17.8.13

24.

събирам двадесет и четири години
в два куфара
и една китара
с общо тегло шейсет килограма
цял един живот
на колелца
по-бързо да бягам
по-лесно да се връщам
въпреки че никъде
не се почувствах като у дома си
никъде не се посях
не пуснах корени
изморих се да съм вятър
да бързам
а хората да пускат хвърчила
че да мога да ги чуя
искам да утихна
да разопаковам книгите си
и да се прибера най-накрая
в себе си
и
в една стая
в лудницата
на живота ти

небето е за да споделя

не му слагай етикет, нито баркод
не избродирвай инициалите си на него
кради праскови, но не и синевите му
просто го обичай
обичай го
както си можеш, както си знаеш
и както си искаш
обичай го
с всеки атом от себе си
въпреки че ще ти се струва
че са недостатъчни
да го изпълнят
и го обичай
с цялата му променливост
с всеки един цвят по залез
обичай го
преди изгрев
с избледняващите му звезди
с гълъбовите му пухкавости
обичай го
когато вали и е схлупено
и му се сърдиш
и когато има дъги, и когато няма
и когато забрави да вали
със седмици, с месеци
с години
но ми позволи
и аз да го обичам
и той да го обича
и дори онези
които не познаваш
да го обичат
защото
небето е за да споделя

16.8.13

поезия се случва

поезия се случва
когато те липсвам
повече от кислорода
защото съм прилегнала
на дъното на океана
поезия се случва
когато те целувам
a устните ти са солени
където съм те изяла
осмукала, надрала
поезия се случва
в два без тринасет
когато сънищата за теб
не ми идват на гости
и ги чакам на светнати лампи
да се ориентират
по-бързо, по-лесно
поезия се случва
защото я заченах от тебе
в ония юлски нощи
когато небето
си изплакваше душата
поезия се случва
когато ти завръзвам очите
а после и китките
та да не знаеш
от къде ще дойде атаката
да не можеш да се защитиш
наместо това
хапеш възглавницата
поезия се случва
когато си крив
когато си другите
десет процента
и режеш криле наред
дори моите
поезия се случва
когато се будя до теб
не искам да ставам
искам да те слушам
как се обтягаш
като сивия котарак
на перваза
поезия се случва
когато скубеш косите ми
душиш ме
превръщаш ме в играчка
приковаваш ме
доминираш ме
поезия се случва
когато докосваш
с върховете на пръстите
устата ти се криви от желание
и ме гледаш така
все едно ме виждаш
за първи път
поезия се случва
най-вече
когато на мен не ми стигат римите
да ни изпиша

15.8.13

сол

дясната ми ключица
се превърна
в мидена черупка
пълна с море
от сълзите ти
устните ми
изпръхнаха
косите ми
се накъдриха
полите ми
избеляха
сутрините ми
загорчаха
а вечерите ми
се удавиха в текила
за тях си купувам
само лимони
сол си имам
предостатъчно

Има дни...

