31.7.06

14. Разходка по върховете

Отдавна имах идеята, но чак вчера примряла от скучни помисли, реших че му е крайно време да се кача на покрива на двенадесет етажния блок, който обитавам от вече 6 години. Тъй като беше почти десет часа и не можах да намеря фенерчето се задоволих само с кутия кибрит и светлината на тела и се изкачих нагоре. Не посмях обаче да се кача в асансьора с изгорялата крушка - шемети като мен имат фантазия да измислят поне петима изкормвачи, духове и пришълци в тясната метална кутия. Затова пратих тъмния асансьор на първия етаж и повиках другия. Хубаво, успях да се докопам до таванските помещения, едвам не обърках коридорите, докато стигна първия капак, който отвежда до покрива, изгорих си ръцете с клечките кибрит, а капака не се отвори. Не можах да видя в тъмното какъв е проблема, а фантазията ми измисли още няколко убийци в тъмните коридори и се отказах... но не изцяло. Поне се насладих гледката от прозорците на дванайстия етаж. Беше дяволски тихо, долу всичко тънеше в тъмнина, защото градината пред блока няма осветление, но всеки прозорец от блоковете, подредени в странни редици светеше, виждаше се големия мост и хвърчащите по него коли. Беше страхотно... почти забравих че в действителсност блоковете са сиви и рушащи се и че всички коли, на които в далечината виждах само фаровете, са очукани таратайки. После автоматичната лампа (да поясна, че въпросната има обхват само по етажите, не и на тавана) изгасна, стреснах се от сянката си, появила се при паленето на кибрита и побързах към асансьора. Добре че той примирено все още ме чакаше на етажа и направо натиснах бутона на третия етаж. Днес обаче бях твърде решена поне по светло да се кача, да отворя скапания капак и да изляза отгоре. Вярно, че на тавана пак е тъмно, но през деня е определено по - приветливо и не е чак толкова лошо, даже нямах нужда от кибрит. Умно се сетих да взема малкия бинокъл, който си купих миналото лято и който е пълно менте и боклук, но все пак предоставя прилична видимост. Този път капака не ме затрудни, защото видях че имал нещо като райбер, качих се по малката стълбичка и ето ме на покрива, където вече ме чакаха смешно изкривените антени, кокетно накичени с дузини пърхащи гълъби, които не си дадоха вид да ме забелязват. Дебели градски пилета... Не можах да се нарадвам на гледката във всичките и посоки и още веднъж съжалих, че нямам фотоапарат, че да запечатам всичко наоколо, както и почти безоблачното небе. Вярно, блоковете бяха сиви, мазилката им падаше, други бяха боядисани отчасти в какви ли не цветове, но бяха красиви. Закрачих към ръба и огледах алеята пред блока - никога не ми се беше струвала толкова безкрайно дълга, колкото когато я погледнах отгоре. Дърветата бяха страхотно ниски, като малки зелени храсти, колите с размерите на кибритени кутийки правилно подредени по тротоарите и малките хорица, които крачеха по улиците. Беше красиво, високо, защото блока ми е сред най - високите наоколо, шумно и горещо. Колкото повече седях, толкова повече ми ставаше криво от липсата на онова щракащо нещо, което запечатва такива гледки и забързах да слизам надолу, само че по стълбите като гледах през всеки прозорец на етажите. На осмия се изравних с най - високата тераса на съседния блок, който заедно с дърветата и всичко отвън растеше все повече докато слизах надолу. Когато стигнах на скромния си трети етаж, установих че гледката от прозореца направо не си е гледка. Клоните ти пречат да видиш по далеч от носа си, а ако евентуално успееш съседните блокове запушват останалото. Но от покрива се виждаше всичо... като на длан... Все едно можеш да го хванеш и да го прибереш в джоба си...

30.7.06

13. В един съвсем различен свят

Мисля да пропусна дългото разправяне на хипер скучния ден вчера и да се съсредоточа на вечерта. И то конкретно към 1 часа, когато мама се прибра от работа и се заговорихме за книги. От думи за книги се обърнахме към разни истории за детсвото на мама, истории, които ми разказвала вече поне сто пъти, но всеки път когато ми ги разказва се сеща и за нещо, което е пропуснала и ми го разказва този път. Толкова много ми говори и то толкова интересни и забавни неща, че си запушвах устата с чаршафа, за да не си хиля истерично. И аз мисля да Ви споделя, някои от тези истории, макар че едва ли мога да ги пресъздам по същия начин.
За пореден път ми разказа как вуйчо избягал да ходи за риба и казал на мама да не го издава, само че тя милата "изпортила работата" и дядо ми отишъл с колелото до реката да прибере вуйчо. Искам да поясня, че реката е много близо до вкъщи... И как прибрал вкъщи вуйчо?! Ами момчето бягало към по - бързо отколкото дядо можел да кара колелото, но вкъщи го хванал и го напердашил. Представете си обаче колко бой е понесъл вуйчо ми, след като рибката, която бил скрил в джоба си била напълно изсъхнала след като дядо свършил!

