понякога

понякога се чувствам като библиотека

или като спирка на закъсняващо метро

като сборен пункт на хора без утеха

като болящо и незаздравящо крило

понякога съм като изоставен спомен

най-вече някъде във два след полунощ

и всеки сън е сам и толкова бездомен

на тях и на мечтите домакин съм лош

понякога се уморявам от грабежи

че оставям широко отворени вратите

виновна съм за нощните палежи

и че се оставих да ме връхлетите

понякога се чувствам като потъващ кораб

без спасителни жилетки за всичките удавници

като разрушение от най-голям мащаб

като болки, за които си издигам паметници

понякога усещам се като стъпало

като нещо, дето просто го прекрачваш

взел си всичко дето ти е дало

и го забравяш, защото още се изкачваш

понякога си мисля, че съм недостатъчна

че с мене никой няма да е някога щастлив

не мога да съм нито интересна, ни загадъчна

че всеки ден със мен е толко дъжделив

понякога си казвам, че ще се затворя

че ще сложа тежки катинари и вериги

ще се барикадирам, ще спра и да говоря

ще се оградя със диги вдигнати от книги

но на сутринта табелата е пак „Отворено“

и пак до крайности започвам да раздавам

забравям всяко указание на ум повторено

и ключовете тайно в синия му джоб оставям