27.3.09

334. mein herr

photo by nilgunkara

Ето ти нещо, което не съм виждала отдавна.
Мисля че са на около 60 години. И двамата. Там някъде. Би могло и повече, но не съм сигурна. Просто двама души, на които годините личат върху лицата им. Но са красиви. Седят един до друг. Тя е облегнала главата си на рамото му, ръката и е около врата му, а пръстите и са се вплели в косата му. Тънки, костеливи, омайващи. Ръце, в които можеш да се влюбиш само докато гледаш как жестикулира с тях.

Дано не ги притеснявам с това мое щракане по клавиатурата.

И двамата са затворили очи, вероятно задрямали, а може би не, защото отвреме на време си разменят по някоя друга дума. Но спокойни.

Толкова спокойни, колкото аз и ти не сме били. Дори когато спим един до друг и аз долавям аромата на косата ти, парфюмът попил в половера ти или усещам как дишаш. Не го чувам, а го усещам. Не сме толкова спокойни и когато сутрин ме завиваш с одеалото преди да излезеш, защото моето се е свлякло на земята и макар че съм завита с юрган ти знаеш, че той не ми е достатъчен. Че на мен вечно ми е студено и затова спя с една дебела стара блуза от твоите. Нито, когато седим на покрива, оглеждаме къщите наоколо, първото цъфнало дръвче за тази година и пушим без дoри да си говорим, защото няма нужда.

Никога не сме били..
И не мисля, че ще бъдем.
И аз те освободих.

А това.. че видях тях. Облечени в червени жилетки, обули овехтели обувки, но заедно, все още обичащи се въпреки цялото това време, в което.. дори не знам. Но ми дава надежда, че някой ден ще ми се случи и на мен. Не с теб. Но с някого.
А сега осободих и себе си.

Сама на себе си мога да бъда достатъчна за известно време. Искам да бъда спокойна. Отпусната. Като лукумче, както се чувствах снощи след йогата. Дишаща, mein herr. Искам да дишам.. за себе си. Да се усмихвам на себе си. Да съм..
И чувствам как скоро ще бъда или как вече почти съм. От няколко дни. Просто трябваше да те видя, за да се убедя в свободата си.

Bye bye mein herr..

25.3.09

333. birds

photo by bylaauraa

Студената спаначена супа е прекрасно нещо за следобедно хапване. Особено, когато седиш в апартамента на Тити, сваляш снимките от катеренето на покрива на Вальо и това до крепостта на лаптопа (Първо се пекохме на керемидите, махаме и си крещяхме със Съни, която живее в съседния блок. После.. танцувах суинг на върха на цялото нещо (за крепостта иде реч (скоби в скобите отново)) някакви хора ме зяпаха, но аз се осободих напълно и Тити се възползва от това с фотоапарата.) и си облечен като католическа ученичка. Поличката на каренцето, вратовръзката.. на каренцето и бялата ризка с вдигната якичка. И на всичкото отгоре нещото ти отива. А после си мяташ един анцунг и отиваш на вечерен час по йога, където окриваш, че мирът с тялото ти е силно разстроен, но пък се чувстваш доста гъвкав, след като веднъж си се разгрял порядъчно. И накрая още едно катерене на керемидите за да гледаме нощното небе с Тити, обсъждайки един - два мита относно съзвездията. Вино, една цигара, одеало и китара, много пеене (и пиене предполагам, тъй и не стигнах до него, нямаше нужда). А винаги след толкова дълга среща с това девойче се чувствам толкова заредена... лавината от щастие.. бръм.

А английският чай е..
А за коктейла от мед, банани, кисело мляко и метна дори думичка няма да кажа. Беше.. уоу.

23.3.09

332. графици

photo by monislawa

00:00 - 2:30 с Кейт и Мак мятаме от лаптоп на лаптоп снимки, песни и други потребни неща. Хилим се на един - два теста във ФБ (известният ми съпруг е Уил Смит. I can live with that!) и се чудим как на Катя не и пречи да е толкова откровена за тайнсвените неща случващи се с човешката отделителна система.
2:30 - 2:55 мъчим се да заспим, което не се случва много трудно, защото всички сме уморени, но все пак се говорим малко, а Кейт писка, завира се под одеалото и се опитва да ни убеди, че зад нея има извънземно.
2:55 - 8:45 спим на тясното легълце заедно с Мак. Всеки следващ път става все по - удобно. А тя ми се качва на главата, явно и на нея и става все по - удобно да се свираме на малкото легло.
8:45 - 8:57 станала съм, оправила съм се, облякла съм се и съм стигнала до работното място. Нямам време дори за една цигара, какво ли остава за кафе?
8:57 - 12:15 изчистила съм и съм подредила почти всяко нещо в магазина, правя пауза за обяд. Още няма време за цигара. Отвреме на време влиза по някой клиент.
12:15 - 14:05 доизбърсала съм останалите неща и най - накрая пуша.
14:05 - 16:47 фотошопвала съм, изгледала съм един епизод на "Приятели", послушала съм малко музика, затварям лапа и включвам телевизора. Отвреме на време влиза по някой клиент.
16:47 - 19:10 в последните часове на работния ден се скъсват да влизат разни хора. Гррр. Започва "Хаус" по фокс лайф. Thank you, God!
19:10 - 19:34 изгледали сме част от епизода, изброили сме си оборота, Гаро идва. Ще си ходим! Ура!!
19:34 - 20:15 прибираме се към вкъщи. Най - накрая си пуша като хората. Разхождам се. Наджапвам в една кал. Псувам. Стряскам се от сянката си. Слушаме ядосания албум на Аланис, посветен на едно от всичките и бивши гаджета. That's one angry girl!
20:15 - 21:53 направили сме си маска, окъпали сме се, наяли сме се, нахранили сме и зайците, изправили сме си косата. Пускаме лапа.
21:53 - 00:00 цъкаме сайтове, форуми, говорим си с Милен, гледаме "Приятели", ще спим.