Пък вечер се събирали цялата махала хлапета, а в тяхната махала имало най - много деца, затова идвали от съседните махали (общо около 50 дечурлига), разделяли се на групи, чакали да се стъмни подобаващо и играели на стражари и апаши из целия град. Представяте ли си колко е било хубаво да не те е страх от нищо посреднощ и само да тичаш, за да гониш останалите. Една вечер толкова много се гонили, че от Елин Пелин стигнали до съседното село, кои само с тичане кои с колела. Вуйчо в опит да избяга прескочил някаква ограда, паднал върху някакви дъски, едната се обърнала и го цапардосала по главата, от което и сега си има белег от пироните на нея. Пробрал се вкъщи милия и седнал на мивката да се мие изпаднал в луд плач, ама дядо ми понеже не обича такива маймонджълъци както ги нарича пак го напердашил в стил "Като реве да знам за какво реве, а не да прави глупости!"

Иначе вуйчо ми си е падал бъзльо, щом е карал майка, която е две години по - малко от него, да го води да външната тоалетна през нощта. Разказа ми как са се събирали, палели гуми и си разказвали истории, което ми напомни, че и ние с братовчед ми и компания правехме така.
Въобще така като ми го разказва, всичко ми се струва толкова по - различно и по - безопасно от днес. Направо все едно в друг свят, където дискотеката представлявала просто стая, с подредени по краищата столове за почивка, а посредата само се танцувало. Нищо повече! Свят без цветна телевиция и без компютри, където всичко е било някак просто... Понякога съжалявам, че не съм го видяла.

29.7.06

12. Вън вали, безпаметно дълго...

Окей, окей, не вали! Но така се чувствам... нали разбирате, отвътре. Вали... Всъщност криво ми е настроението още от вчера вечера, когато отново ме налегна онова досадно чувство на завист, за което знам, че не трябва да ме наляга. Това че аз не съм уцелила най - подходящата среда за себе си, не значи че другите са ми виновни. Но понякога, наистина ме налягат такива помисли и просто не знам какво да правя... И дори вече не се чувствам толкова виновна, макар че знам, че има хора много по - зле от мен, хора без дом и без никой... Просто вчера ми дойде в повече. Все едно целия свят се е наговорил да иде на най - хубавите места за море, само защото аз няма да мога да ида и всички са толкова ентусиазирани и доволни, че чак ми се гади. Които няма да ходят на море пък си живеят на морето, така че пак ще си имат вълните и пясъчните замъци. Аз няма да ги имам, не и това лято... през целия си живот съм стъпвала само два пъти на плаж и идеята, че и тази година ще е като всички онези пропуснати просто ме убива. И не е само морето... а всички други неща, които не мога да си позволя поради простата причина, че баща ми се е паднал най - големия егоист на света, който живее отделно от нас и не ни помога никак. И в такива моменти почвам да търся вината в себе си и това, че не я откривам ме кара да се чувствам още по - зле, защото задълбавам страшно на дълбоко (усещам, че пак ще кажа, че съм емоционален мазохист). Просто не искам да опиша всички неща, които казах вчера, защото пак ще се разплача, а днес не ми се плаче - чувствам се достатъчно зле и без да плача. А и не знам с кой да поговоря... не и с майка ми, тя си има достатъчно проблеми, че да седна да и обяснявам неща, които вече знае, макар че никога не съм и ги съобщавала гласно. Не ми се говори с Таня, не ми се говори с никой от познатите ми, освен с един, с който няма как да стане... въобще, винаги, когато ти трябва някой определен него го няма и вече почвам да свиквам. Пак ще си трупам в мене си, ай гес... няма да ми е за първи, а както ми се вижда няма да е и за последън път. После когато не издържа просто ще избухна, ще ми мине за около седмица и пак ще си трупам...
Навън почва да се смрачава и да гърми... май все пак ще вали...

