме лъже паметта). Та, заради въпросния концерт, който бил и наборна среща на всичките му ученици, които са учили литеретура при моята баба Фанче, въпросната се прибрала чак в ранните часове. Разказа ми за децата (отдавна вече не деца), затова колко била танцувала и т.н... Повярвайте ми, ако слушате моите баби и дядовци, никога няма да им дадете годините. Всичките до един и до сега вършат какви ли не щуротии и въпреки, че много са се карали на децата си за всичките им глупости, самите те са били по - луди от мен и Вас ,и нашите майки и бащи. Че кой от нас е пускал сестра си, овързана с верига в кладенеца, докато било изрично забранено от прабаба и прадядо дори да припарват до него? Бас ловя, че никой... Да, ама виждате ли, дядо е пускал баба Фанче в кладенеца, защото изпуснали кофата вътре и трябвало да я извадят, за да не се разбере, че са си играли, където не трябва. И с цялата си гордост, че са се справили перфектно дори са се похвалили на родителите си. Как е играла тупалката тогава дори не мога да си представя. Няколко часа по - късно чувам историята и от дядо, който с гордост заявява, "че я бил обезопасил с веригата, тъй че"... и продължава да си яде макароните с такова удоволствие, сякаш за първи път някой му сервира нещо такова. После отива да си работи по градината, защото макар че сме ноември там винаги има какво да се свърши. Не случайно на вратника все още има табелка "Образцов дом", които са давали на семействата с хубави градини и къщи по онова време. Защото градината на семейство Дурчеви (обожавам я тая фамилия) все още е образцова. Повярвайте ми, кочините на прасетата, които дядо все още отглежда и всяка Коледа мирише на пръжки с лук в кухнята, заради тях, са по - чисти от моята стая и от тази на брат ми, а пък от таванската стая на Вальо със сигурност.

Отплеснах се..
Поздрави на всички и при първа въможност поговорете с бабите и дядовците.. Те винаги имат какво да Ви разкажат.

16.11.09

371. this is not a love story

photo by onechristina

Доматеният сок върви много по - добре с текила, отколкото с водка. И доста сол. Хм.. Защо тогава винаги се сервира.. едва ли има значение. Хората са програмирани да обичат някои лоши неща и да мразят някои от хубавите. Предполагам затова ми е добре така. Обаче Kins of Leon наистина помагат. И доматения сок, особено, когато не е съвсем чист. А ако главата не ме болеше дяволски, положението щеше да е перфектно. Е, почти. *усмив* И е любовна история, и не е от хубавите, и затова я обичам... предполагам. Но както казах, имам си нещата, които ми помагат.

11.11.09

370. carpe diem*

photo by nerdynotdirty

За да бъдеш по - добър, не трябва да се оправдаваш с грешките на другите.
За да бъдеш по - силен, не трябва да се успокояваш със слабостите на останалите.
За да се усмихваш по - често, трябва да твориш повече красиви неща и да забелязваш сътворените от другите.
За да не се чувстваш неудовлетворен не трябва да очакваш, че светът ти е длъжник и хората в него - също.
За да получаваш честност, трябва да казваш истината.
За да те обичат, трябва да имаш смелостта да кажеш "Обичам те".

За да бъдеш... просто трябва да бъдеш.
Без "ако", "но", "защото", "когато", "обаче"..

*carpe diem - seize the day

6.11.09

369. to give you a fucking hope

photo by me

Текстът не е препоръчителен за щастливо влюбени или хора, които нямат връзка, не изпитват нужда от такава и са напълно доволни с това. Защото няма да разберат, дори някога да не са били. Всички останали нещастници, които обичат някого, а той не отвръща на чувствата им, всички, които са сами, имат нужда да бъдат обичани и остро чувстват липсата на човека до себе си... нека четат. Те познават тази празнота.

Чувствам го с корема си, с връховете на пръстите си, с кожата си го чувствам. И съм сигурна, жива съм, защото толкова боли, че едва се държа на краката си. А трябва да ставам от леглото всеки ден с тая мъка, да дишам с нея, да я храня и вечер да я приспивам. Не мога да я излекувам. Няма хапче, нито ваксина. Твърде дълго се борих, сега вече просто съм се разляла в нея, гледам как чувствата се срещат със здравия разум, понасям и тази форма на саморазрушение и крада. Крада си моменти, надежди, вяра, усмивки, допири. Станала съм специалист, даже черна маска и ръкавици не ми трябват. Не оставям доказателства, нито отпечатъци. И тогава, когато се почувствам поне малко сигурна, успокоена и донякъде доволна от ситуацията, примирена, ще вземе да се случи нещо, което да прекрачи границата, която съм установила за нормално търпима, и да ме обърка, да ми даде надежда, само и единствено, за да я убие след по - малко от миг.

Мразя погледите. Тези дълги, тъмно - кафяви погледи, придружени с усмивка или повдигане на вежди. И ме измъчва, когато ми каже "Помисли малко и ще се досетиш какво се опитвам да ти кажа", защото отчаяното ми съзнание се хвърля само в една посока. Надява се за най - хубавото, но забравя да се готви за най - лошото. И когато му казвам, че не желая да налучквам, защото не ме бива и общо взето успявам да замажа някак положението, той отчаяно ще ме погледне, ще отпусне главата си на рамото ми, ще въздъхне и ще ме прегърне. Защото иска да ми каже нещо (и аз знам, че това, което ще чуя няма да ми хареса), но не смее. Не защото знае, че ще ме нарани (дори представа си няма), а защото не обича, не иска, не може да споделя такива неща. А и всъщност единствената причина, поради която се е стигнало до там, че да ми споделя нещо, което не иска, е защото аз съм замрънкала да ми сподели. И предполагам искам да ми каже всички тия неща, от които да ме заболи още повече (вече се чудя дали е възможно), за да се отчаям тотално, за да се откажа, за да надделее разума. Но и да каже, истината е, че това няма да се случи и аз ще продължа да се въртя в омагьосания си кръг, както го правя вече 21 месеца. И то успешно. Преживях много по - леко, отколкото си мислех и двете му приятелки за този период. А и все още се чувствам така, сякаш туко - що сме се запознали и аз съм влюбена от не повече от седмица. Съвсем скорошно го чувствам и все пак толкова дълбоко.

А знам, че не бива да ги казвам и да ги споделям тия неща, защото толкова много хора четат тук, дори той чете понякога и знам, че ще стане голям миш - маш накрая, но може би точно това трябва да се случи. Да дойде края. Да спра да живея по този начин. Защото всичко останало опитах, за да го променя, да го спра, дори търсих негови заместители в други хора, с които завършвах нещастна, с които нещата бяха само временни, забавни в началото, но изтриващи истинската мен накрая, погуващи самомнението, вдъхновението ми.

Може би е истина, че някои хора могат да съществуват само, ако са нещастни и понякога им се пада някоя огризка от щастие, за да им даде надежда. И не ми казвайте, че сме силни и горди, и смели, за да успяваме да живеем по този вечно раздаващ се начин. Защото не сме. Няма никаква гордост и сила, и смелост, в това да се оставяме да така да ни раняват. Има само слабост и отчаяние, които не ни позволят да пуснем нещо, за което толкова дълго сме мечтали. И как да пусна тая фантазия, тая нереалност, която ускорява пулса, която кара ръцете да треперят, която ме кара да се чувствам жива насред тая сива пустота. Как да я пусна? Или как да я направя реална реалност?

Защото е много по - трудно да пуснеш надеждите и мечтите, които си имал за някого, отколкото да пуснеш самият него.