Има дни, в които ръцете ми треперят от твърде много цигари и твърде малко храна. Такива, в които си мисля, че тютюнът ми е най-добрият приятел, виното е разредител за мастилото и се пиша в много бледи цветове, че поне далтонистите да не ги различат сред хилядите петънца от сълзи по листата. В такива дни слушам Damien Rice и Daugther, защото са извадили текстовете си от някакви ръбове на съзнанието ми, за които дори не съм подозирала, че съществуват. Гледам филми като The Virgin Suicides и What's Eating Gilbert Grape, които събират всичките ми мечти и лудости, чиито контури отдавна са се размили и са слели в едно мазохистично себеотричане, което е в ежедневно съревнование с нарцисизма ми. Хем се обичам, хем понякога толкова ми е писнало от мене си, че искам да се заровя някъде, ама и това няма да помогне понеже ще пусна корени и ще поникна и вятъра пак ще погали рехавите руси краища на косите ми, които горят от прекалено много слънце. Има дни, в които съм ходещо противоречие и дори това не е точно определени, тъй като най-често не намирам сили да излазя от леглото, ако ще на четири крака и ставам едно цяло със завивките, които ухаят на среднощния нервен срив, който ме събужда в два сутринта и не ме оставя да спя до момента, в който ми дават цяла шепа успокоителни с първите слънчеви лъчи. Не искам да сменя чаршафите, нито калъфките на възглавниците, защото ще миришат на някаква пролет и ще ме лъжат, че не съм тая развалина, която съм. Не искам да си измия косата, защото ще трябва да разплета плитката със сините мъниста и да ги оставя да се изсулят по пода, да се разпилеят и да се скрият в дупката на пода между леглото и вратата. В такива дни не ми се готви, защото трябва да измия тиганите натрупани в мивката, а да си поръчам нещо по телефона означава да започна няколко часова борба между вегетарианско меню или бекон, която накрая ще завърши с поръчване на същото от предния път, защото е най-лесно, за да приключа с това, че ще поровя с вилицата из кутията и просто ще я изхвърля. В които не искам да започна да опаковам багажа си, защото дори една сгъната дрешка ще е крачка по-близо или по-далеч към някакъв край, който зная, че искам, но който все още не мога да погледна в очите. 

Има дни...
а после има и други дни.

И ги чакам да свършат, защото може би утре ще е по-добре, може би утре ще си измия косата или поне чиниите... 

позволи ми

позволи ми да съм поема
за дните без вина
за нощи без дилема
в които не оставихме следа

позволи ми да съм усмивка
от годините безгрижни
и не пиехме горчивка
за счупени сърца четяхме книжки

позволи ми да съм небе
което не вещае бури
позволи ми да съм дете
от лятото, в което бяхме други

позволи ми да съм пролет
без страх от закъснели снегове
позволи да съм полет
който не познава ветрове

позволи ми да съм сричка
от думите „обичам те“
ако ще и да съм самичка
насред това море

руска рулетка

прости ми, че съм корабокрушение
но не търси вината във сирените
прости ми, че съм престъпление
и че си една от жертвите 

прости ми, че съм катастрофа
и не ти напомних за колана
че тананиках си любовна строфа
вместо здраво да държа волана

прости ми, че съм дерейлирал влак
и че погубих сто и двама 
че прекрачих твоя праг
а душата ти подпалих като слама

прости ми, че съм лавина 
че те затрупах бездиханен
че се представих за пъртина
а се превърнах в сън нереален

прости ми, че съм природно бедствие
градушки сипя и съм ураган 
а ти си моето последствие
от моите ветрове така издран

прости ми, че съм куршум
във руската рулетка
прости ми, че обикнах друг
а играта е на твоя сметка

кой ще те целува

кой ще те целува
в три без десет сутринта
когато будят те кошмари
кой ще те целува
в два на обед
когато на котлона се опариш
кой ще те целува
в единайсет вечерта
когато се завиваш през глава
кой ще те целува
в четири следобед
когато за чая свърши захарта

кой ще те целува
и ще излекува всички рани
за да си тръгна без вина
кой ще те целува
и във неделя
за да си тръгна в събота

изморих се

изморих се да се извинявам
че целодневно търся си любов
и по цяла нощ не изтрезнявам
защото е прелюдия към изгрев нов

изморих се да съм ви виновна
на всеки да съм крива пак
задето пожелах да съм свободна
и да съм единствен цъфнал мак

изморих се да съм нещастна
за да ви става по-добре на вас
да нямам нокти, да не съм опасна
да се превръщам в по-малко аз

изморих се да повтарям съжалявам
да давам до безкрайност обяснения
и всеки път да се оставям
да ме разплакват среднощните ви мнения

изморих се да отговарям на очаквания
изморих се да искате да бъда друга
изморих се от себе-прехапвания
изморих се да ме наричате със име „луда“

изморих се да опитвам да прегръщам
да пилея толко много топлина
ако започна утре ударите да връщам
сами ще сте виновни за това

о.бичам те.