27.7.06

11. Безсъници и сънища в Сиатъл

Само дето не са в Сиатъл, а в малка София. Ако бяха в Сиатъл, ако не другото щях да съм героиня във филм, а сега съм само героиня в собствения си живот. Който хич не си е за изхвърляне, макар че напоследък все по - често се разочаровам от него...
Безсъници, но не в Сиатъл, а моето легло. Снощи съня пак ми бягаше измежду пръстите (и затова вина донякъде може би има онова същество Nox той си знае защо... малка гадинка, никога няма да му го простя). Какво ли не правих - няма заспиване... И познайте какво блуждае в моето изморено съзнание, плачещо за сън... за целувки! Някои хора просто се отпускат и заспиват, а аз може да плача за сън, може да съм се отпуснала, само че съзнанието ми още работи. Очите ми се затварят, а то още си прехвърля мисли и спомени, представи и фантазии. Е, не е ли за бой! Но пък стигнах до извода, че умореното съзнание измисля какви ли не странни теории и достига до такива измислици, че и да се мъчиш не можеш да ги постигнеш. Понякога стреснато отварях очи и се оглеждах в тъмната стая само колкото да проверя, че няма някой наоколо и после пак ги затварях. Въртях се, въртях се, то направо ми се уби желанието да спя... по едно време просто не издържах и си пуснах филм, но към три часа мислите ми се предадоха и съм заспала.
Затова пък сънувах такива странни неща... първото беше кошмар, помня го до последния детайл - не че беше кой знае колко страшен сън, но за мен си беше истински кошмар. Отдавна не се бях събуждала рязко, с ръце, мъчещи се да ударят празното пространство пред себе си. Не знам как се стърпях да не писна... беше ужасно - отдавна не се бях стряскала така. Погледнах светещият часовник, който спокойно показваше 6 без 15 и бързичко пак съм заспала. Смея да твърдя, че този път съня беше по - приличен. Включваше бала ми, една неприятна позната, едно момче, с което не си говорим от има няма 2 години... и целуване (гледа невинно и пърха с мигли).
И заради късното ми заспиване и общо взето неспокойния сън (четири бяха общо, чесно казано, но другите два не ги помня чак толкова) днес станах късно.
Започнах с безсъници и все пак сънища имаше... и то цветни, странни и подробни...
Безсъници и сънища в малка София...

26.7.06

10. За прителството...

Не съм сигурна защо напоследък всичките ми заглавия, започват със "За", освен че може би ми харесва... Та, на днешната тема...
Вчера ме налегна някакво лошо чувство, че приятелите ми са намалели като бройка. Всичките ми 27 съученика, освен по - близките ми три, ми се водят приятели само, когато аз мога да им помогна с нещо. Не и когато аз имам нужда от тях. Предишните ми съученици, които се пръснаха по другите училища вече не ме търсят, а бяхме големите дружки преди. Звънях, звънях, накрая престанах - отказах се. Щом не ме искат, защо да им се бутам. И всичките ми големи приятели от форумите... почти нито един от тях не е истински и няма да се втурвам в много обяснения, защото се разочаровам.
Приятелите ми се броят на пръстите на ръцете ми, а по - добрите - само на едната ръка.
И знаете ли, благодарна съм за най - добрата си приятелка... Може да не е перфектния човек, може да е правила големи грешки, може да съм и сърдита в момента, може... но я обичам.
Никога няма да забравя, когато се скарах веднъж с нейния приятел... знаете ли какво му каза "Престани! Може да те обичам, но тя е човека, който е до мен вече две години, затова не ме карай да избирам!"... толкова... ме стопли. Няколко месеца по - късно, след като едно момче ми извъртя кофти номер, отивахме на училище и тя ме попита как е минало, защото очакваше всичко да се е наредило, но аз не можах да кажа нищо - просто се разплаках. А тя ме прегърна и ми каза, че той не заслужава... И когато по - късно тя беше направила една голяма глупост, първото, което ми хрумна беше "Господи, какво ще правя, ако Таня вече я няма", толкова се уплаших за нея, че се обадих на майка ми, да се обади на нейната, защото аз не можех да се свържа с нея и се разплаках по тела. Наистина не знам какво бих правила без нея, преживели сме заедно вече три години и аз определено държа на нея и на приятелството й и за нищо на света няма да позволя да го загубя...

Обичам те, Танче (макар, че не знам дали ще си го прочетеш)!