лека..

20.3.09

331. ноември

photo by complejo

Мда.. не знам още колко дни ще продължи така. За студеното време говоря. *въздиша* Имам нужда да скоча в някоя от цветните си поли и да почувствам слънцето. Ама няма. Никаква пролет не е все още. И не виждам как скоро ще стане, но не спирам да се надявам въпреки снежинките, които прехвърчат навън. Нямам право да спра да се надявам, защото все пак това е едно от нещата, които са сто процента сигурни. Ще се затопли. Ще бъде цветно. И свежо. *усмив*
Но пък загубих зайчето. Работния ден винаги може да те изненада с какво ли не. С нещо хубаво или с нещо лошо. В случая лошо. А вчера му нямаше нищо на малкия рошав клепоух приятел. И днес... ей така, от нищото. Без предупреждение. Мразя да става така. И въпреки лекарствата, с които го наблъсках.. само му удължих времето, в което да рита безпомощно с крачета. Бррр.
Но пролетта ще дойде, нали?

16.3.09

330. бюро "изгубени вещи"

photo by trixypixie

Когато човек изгуби нещо.. я ключовете си, я нещо по - ценно или нещо дребно и глупаво, най - често не се замисля кой ли го е намерил и какво ли прави сега с него. Или къде е сега това нещо и какво прави самото то. Пръстена дето го усетих как се изплъзва от пръста ми и пада на улицата посред нощ.. къде ли се търкаля или кой го е намерил. И дали е решил да го задържи. Или да го даде на някой друг. Или просто го е метнал в някоя кофа. Или го е оставил на полицата в хола. И какво си мисли този пръстен в момента.. хм. Липсвам ли му?
Просто се ядосваме, че сме изгубили Нещото, казваме си "Е, няма го вече" и от време на време се сещаме за него, за да се ядосаме пак. Грр. Мен още ме е яд за онзи шал... зеления, красивия.. от Несебър. Който си купих със Злати. Какво ли му се е случило след като престана да стои вързан около врата ми онзи ден.
Отделно от губенето на вещи..
Хриска си купи лаптоп онази вечер. И е най - красивото нещо, което си имам. След фотоапарата и китарата.. и може би телефона. Не, преди телефона е. Ух, обичам го. Да изхарчиш 1600 лв, които нямаш е най - добрия начин да си оправиш настроението след едно предателство, една обида и загуба на приятел. За жалост обаче старият компютър се повреди точно преди да успее да си прехвърля цялата музика и снимки. Надявам се в близката седмица да го накараме да работи, защото не искам да губя всичко, което съм имала до сега. Макар че.. може би така е по - добре. Имам нужда от отгръщане на нова страница. Пък музиката.. ще си я набавя отново. Благодарение на last.fm - a няма да има важна песен, която да забравя да изтегля. Само за някои от снимките ще ми е мъчно, но повечето май ги имам на дискове, а и съм ги разпращала на разни хора, тъй че те ще ми възстановят липсите. А от вчера съм заредила Нуши (така се казва лапа) с музика, която нямах до сега. И е хубаво.. нови странички. Не знам защо първият път като чух Nutshell не я харесах. Но след като я чух на живо, дори само началото й.. е сега вече разбирам за какво ми говореше Злати.

поздрави

12.3.09

329. still searching

photo by shagagraf

"Сърцето ми още на птица е, но Вие няма и да разберете, за Вас ще бъда твърда корица".

Отне ми един час да се загубя, да се изплаша, да се разплача. И още един да се успокоя, да се намеря, до стигна до вкъщи и да измия миризмата на скръб от кожата си, а после да се сгуша в леглото си и да заспя.