Толкова свикнах да пиша „о.бичам те“ с точка между „о“ и останалите букви, че ми се струва неестествено, когато не е там... „обичам те“. Толкова голо и пусто. Няма я онази цяла Вселена между „о“ и „б“, която си създадохме и която поискахме да си вземем, и си взехме, за да живеем тук и сега. Няма я. А без нея сякаш нищо нямам. 
Без нея „обичам те“ е просто две думи, които бих могла да кажа на всеки, по всяко време, на всяко място.
Но само на теб мога да кажа „о.бичам те“.

Само на теб.
Само с теб.
Само в теб.
Само по теб.

Само... 

Понякога само това ми се прави.
О.бича ми се.
Само с теб.

14.8.13

в полунощ

в полунощ съм летен мак
кърваво червена
небето ми е праг
към твоята вселена

в полунощ съм лунно синя
и си спомням как се пише
и съм оазис във пустиня
където си кокиче

в полунощ съм стръкче ръж
тежи ми цялата реколта
тебе чакам, както чакам дъжд
и съм цяла меланхолна

в полунощ съм присмехулен кос
пристрастена съм към вишни
планета ми няма ос
а докосванията са скришни

в полунощ съм отново цяла
и не ме е страх от утре
вчера е снимка черно-бяла
от филм със Синьоре

в полунощ съм без дъно
и ме попиваш с устни
стипчив си като вино
а цеувките са вкусни

в полунощ съм само твоя
и съм избухваща звезда
по-бурни от прибоя
си слагаме юзда

дори и да не зная как

до полуда те поисках
чак до изнемога
докато не ми останат птици
и изпия те като отрова

до полуда те поисках
и станах няма пеперуда
без способност да крещя
ако някога поискаш друга

до полуда те поисках
и до без дъх
с поглед впрен във звездите
дори да съм без път

до полуда те поисках
и ще го направя пак
дори без сили да остана
дори и да не зная как

13.8.13

просто си мълча

водя на каишка облак
да оплаква дните
като този
в които ме е страх да пиша
защото думите
раняват
да ги кажа
ще е
самоубийство
да ги кажа
ще е
твърде много
затова просто
си мълча
в
ембрионална
поза

11.8.13

не ти се сърдя

не ти се сърдя, че обичал си преди
не мога да очаквам да не си живял без мен
и дори ще питам колко сини са били
сънищата ти преди да бъда с теб

не ти се сърдя, че ми ги споделяш
не мога да очаквам да мълчиш
не ще те карам да не си помисляш
за спомени, от които ми горчиш

не ти се сърдя, че ги бленуваш нощем
не мога да от тебе да искам да забравиш
и няма да очаквам да ми плащаш наем
за техните мечти, които в мене ще оставиш

не ти се сърдя, че понякога ти липсват
не ме мога да очаквам да мислиш, че са сън
и разбирам, ако все още тебе искат
да целуват под дъжда навън

не ти се сърдя, че бил си нечий чужд
не мога да очаквам, че си чакал само мен
ще се усмихват лекичко, без звук
на хората, от които бил си вдъхновен

не ти се сърдя, че свивал си гнезда
не мога да очаквам да не си пътувал
а аз на други континенти съм била
докато ти нечии устни си целувал

не ти се сърдя и никога не бих могла
не мога да очаквам, че нямал си лета
че без мен си бил със счупени крила
или бил си лодка без гребла

не ти се сърдя, просто те о.бичам
не мога очаквам да си друг
и миналото няма да отричам
важното е, че сега си тук

отново си ела

казват птиците умирали сами
а лебедите влюбвали се до живот
че славеите сутрин пеят в рими
и че за всяка чайка има параход

казват кукувиците не свивали гнездо
а врабчетата се топлят на комини
че гълъбите спят под собственото си крило
и мечтаели да се превърнат във делфини

казват влюбването е като свободен полет
а щъркелите не издават нито звук
лястовиците се връщат с всяка пролет
а зимите прекарват някъде на юг