23.7.06

9. Let's Get Loud! Let's Party People!

Напоследък забелязвам една вълна от усмивки, която много ме радва. Няколко души написахте по блоговете си думи за щастие, думи изпълнени с надежди за усмивки, поне аз така ги изтълкувах повечето. Дали от времето, дали поради други причини забелязвам, че хората навън се усмихват по - често, по - широко и по - истински. Време му беше града да излезе от дълбоката си сива депресия. Аз самата на последък се чувствам много по - добре като изключим вчерашния ден, който беше абсолютно зле откъдето и да го погледнете. Както казах на Мъро легнах си и днес като се събудих направо се правя, че не е съществувал, защото вчерашния ден хич не беше наред. Като започнем от късното ставане, главоболието и мудното протичане на часовете. Единственото забавно беше, разговора по - късно, който явно на всички се хареса, те си знаят накаква тема беше. Аз се почти се разлигавих, нещо нормално за мене - след ужасен ден привечер направо не може да ме озапти човек. Днес обаче личи да е хубав ден, въпреки че баща ми се появи и се прави на кисел. Той след малко ще си иде и всичко ще си е наред, пък и да не си иде скоро, аз още не мога да спра да се усмихвам. Няма да ми развали настроението, не е познал...
Писах го някъде тук... животът е твърде кратък за да го прекарваме мудно и тъжно...

21.7.06

8. У дома е там, където...

"...има пудинг" би продължила популярната реклама. Моят приятел Пубма от всеизвестния филм "Цар Лъв" обаче би казал, че "у дома е там, където дупето ти седне"... Най - добрата ми приятелка сигурно би втъкнала и че "у дома е там, където има компютър с интернет", а според една основна част хора в една анкета "у дома е там, където има топло ядене за вечеря" или просто... "готина мацка".
Не съм от хората, които се приспособяват много бързо към нови хора например, но има две неща, които мога да сменям със скоростта на светлината и това са музиката и мястото и мога да им се нагаждам постоянно. Има хора, които не се чувстват на място в чужд дом и никога не са като у дома си, ако отидат на почивка в непозната квартира, а мен единственото, което би могло да ме разтревожи е присъствието на някой човек на конкретно място, а не моето присъствие на мястото. Никога не съм се чувствала зле извън вкъщи, никога не съм чувствала застрашена на непознато място. Светът е моят дом, така излиза или просто "у дома е там, където дупето ми седне"... Не, аз просто приемам всичко наоколо не като истински уютен дом, а като място на пребиване или нещо такова. Не ме вълнува къде съм особено, само любимите ми хора да са наблизо, дори да съм накрая на света... При мен всичко е въпрос на присъствие или отсъствие на познати и непознати.
У дома е там, където са хората, които обичаш...

20.7.06

7. Мое последно, ученическо лято

Mай туко - що я осъзнах истински идеята... (обществена тайна е, но пиша сега, защото пак ме гони безсънието). Мое последно, ученическо лято... Нещо не ми се нрави идеята! Последно... Още не мога да проумея момента, че е последно и че догодина ще преживея последния си 15 септември като ученичка. Кой е създал училището да го натъпча, че е измислил само 12 класа! Не ми се завършва... Не, не ме мислете за умопобъркана, искам да подчертая (с две прави линии и една вълнообразна) - Аз не харесвам училището... чак толкова много, че да уча още 3 години например. Обаче... абе плашещо е... изпити, работа... Не ме радва! Да оставим за сега настрана завършването (за него ще Ви пиша доста по нататък - като наближи) - има повече от девет месеца до тогава... да се върнем на тревожния факт, че след 2 месеца окончателно ще е свършило моето последно лято, като ученичка! И още по - тревожното - не ме очаква нищо кой знае колко готино. И на море даже няма да мога да отида... единственото, което се вижда на хоризонта от моята наблюдателница е един период, в който и брат ми, и майка ми ще са заминали и ще мога смело да нарека апартамента ни "Резиденцията на Хрис" за около 10 дена (така ще казвам като вдигам телефона, пък). Другото, което се вижда е съвсем в края на лятото - на лагер за 8 дни и то заради учене главно. Та въпросния лагер ще е в някаква откъсната от градовете станция (надявам се с интернет щом има компютърна зала), два басейна и готина фитнес зала, плюс още 50 лагируващи на моята възраст, от които поне половината ще са момчета... и стигам до най - хубавото - ще съм с най - добрата си приятелка.
Ей, сега като го описах може и да не е крайно скучно лято... Като свърши ще пусна един разборен пост с това как е преминало, а този да речем, че се води нещо като очаквания... очаквания да е запомнящо се!
Мое последно, ученическо лято...

