В дни като тези смисълът на всичко ми бяга
сякаш с лекота по тъч линията. Нямам сили да се изчегъртам от леглото, а и не
искам. Главата боли, коремът и той, дясното ухо да не остане по-назад се
включва в парада на всеки атом от тялото ми, който прави опит да се разкъса сам
в себе си. Боли ме всичко. После идете ми говорете, че от любов не се умира, че
от разбито сърце не се умира, че такива неща се преживяват. Не се преживяват.
Болиш ги и ги умираш. С такива смърти си отиват много неща наред с болката. Сякаш
цялата ти същина се отлепя от теб самия и се пръсва на милиарди парченца и
оставаш една негодна обвивка, която лежи между завивките цял ден и уж диша, но
не съвсем. Уж сърцебие с дупката от ляво, където би трябвало да има сърце, но
не съвсем. И чакам спасителният отряд да ме намери, да ме измъкне от тука и да
ме пренесе някъде на топло, където завивките ухаят на него, а кафето е както
той го обича, цигарите ги е свил собственоръчно и ми чете поезия, като
единственото известно ни средство за лекуване на душевни рани.
Само не се отказвай от мен преждевременно...
No comments:
Post a Comment