и като тях от мен мигрират хора
кoгато пригладя счупените им пера
и излекувам цялата умора
и се напият от мойте езера

и заснежена чакам ново слънце
и песента от прелетни крила
цяла се прераждам от едничко зрънце
и казвам ти „отново си ела“

ръцете ми те липсват

ръцете ми те липсват
а между пръстите ми са пустини
в които не растат цветя
очите ми те липсват
и ги продавам за дъждовно сини призми
за дни, в които няма светлина
устата ми те липсва
и думите ми станаха безгласни
сега мога само да шептя
косите ми те липсват
от тях наплетох се на корабни въжета
и чакам твоите платна
гърдите ми те липсват
превърнаха се в клетка
сърцето е зад счупени ребра
колената ми те липсват
кога станаха така нетърпеливи
за път, по който с тебе да вървя
и ме питаш защо съм бездихание
защо рамената си превърнах във крила
цялата те липсвам


з а т о в а

думи под вода

има сутрини, в които ми се плаче
такива, в които не намирам отговори
в които си създавам солени океани
и им приставам
превръщам се в русалка
в една едничка капка
и си търся най-дълбоки падини
дъна, в които да полегна
където най-после да не съм си чужда
а не се ли давим всички в себе си?
не се ли колабираме на сила?
докато не се превърнем в синьо
докато не се научим да говорим под вода
и тогава се изплуваме
а дишането е като за първи път
глътка, от която само може да боли
и която те подсеща
че си жив

9.8.13

болница за разбити души

и се надявам 
някъде 
тайно да има
синя болница 
за разбити души
за сърца 
неритмични, 
но в рима
за ослепели 
от много любови очи
за място,
където лекуват надежди
блянове, които не ще станат
реалност
където мечтите 
са тихи и снежни
и изкоренява се 
тая нерационалост
за място, което 
спомена за теб ще отнеме
хотел, където песни 
на Игълс не слушат
където не тече
никакво време
където мислите ми 
в теб не се гушат
за място, където 
изрязват всичките 
болки
където ти си 
само едничка 
ракова клетка
където не ме е страх 
и от богомолки
и червена е 
всяка 
една 
виолетка

8.8.13

без тебе...

знаеш ли, че без тебе не мога да дишам
че без тебе е сиво цялото ми небе
че без тебе не помня какво е да тичаш
като пълно с любов и надежди дете

знаеш ли, че без тебе домът ми е толкова тих
че без тебе нямам сили да сърцебия въобще
че искам да се затворя в едничък твой стих
докато се превърна във чайка над твойто море

знаеш ли, че без тебе думите бягат
че без тебе съм речник без редове
че бездомни мечтите ми нощем си лягат
че не раждам никакви плодове

знаеш ли, че без тебе няма никога лято
че без тебе не искам, не мога да съм
че бленувам за време, когато
ще сме повече истина и по-малко сън

знаеш ли, че без тебе смисъл не виждам
слепи са тия очи, а студени са тия ръце
зад стени от болки по цял ден се зазиждам
че без тебе от ляво нямам сърце

знаеш ли, че без тебе не цъфтят минзухари
че не помня всички рецепти на баба
че съм жарава, която плаши дори нестинари
че без тебе във мене всичко възстава

знаеш ли, че без тебе не помня как да съм цяла
че без тебе врабците не знаят как се лети
че всяка брънка по мене е съчка от клада
че не зная без тебе каква била съм преди

just stay

В дни като тези смисълът на всичко ми бяга сякаш с лекота по тъч линията. Нямам сили да се изчегъртам от леглото, а и не искам. Главата боли, коремът и той, дясното ухо да не остане по-назад се включва в парада на всеки атом от тялото ми, който прави опит да се разкъса сам в себе си. Боли ме всичко. После идете ми говорете, че от любов не се умира, че от разбито сърце не се умира, че такива неща се преживяват. Не се преживяват. Болиш ги и ги умираш. С такива смърти си отиват много неща наред с болката. Сякаш цялата ти същина се отлепя от теб самия и се пръсва на милиарди парченца и оставаш една негодна обвивка, която лежи между завивките цял ден и уж диша, но не съвсем. Уж сърцебие с дупката от ляво, където би трябвало да има сърце, но не съвсем. И чакам спасителният отряд да ме намери, да ме измъкне от тука и да ме пренесе някъде на топло, където завивките ухаят на него, а кафето е както той го обича, цигарите ги е свил собственоръчно и ми чете поезия, като единственото известно ни средство за лекуване на душевни рани.