19.7.06

6. Ето затова природата е създала братята!

Снощи пак не можах да заспя, но поне открих причинате за непрекъснатото главоболие тия дни - слънчевите изригвания и пълнолунието. Та мъчейки се да заспя завързах разговор с моя бейби брадър (бейби, защото е по - малък от мен, ама не чак толкова по - малък, само 2 години). Говорихме си за какво ли не... от футбола до книгите през филмите и песните, та до приятелите и колоритните фрази, като "помочкю", които хората около нас използват. За протокола все още не знам, какво означава "помочкю", но очевидно се използва, като се опитваш да избъзикаш някого.
Разговора ни продължи чак до около 3 часа, когато майка се разбуди, разфуча се, че сме я събудили и пак си легна. Ние помълчахме, после пак си побъбрихме, докат не почнахме да се прозяваме и не сме заспали по някое време. Днес пък ми направи сок и излезе на плаж, оставяйки ми цял ден компютърна свобода, а като се върне по някое време от басейн пак ще ми направи сок не за друго, а защото този вече го изпих пък той ще жаден. Аз ще му изпия и новия сок, а той ще се хвърли в обяснения затова как е минал плажът и тренировката сутринта. Може би ще си изтегли някой филм или мач, че си нахлупи слушалките и от време на време ще ми съобщава на доброволни начала интересните моменти и ще ме кани да ги гледам.

Това братята, или поне индивида, който се разнася вкъщи, са много услужливи същества и макар че пуфтят ядосано, като ги караш да ти купят шоколад от магазина все пак го купуват, носят ти чехлите и простират прането стига да знаеш как да ги предразположиш да го направят. На всичкото отгоре винаги те заливат с някаква (била тя полезна или забавна) информация, която не си поискал, но в последствие разбираш, че май е полезно да знаеш.
А, ето го прибра се...


Обичам те, бро!



Няколко часа по - късно: след разговор с нова дружка (надявам се) открих още едно предимство на братята пред сестрите например - не ти ползват гримовете, не ти обличат дрехите и най - важното не ти използват до край шампоана, който ти прави толкова бляскава косата...

17.7.06

5. Много е просто - само трябва да се подхлъзнеш!

Отдавна имам мисли по това, за което ще Ви говоря днес, но случилото се точно в този ден ме подтиква да говоря по въпроса и да си развихря мрачните размишления. Да Ви е хрумвала идеята, че сигурността, която изпитваме, затворени в кухите си панелени блокчета, не е нищо повече от илюзия. Излизаме на улицата и пресичаме кръщовището, а до нас изсвистяват забързаните автомобили шофирани от още по забързани хора като нас. Сядаме в кафенето, пием сутрешното си горещо капучино с диетична бисквитка и преглеждаме пресата. Оставяме бакшиш на сервитьора, който от две години се мъчи да ни заговори, но още не е посмял да ни каже нищо друго освен "Добър ден, какво ще поръчате?", а ние сме му отговорили "Както обикновено". Отиваме на работа, излизаме в обедна почивка, после се връщаме за следобедното съвещание, директора на фирмата отново не е доволен. Вършим работата си след съвещанието, прибираме се вкъщи, взимаме освежаващ душ, гледаме някой филм или слушаме новините, където съобщават за някоя нова катастрофа, цунами или земетресние. Сами сме или с приятел и после заспиваме, ако не ни се е отдало случайно забавление (говоря за секс, естествено). На следващият ден пак същото. Нормално ежедневие, което рядко излиза от границите си. Сигурно ежедневие... пак ще спомена илюзорната сигурност.
Сега на главния въпрос - защо описах всичко това и за какво за Бога говоря?! Говоря за това, че вярваме, че светът във който живеем е толкова сигурен и безопасен, че забравяме къде се намираме и какво може да се случи при малко човешка небрежност. Че чакаме смъртта само по един единствен начин - насилствен - било то от бедствие, катастрофа или убийство. Но не и смъртта като нещо естествено, като нещо нормално и понякога случайно. Хората имаме странната дарба да вярваме, че никога няма да умрем, а не виждаме малките засади, които дебнат наоколо. Защо вярваме, че няма да умрем... защото гледаме на смъртта като нещо толкова далечно, което в повечето случаи наистина е така. Но смъртта не е от справедливите в решенията си - смъртта подминава убийци, наркотрафиканти, но взима деца и общо взето млади хора. И все ни се струва, че взима някой, който не е трябвало. 150 хиляди души умират всеки ден, а ние винаги си казваме - "Е, какво толкова дошло им е времето, нали ние сме живи!" И пак казвам - създаваме си излюзия за сигурност, не нарочно, просто така си мислим, а никой не се замисля на колко тънко и опънато въже вървим. Вероятностите да умрем са толкова много, че просто можеш да шокираш от бройката - пресичаш кръстовището, а някой идиот не спира на червено. Храниш се и внезапно се задавяш. Къпеш се в привидно безопасната баня, подхлъзваш се на сапуна и удряш главата си в плочките. Да не говоря за всички случаи с повреди в уредите у дома. Нещата са толкова много, че мога да ги изброявам с часове и бас държа, че досега не Ви бяха хрумвали, нали?! Всъщност пиша всичко това, защото днес почина съседът ни! Възрастен беше и първото, което ми хрумна беше "Е, дошло му е времето, поживял си е!". После се почувствах безчувствена, че го казах... и все пак може би съм права. И не че пиша това, за да Ви накарам панически да обезопасите всички остри предмети вкъщи, а просто защото съм афектирана и за да подчертая колко наблизо е тя... смъртта. При мен беше само в съседния апартамент, поради болест. А при Вас?!