"Прибирам се. Пътувам с влака към София и съм се заела да пиша песен. Да, пише ми се песен. Тя сама се излива отвсякъде. За разочарованието, което ме е изпълнило от глава до пети. За един определен човек. Чудя се колко пъти трябва да ми се случи едно и също нещо, за да започвам да забелязвам признаците му. Всъщност по - точно казано, чудя се кога ще се откажа от идеята, че хората са добри, и че зад усмивките им не се крият мисли тотално противоположни на това, което показват лицата им. "Когато загубиш приятеля си, най - важен става врагът".
Това пътуване беше инцидентно. Незамислено. И все още не съм го преживяла. Просто хрумване на човек, който е разбрал, че има два неочаквани почивни дни. Все още не съм сигурна да съжалявам или не за пътуването. По - скоро не. Винаги е по - добре да знаеш, отколкото да тънеш в неведение. Да, тормозиш се над истината, но пък си наясно, че вече трябва да спреш да даваш и показваш повече от истинското себе си. Наясно си и че е по - добре да изтриеш един - два образа от съзнанието си и да ги оставиш да станат част от мебелировката в стаята. Като онази грозна стара лампа, която не можеш да изхвърлиш, но не ти пречи, защото не и обръщаш внимание и дори не забърсваш прахта от нея. И точно това ще направя в момента, в който кракът ми стъпи на гарата в София, но сега съм решила да се отдам на въпросното разочарование и обида. И да напиша песен за тях. И съм бясна. Обидена, но повече бясна. И ще крещя много в песента, която е почти готова."

..и пристигнах на гарата в София, загубена, объркана и.. явно подсъзнанието ми работеше на пълни обороти, за да се погрижи да се изгубя напълно, за да започна да се търся. И се качих на погрешния автобус. И се уплаших, и се наплаках. Но бавно и сигурно се ориентирах в ситуацията, в нужния транспорт и се почувствах на топло както си бях навън, в студената вечер, но пред познаните сгради. Прибрах се два часа по - късно от предвиденото, заради това.. приключение. И всичко ми миришеше на възглавницата на Вальо. Имах нуждата да измия всичко това. Още не съм изпрала дрехите, но ги изхвърлих на терасата. Нямах сили за повече. Все още нямам. Просто трябваше да спра да усещам ароматът му върху себе си.

Сега в главата ми изплуват сандвичи със сирене и лютеница, приятелски позвънявания и birds. И се радвам, че имам такъв приятел. Щастлива съм заради него и заради това топло чувство, което ме изпълва като се замисля как е на път на да се влюби. Споделено. И ми се пуши.. и хич ми не е зор кой какво ще каже по въпроса. А "Паркингът на моето детство" ме кара да мечтая.. или да си спомням.

4.3.09

328. she

photo by vic4u

Има някакво кадифе по листата на розата, когато ги докоснеш от вътрешната им страна, съвсем леко, само с върховете на пръстите, защото иначе ще го заличиш.
Има някакво спокойствие в автобуса, с който се прибираш вечер, седнал на последната седалка и наблюдаващ малкото други пътници, бързащи да се приберат у дома.
Има някаква магия в хилядите трепкащи неонови реклами, които виждаш размазани по улиците, на всеки стълб и всяка сграда, хвърлящи светлина в здрача.
Има някакво вълнение в това да надраскаш на билетчето си "Кажи й, че я обичаш!" и да го оставиш върху някоя от седалките заедно с едно розово листенце, надявайки се някой да го намери.. без значение кой. Вълнение, сякаш си оставил бележка в джоба на момичето, което обичаш, разкривайки чувсвата си и чакаш да видиш реакцията й. Има и надежда, че това билетче ще попадне в някое влюбено момче или добра дъщеря.
Има някакво разочарование, когато виждаш как някакъв чичко не го забелязва и просто сяда върху него, разбивайки цялата ти представа за малко романтика и обич на пух и прах.
Има някаква тиха лудост в това да се прибираш късно вечерта сам, по пътеки, по които не се срещат хора и да си пееш на висок глас, без да бързаш за никъде.
Има някакъв уют в това да се прибереш в затоплената си стая, да се разсъблечеш и да оставиш дрехите да се свличат, докато вървиш към банята за един горещ душ.
Има малко хаос, когато оставяш всичко да остане там, където е паднало, но и малко изтънченост, когато налееш вода в кристалната висока чаша и поставиш розата в нея, отделяйки пет минути само, за да я наблюдаваш.

Имаш.. толкова много имаш, а защото тогава..

1.3.09

327. wintery

photo by me

Не е като да няма за какво да се пише, но май нямам време и за това. Неприятно е, наистина, но няма как.

Да видим..

За тези, които не знаят имам втори заек, Епъл. Лудачка е малката и много я харесвам, макар че ме ухапа 260 - пъти повече от всяко животно, което някога ме е хапало. Има си характер малкото зверче и ако реши, че си му запречил пътя те гризва най - безцеремонно и щеш не щеш му правиш път.
Разснимах се отново, както си личи. Навсякъде се разнасям с фотоапарата (отново) и щракам ли щракам, което за момента не ми пречи на китарата и на работата (където вече направих цял месец и се чувствам супер).
Взе да ми липсва сън обаче и предполагам това идва от всичките неща и хора, които искам да видя и с които искам да се занимавам. И понеже си угаждам на исканията напоследък почти не се засядавам у нас, още повече пред компютъра. Леглото ме влече повече от мъркащото интернет пространство.
В края на месеца започваме ремонта в къщата и до месец и половина трябва да съм си събрала багажа и да съм отпрашила на там.
И въобще случват се някакви неща, но възглавницата пак започва да ме вика и ще се отправям към нея.

Усмивки и Честита баба Марта!