Само не се отказвай от мен преждевременно... 

7.8.13

понякога

понякога се чувствам като библиотека
или като спирка на закъсняващо метро
като сборен пункт на хора без утеха
като болящо и незаздравящо крило

понякога съм като изоставен спомен
най-вече някъде във два след полунощ
и всеки сън е сам и толкова бездомен
на тях и на мечтите домакин съм лош

понякога се уморявам от грабежи
че оставям широко отворени вратите
виновна съм за нощните палежи
и че се оставих да ме връхлетите

понякога се чувствам като потъващ кораб
без спасителни жилетки за всичките удавници
като разрушение от най-голям мащаб
като болки, за които си издигам паметници

понякога усещам се като стъпало
като нещо, дето просто го прекрачваш
взел си всичко дето ти е дало
и го забравяш, защото още се изкачваш

понякога си мисля, че съм недостатъчна
че с мене никой няма да е някога щастлив
не мога да съм нито интересна, ни загадъчна
че всеки ден със мен е толко дъжделив

понякога си казвам, че ще се затворя
че ще сложа тежки катинари и вериги
ще се барикадирам, ще спра и да говоря
ще се оградя със диги вдигнати от книги

но на сутринта табелата е пак „Отворено“
и пак до крайности започвам да раздавам
забравям всяко указание на ум повторено
и ключовете тайно в синия му джоб оставям

6.8.13

iridescent

you roll the mornings
between your fingers
just like cigarettes,
dissolve them in a cup
of ultramarine coffee
and drink them bitterly
I love you when you are
dark and twisty
and I can see the whole
universe blinking at me
throughout your sapphire eyes
at noon you put on
the denim jeans
and dive into the teal seas
trying to save the iris souls
of those who are pretending
that are not blue at all
you take little pieces of azure
from the sky itself
to sew all the tears
on their periwinkle skin
at midnight
we pour cyan drinks
in tall glasses
reflecting the indigo lights
of the cerulean city
and just drink…

till morning comes
with a crimson sunrise
and the vermilion heads
of the poppies open up
to the warmth of your
rusty hands
we eat raspberry cheesecake
that you prepare slowly
dressed only in a cerise apron
days like these are soft
like rose petals
and I write about them
with scarlet letters
whilst drinking wine
in the end of the day
we cuddle up under
a lust blanket…

next day starts mellow
sun beams wake us up
and the khaki walls
of our apartment
seem golden to us
you shook the
homemade lemonade
by mistake
and now the orange
sheets are all sticky
and sugary
just like your skin
under my lips…

we compliment the taste
with a pinch of mint
and you go out with the spring
noon meets you at work
with boring asparagus soup
which is supposed to be
healthy and all green
but don’t worry
the evening will find us
with ice, gin and limes
or martini and olives for me…

anyways
you are rainbows to me.

18 аксиоми на о.бичането

Ако ти винаги се опитваш всички да спасяваш,
то аз съм ръж дъхаща на незавършено лято.

Ако съм водно конче мечтаещо си за свобода,
то ти си вятърът, който крепи крилата ми крехки.

Ако сутрините ти са криви и късно след изгрев,
то аз нося кафе в шепи с цигарена пепел на устните.

Ако разплача се, свия се в себе си и се самопогълна,
то ми пееш розови песнички чак до усмихване.

Ако не искаш да правиш лимонада, когато дадат ти лимони,
то аз зная една рецепта на баба за лимонов кекс със глазура.

Ако съм дива и ръбава, първосигнална и бурна,
то с шепот ме заглаждаш и укротяваш, а после с целувка.