16.7.06

4. Don't worry... it's no sugar...

"Don't worry... it's no sugar..."
Изразчето трябва да Ви е известно. В момента с него завършват двете нашумели реклами на онази газирана напитка, която почти по нищо (освен по предрасъдъците на хората) не се различава от Кока Кола. Говоря именно за Пепси...
Само, че както направих сравнението с въртележката и тук няма да говоря за кола. А просто за... Don't worry... it's no sugar... Но не със смисъла, с който го казват актьорите в рекламите, а защото, когато го чух за пореден път от екрана на телевизора нещо ме докосна.
"Не се тревожи... без захар..."
Напоследък имам чувството, че именно животът е този, който е бил лишен от малко захар... или по конкретно казано - сладост! Производителите са решили да го пуснат "sugar free" и ако не друго, то са направили финансова грешка и очаквам в най - скоро време да фалират. Само горчилка, и не ти остава нищо друго освен да кажеш "Не се тревожи... без захар... " по онзи ведър начин, който би те накарал да се усмихнеш в лицето на неприятностите. Но не истинска усмивка, а усмивка на временно успокоение. Колкото да не е без хич! И това ли е?! Заблуда?! Вместо да имаме истинско щастие, радост...
Да, това е! Но не защото не можем да имаме, а защото сме инатливо племе и не искаме да имаме. Единственото от което се интересуваме е на другарчето до нас да му е по - зле. Тогава, ако ще да сме на смъртен одър, сме окей. Как един път не се научихме да си гледаме в собствената паничка и да е грижим в нея да има "захар", а все гледаме да изсипем захарта от чуждата?! Толкова ли сме повърхностни?! Паднали сме до толкова, че само да видим някой по - добър в нещо от нас и почва да ни гони луда ревност и сляпа завист.
И не стига това, а даже в мечтите си не стигаме по - високо. Замислялите ли сте се някога за тавана на бляновете си, за колко глупави и посредствени неща мечтаем, и ние и цялото човечество. Стремим се само да тъпчем и плачем, когато тъпчат нас, което не води до нищо друго освен след време ние да си го върнем с ново тъпкане. Направо сме си зли... безсърдечни глупаци! Правилно го е казал Платон с теорията си за пещерата, където човекът стои завързан, зад него гори огън, а зад огъня преминават различни предмети и той вижда само сянката им. Това виждаме ние... само сенки, а не истински неща, не истински чувства... И не искаме и да се отвържем! Стремим се само към сенки и към разрухата на хората около нас, придържаме се към принципа казван в един сериал "Няма нищо по - хубаво от лична победа, когато тя е съпътсвана от провал на близък човек" и нарочно опитваме да постигнем този провал повече отколкото се борим за личната победа.
Докато се придържаме към него и не се научим само да си даваме щастие ще можем да си казваме само... "Don't worry... it's no sugar..."

15.7.06

3. Когато въртележката спре да се върти...

