Мисля да пропусна дългото разправяне на хипер скучния ден вчера и да се съсредоточа на вечерта. И то конкретно към 1 часа, когато мама се прибра от работа и се заговорихме за книги. От думи за книги се обърнахме към разни истории за детсвото на мама, истории, които ми разказвала вече поне сто пъти, но всеки път когато ми ги разказва се сеща и за нещо, което е пропуснала и ми го разказва този път. Толкова много ми говори и то толкова интересни и забавни неща, че си запушвах устата с чаршафа, за да не си хиля истерично. И аз мисля да Ви споделя, някои от тези истории, макар че едва ли мога да ги пресъздам по същия начин.
За пореден път ми разказа как вуйчо избягал да ходи за риба и казал на мама да не го издава, само че тя милата "изпортила работата" и дядо ми отишъл с колелото до реката да прибере вуйчо. Искам да поясня, че реката е много близо до вкъщи... И как прибрал вкъщи вуйчо?! Ами момчето бягало към по - бързо отколкото дядо можел да кара колелото, но вкъщи го хванал и го напердашил. Представете си обаче колко бой е понесъл вуйчо ми, след като рибката, която бил скрил в джоба си била напълно изсъхнала след като дядо свършил!
Пък вечер се събирали цялата махала хлапета, а в тяхната махала имало най - много деца, затова идвали от съседните махали (общо около 50 дечурлига), разделяли се на групи, чакали да се стъмни подобаващо и играели на стражари и апаши из целия град. Представяте ли си колко е било хубаво да не те е страх от нищо посреднощ и само да тичаш, за да гониш останалите. Една вечер толкова много се гонили, че от Елин Пелин стигнали до съседното село, кои само с тичане кои с колела. Вуйчо в опит да избяга прескочил някаква ограда, паднал върху някакви дъски, едната се обърнала и го цапардосала по главата, от което и сега си има белег от пироните на нея. Пробрал се вкъщи милия и седнал на мивката да се мие изпаднал в луд плач, ама дядо ми понеже не обича такива маймонджълъци както ги нарича пак го напердашил в стил "Като реве да знам за какво реве, а не да прави глупости!"
Иначе вуйчо ми си е падал бъзльо, щом е карал майка, която е две години по - малко от него, да го води да външната тоалетна през нощта. Разказа ми как са се събирали, палели гуми и си разказвали истории, което ми напомни, че и ние с братовчед ми и компания правехме така. Въобще така като ми го разказва, всичко ми се струва толкова по - различно и по - безопасно от днес. Направо все едно в друг свят, където дискотеката представлявала просто стая, с подредени по краищата столове за почивка, а посредата само се танцувало. Нищо повече! Свят без цветна телевиция и без компютри, където всичко е било някак просто... Понякога съжалявам, че не съм го видяла.
За пореден път ми разказа как вуйчо избягал да ходи за риба и казал на мама да не го издава, само че тя милата "изпортила работата" и дядо ми отишъл с колелото до реката да прибере вуйчо. Искам да поясня, че реката е много близо до вкъщи... И как прибрал вкъщи вуйчо?! Ами момчето бягало към по - бързо отколкото дядо можел да кара колелото, но вкъщи го хванал и го напердашил. Представете си обаче колко бой е понесъл вуйчо ми, след като рибката, която бил скрил в джоба си била напълно изсъхнала след като дядо свършил!
Пък вечер се събирали цялата махала хлапета, а в тяхната махала имало най - много деца, затова идвали от съседните махали (общо около 50 дечурлига), разделяли се на групи, чакали да се стъмни подобаващо и играели на стражари и апаши из целия град. Представяте ли си колко е било хубаво да не те е страх от нищо посреднощ и само да тичаш, за да гониш останалите. Една вечер толкова много се гонили, че от Елин Пелин стигнали до съседното село, кои само с тичане кои с колела. Вуйчо в опит да избяга прескочил някаква ограда, паднал върху някакви дъски, едната се обърнала и го цапардосала по главата, от което и сега си има белег от пироните на нея. Пробрал се вкъщи милия и седнал на мивката да се мие изпаднал в луд плач, ама дядо ми понеже не обича такива маймонджълъци както ги нарича пак го напердашил в стил "Като реве да знам за какво реве, а не да прави глупости!"
Иначе вуйчо ми си е падал бъзльо, щом е карал майка, която е две години по - малко от него, да го води да външната тоалетна през нощта. Разказа ми как са се събирали, палели гуми и си разказвали истории, което ми напомни, че и ние с братовчед ми и компания правехме така. Въобще така като ми го разказва, всичко ми се струва толкова по - различно и по - безопасно от днес. Направо все едно в друг свят, където дискотеката представлявала просто стая, с подредени по краищата столове за почивка, а посредата само се танцувало. Нищо повече! Свят без цветна телевиция и без компютри, където всичко е било някак просто... Понякога съжалявам, че не съм го видяла.
1 comment:
Историите на родителите винаги са ми били много интересни. И не само. Аз усилено търся и събирам истории, защото един ден ще намиша книга ... или книги, предвид обема на това, с което разполагам и онова, което предстои да събера.
Хората обичат да си спомнят за деството. Някой са добри разказвачи. Други - не чак толкова. Но историите винаги ме грабват.
И най-много като че харесвам тези на баща ми. Те са част от един прекалено далечен свят. Свят, принадлежащ на дядовите спомени и ИвайлоПетровата автобиография.
За баенето против уроки на баба му, за козарчето и овчарчето във всяко селско дете, за лимонадата и лукума, за незаслужения бой, за компота от сини сливи, за некръвния му брат Зеката, които го спасил от измръзване, вериги .. и болести, уж...
На майка ми - за борбата с нейната собствена майка, за вечното принудително бдене над по-малката и сестра, за многото забрани, за счупената китара на дядо ми, за кавгите на техните.
Или разказите на баба ми Божидара -на майка ми бабата: за нейното детство и сестра си, за това, как се оженила на 15 с разрешение на владиката, как се разделила с първия си мъж, за дядо ми Николай и как умрял, после за третата си любов, който живял като наемател при нея, когото убили... за зет си - дядо ми, с когото се примири преди 5-6 години,ако не и по-малко, за кавгите със сестра и и племенниците и, за ябълките и откраднатия пръстен, за една секира...
Не живея в типично гръцко семейство. В моята фамилия никой не обича всичките си родственици. За някой дори не се говори. Други пък не познаваме. Никога не съм виждала на майка ми чичото, например...
И тези истории понякога ми звучат така неистинки, така брилятно и комично измислени, че никой сценарист не би могъл да ги тури в главата си.
И не знам за Ивайло Петров, но дните преди моето разждане заслужават да се опишат - не за да показват от къде съм тръгнала или по какъв път са вървели родителите ми - а просто, за да останат съхранени спомените от едни отлетели и вече изпаряващи се времена, които и аз бих видяла с очите си...
Post a Comment