Ако есента те лъхва с вятър студен и несигурност,
то аз се полюшвам в дланта ти – закъсняло априлско лале.

Ако не ми се получава тестото за кифличките,
то го омесваш тайно с мармалада от шипки и семе от мак.

Ако ти си момче влюбено във вълни морски легенди,
то аз мога тихо да рецитирам всички русалчени стихове.

Ако не мога да си настроя китарата и все фалшивея от студ,
то стопляш моите пръсти в своите длани и с дъх.

Ако нощем сънят лесно не идва, а луната е крива и остра,
то подреждам с пръсти твоите кичури, а тревогите – гоня.

Ако изгубя моята си пътека, объркана в други,
то ми показваш собствените ми индигови отпечатъци.

Ако раните заздравяват мъчно, а подир тях никнат белези,
то ги покривам умело със незабравчен мехлем.

Ако ми се катерят планини, боса и по детски,
то ти знаеш къде да не стъпвам и къде е копривата.

Ако ти се лети волно, на крилете на птиците,
то аз съм перо от дясно на твоята плешка.

Ако небето ми от облаци посивява,
то вадиш палитрата най-синьо-лазурна.

Ако се измориш и няма повече смисъл,
то аз съм там да те спомня на тебе си.

Ако искам да бягам и да се скрия,
то даваш ми картата - „Идвам със теб“.

5.8.13

денят за летене

разрешавам на бляновете
да ядат настоящето ми
хвърлям им го
като шепа трохи
на софийските гълъби
шумят криле
в краката ми
докато непознатият
минава на пряко
през градинката
на Кристал
отлетяват всички
освен
сивите пера
дето са останали
потъпкани
от кожените му обувки
гледат ме предадено
трепват от вятъра
и се сгушват
под пейката
ще им дойде и на тях
денят за летене
мисля си

на мен също

дунавска делта

дунавската
делта
дирижира
дръзка
душевна
драма.
допиваме
двойните
дози
джин
до
дъно.
давим
двусмислени
дни,
дерем
дрехи,
долепяме
длани,
дишаме
диво.
дано
дъжда
деликатно
докосне
душата
двукрила.
дъгата
дреме -
дешифрира
дилеми.

3.8.13

криле

от водното конче
останали бяха
само тъмно-сини,
прозрачни крила
заплетени в паяжина,
тихо шептяха
истории за тежки
дъждовни лета
за мечти над полета
от ръж полетели
за слънчеви утрини,
къпещи се във роса
попивам ги с пръсти,
толкова ожаднели
посинели и заскрежени
от зимна слана
а тези криле нямат уста,
ни тяло, нито сърце
и все пак говорят,
преборват се с вятъра
думи, безмълвни,
които докосват с ръце
тънките струни
на моята стара китара
как да не се влюбиш
в незабравчени приказки
как да не искаш за миг
да им принадлежиш
да не те тегли към
приключения дръзки
как да успееш
тоя порив да удържиш
нищо че паяка сякаш
изял му е същината
нищо че останали
само тия тъмно-сини криле
именно в тях
е цялата – свободата
литнала тихо
в това лятно небе

1.8.13

достатъчно

кафето ти изстина
докато ме събудиш
не се сърдиш
студено го сърбаш
с крива усмивка
в ъгълчето на която
къташ цигарен дим
за дните
в които ни свършат парите
и ни останат само фасове
ние все до дъно го караме
до дъно пием
до дъно вдишваме
до дъно се копаем
и до дъно обичаме
до крайност
и много често – отвъд нея
до без.граничие
че плиткото не ни приляга
не ни отива да е само до колене
само така си можем
само така си искаме
аз ще внимавам в твоето дъно
ти няма да ограбиш моето всичко
съгласяваме се
ще е просто достатъчно
толкова, че да ни стига
че да не прекаляваме
да не си обещаваме вечности
обаче в ситен шрифт отдолу
под подписите ни
където не сме дочели
пише:

достатъчно, че да прелее без.края.