Снощи, мъчейки се да заспя, както правя повечето вечери, из главата ми освен редовните блянове се зароди въпроса "Какво става, когато въртележката спре да се върти?!". Често съм се питала и съм чела разсъждения по въпроса... Не, не, не онази въртележка в лунапарковете, говоря за въртележката на живота. Защото, какво друго е живота, ако не една голяма въртележка. Била тя бавна, бърза, спокойна или екстремна, за големи или за малки. Просто въртележка... Разбира се не е задължително да се съгласявате с мен, аз само излагам замисъл... Отначало въртележката тръгва малко сопнато и рязко, колкото само да се стартира, после се движи плавно, докато набере скорост, достига пиковия си момент и бавно и полека забавя и накрая спира. Може би пак малко сопнато, а може би съвсем плавно. Напълно издържан цикъл на живота... или на пет минутното въртене. Защото животът наистина е толкова кратък - имаме само пет минути от вечността... После въртележката спира. И ето, стигнах до началния въпрос... Какво става, когато спре?! Какво става, когато човек умре?! Аз не съм от набожните хора, сред приятелите си се славя като голяма атеистка, но искам да подчертая, че аз вярвам... не в Господ, както го описва Библията, просто вярвам, но не и в Ада и Рая... Е, строгите християни си имате Ад и Рай, в които да вярвате, че отивате след смъртта си, а ние строгите атеисти, в какво вярваме?! В законите на физиката - нищо не се губи, а само се трансформира в пространството! Е, добре... управляващият въртележката натиска големия червен бутон, тя спира и по един или друг начин умираме. Ясно е какво става със самото тяло, обаче какво става с душата?! Повтарям - закони на физиката - нищо не се губи, а само се трансформира в пространството! И в какво се трансформира душата?! Преражда се в нова?! Тук не мога да изразя ясна позиция - не съм сигурна дали вярвам или не в прераждането... Но да речем, че почти клоня да се съглася, защото това може би е единствения вид трансформация за една душа...
И за какво Ви залях с мои разсъждания ли... защото само това ми се върти в главата в момента и защото нямам психическата възможност да Ви споделя друго. Затова!

14.7.06

2. „Безценни бисери измежду фалшивата корона”

Беше от ония пролетни сутрини, в които човек лесно можеше да сбърка земята с райската градина. Песните на птиците се лееха по – красиви и силни от обичайното, цветята в малките спретнати дворове изглеждаха по – истински от всякога, сякаш до сега са били просто черно – бели, а през нощта някой невидим художник им бе вдъхнал повече живот с разноцветните си бои. Във въздуха се носеше едно ухание, което бе по – приятно дори миризмата, която предвещаваха летните бури. Сякаш всичко се бе избистрило и едва сега показваше истинската си същност пред света. Да, имаше няколко такива дни в края на всяка пролет, точно преди началото на лятото. Няколко точно такива дни, заредени с една неописуема енергия, която преливаше измежду всичко живо. „Безценни бисери измежду фалшивата корона.” Така ги наричаше г – н Пейс, отдавна побелелия старец, който прекарваше по няколко часа седнал в люлеещият се стол на малката веранда пред къщата си. И за г – н Пейс всеки ден от годината приличаше на малко брилянтче или по – скоро нищо и никакво стъкълце, но тези дни... те бяха нещо съвсем различно, съвсем друг карат. Цялата земя сякаш се бе разнежила от нечия божествена милувка и точно тези дни го караха да мисли, че там някъде, горе в безкрайната синева и дори много над нея имаше някой.
Цяла сутрин прекара той, захапал крайчето на лулата си, люлеейки се в стола си и осъзнавайки, че днес дори тютюнът имаше един по – сладък вкус от обичайното, че сякаш за първи път вижда света в цветове, макар че зрението му вече хич го нямаше и че за пръв път чуваше звуците истински и кристални, а бе забравил да вземе слуховия си апарат тази сутрин.
Единственото, което обаче се мъчеше да помрачи деня беше упористта на всички наоколо да си затворят очите за тази красота, която виждаше той. Дебелакът, който живееше отсреща и караше луксозната червена кола, типично превозно средство за бизнесмените, изглеждаше нервен както винаги и както правеше всяка сутрин бясно ритна една от кофите за боклук на излизане от двора си. Качи се в автомобила си пуфтящ като разгневен хипопотам, както обича да се изразява старецът, и потегли, вдигайки облаче пепел, което обаче бързо се разсея, все едно някой отново се беше намесил. Истеричната г – ца, която живееше няколко къщи по – надолу и днес мина забързано край двора на г – н Пейс и когато той я поздрави от учтивост – нещо, което правеше всяка сутрин - тя му отвърна с обичайното „изкуфял дъртак” смънкано под големия й крив нос, а после измърмори нещо и по случай врявата на проклетите птици и как всички трябвало да бъдат изпогърмяни с пушка, за да се възцари спокойствие в това проклето място. След това отмина както всеки друг път. Г – н Пейс се изненада, че даже старчето от съседната къща, с което обичаха да играят табла следобед не забеляза промяната във въздуха. А на промяна миришеше толкова силно, че дори някой със запушен нос би я усетил. Само че приятелят му по табла не усети никаква разлика спрямо вчерашния ден, а когато г – н Пейс се опита да подхвърли въпроса той го изгледа много значително и измънка, че всичко си е просто обичайното, а после му заяви, че днес няма да може да дойде за играта на табла.
С напредването на часовете обаче красотата на деня разцъфна като цвете докоснато от слънчевите лъчи. И да, слънчевите лъчи гальовно милваха земята, вплитаха се в дантелените корони на дърветата и хвърляха пъстри сенки под тях. Г – н Пейс остана на верандата по – дълго от обикновено, само когато по обяд усети глад малко се размърда като змия на припек, която се преместваше, за да се напече и другата и страна, изправи се и закуцука към вратата. Хлътна в малката кухничка, където се бави само няколко минути и отново излезе навън с един измайсторен сандвич с фъстъчено масло и пак се настани в стола си. Беззъбата му уста бавно погълна филиите намазани с маслото, което днес нямаше такъв отвратителен вкус. Стоя отвън и целия следобед, когато учениците се връщаха от училище, носещи толкова големи раници на гърбовете си, че г – н Пейс бе почти сигурен, че тежат повече от самите тях. Не, не беше просто сигурен, можеше да заложи главата си на това. Само няколко секунди по – късно, когато слънцето се бе спуснало значително ниско той почти бе склонен да благодари, че днес няма да играе табла. Обявлението на приятелят му отначало го натъжи, но сега беше доволен и благодарен, че нищо няма да наруши гледката днес, а една игра на табла определено щеше да го разсее да види всичко, което му се разкриваше пред очите. Защото картината се менеше с всяка изминала секунда и колкото по – убеден беше старецът, че не може да стане по – хубаво от сега, нещо леко помръдваше или просто трепваше и доизкусоряваше облика на земята. След няколко часа слънцето почти бе готово да се скрие зад почервенелите хълмове в далечината. Последните му лъчи целуваха дърветата, цветята, тревата, все едно утре нямаше да изгрее. И г – н Пейс знаеше, че утре нищо няма да изглежда така както бе днес – утре щеше да е един от онези обичайни и досадни дни, с които обикновено се пълнеше животът му. Беше живял почти цял век, а дни като днешния бяха сред малкото видени... Слънцето потъна далеч зад хоризонта, червените хълмове потъмняха и се оцветиха в тъмно шоколадово, а някъде високо в притъмнялото небе заблещукаха нанизи от седефено бели звезди. О, да, там горе определено имаше някой, който да рисува тази красота и туко – що приключилия ден вероятно бе един от добрите му моменти за изкуство.
- Чудесен ден да ти бъде последен, нали старче?! – прозвуча нечии глас дълбоко в него.
Да, да... той определено искаше така да запомни земята – красива и чувствена. Да, не би имало по – хубав ден, с който да се раздели с лика на този свят...
Сутринта слънцето се показа и освети г – н Пейс, който леко се полюшваше в стола си. Завари го там, отпуснат на мястото си, от което не бе ставал цяла вечер, на лицето му се мъдреше една беззъба усмивка - някак спокойна или по – скоро доволна, сияеща, а очите му бяха затворени. Когато по – късно пощальона дойде да донесе редовната поща състояща се от няколко вестника и две писма за сметките през този месец намери стареца задрямал. Или поне така си мислеше, докато не отиде да го събуди, но когато стисна ледено студената му ръка ясно разбра, че не спеше. Беше съвсем изстинал, направо вкочанен...
Да, вчера бе чудесен ден да ти бъде последен...

13.7.06

1. Добър ден, страна на блогове...

Доживях! Мой блог! Нищо, че никога не съм харесвала блогчетата. Просто не са ми допадали това е. Но вече и аз си имам и то не за друго, а защото дружките ме амбицираха да си направя. Tака де, щом могат и те, значи мога и аз - един блог ли ще ми се опре! Не и в този живот!