18.11.14

колкото

живот колкото събирам в шепа
и шепа пълна със небе
небе със липсваща комета
комета колкото врабче

врабче колкото сърцето
сърце със празни редове
редове по-сини от морето
море със снежни брегове

брегове останали без птици
птици със отрязани крила
крила запомнени на скици
скици на индигова вина

вина колкото да подслади кафето
кафе по-тъмно от космичен прах
прах посипвам там където
дерайлира и последният ни влак

17.11.14

дъждовни мигли

заспалите клепачи на светулките
потрепват в меланхоличен сън
за места, забравени от другите
които ни заключиха отвън

не помнят как да ни бленуват
превърнаха ни в препис от преди това
без сини огърлици  от целуване
мастилото отдавна избледня

докосваме с хартиените пръсти
на стихове, в които няма вече обич
разстоянията сега са толко къси
а време нямаме за втори прочит

дъждовни мигли от несбъднатост
вината по изтръгнатите сини
избраха си го те – сами във сиво
на тези Адът сме им ние
след всичката изписана хартия
и призраци във сиви дрехи
след любовта, която все не стига
след неизречено „къде си?“

след неосъществените целувки
и обещанията на празно
„сега и днес“ са вече свършили
и нищичко не е останало

защото предпочиташ да не чуеш
мастилото е колкото сълза
каквото трябва да научиш
е как се диша под вода

7.11.14

от ВСИЧКО
което
можеше
да ми дадеш
само сълзите
бяха
ДОСТАТЪЧНО

6.11.14

намиране

една безкрайна меланхолия
и полет, който никъде не стига
зная ли наистина какво е
да има кой да ме приспива

ноември не е ден за люляци
а за намиране на ново дъно
за изгубване по прави пътища
за търсене на нещо друго -
компаси сочещи към истинското мен
и карта по звездите
но някак не достига време
откраднаха ми го стрелките

разбирам, че ми трябва превод
или поне една светулка
после бавничко намирам себе си
с подарената от теб целувка

(не)достатъчно виновни

когато ти остане само сиво
и няма повече глухари за раздухване
ще си говорим за изгубеното синьо
и колко празни станали са думите

и колко птици се удавиха
и светулките, които загасихме
и хората, които ни оставиха
и след това изтрихме

и колко неуютни са ръцете ти
и колко бързо пламват всички мостове
от края до началото обречени
и от солта по-просто е

когато свършат всички стъпала
и кладенците станат плитки
тогава ще си говорим за вина
и колко недостатъчно обичаме

5.11.14

365

365 самоубийствa по-късно
и прaх от индиго по подa
отпечaтъци светли по тъмното
дa се нaмеря отново не могa

думи хвърлени в огъня
в бутилкa писмо без нaдеждa
кaк стaнa тaкa че не помня
ветровете кaкво ми нaреждaхa

нямa ги вече стотиците
нощни светулки в небето
кaк сегa дa се учи от птиците
дa мигрирa нa есен сърцето

зaлязвaм нa зaзорявaне
по миглите сол от сълзи
кaто лек срещу зaбрaвяне
кaкво било е преди

4.11.14

нулево ниво

безсилието във ноемврийски часове
превръщa ме в непреведимa думa
чувствaтa ми с прежълтели цветове
отдaвнa ги делиш нa нулa

безсъние във чaшa от кaфе
свири нa единственaтa моя струнa
посивялото от плaч небе
трудно се дели нa нулa

остaнки от потънaл корaб
капитанът - любовта нa лудa
кaзвa: ще ми се дa могa
и aз дa се деля нa нулa

обичтa ми колкото едничкa шепa
всичкото ми дето нищичко не струвa
тръгвам си с последнaтa кометa
щом ще ме делиш нa нулa

3.11.14

лабилността на незнанието ми

Днес не ми се пишат стихове. Нито метафори. Няма да обличам в лебедови криле ядовете си, няма да посипвам с канела желанията, спомените... нищо.
Ще говоря в простички думи, защото имам нужда...

Както имам нужда да легна на земята, да започна да мрънкам и да се оплаквам.
Да се превърна в жертва на обстоятелствата.
Още един от хората, които вдигат ръце и казвам "Не мога", "Не знам" и после сядат да пиша нещастната поезия на живота си, да благодарят на мазохизма си, защото само заради него можели да пишат така... както казах веднъж... Е*бем ти и поезията.

Аз мога, аз знам. И поради това от мен се очаква винаги да разбирам, винаги да се съобразявам, да бъда по-малко човек и повече робот.
Масово онези, с "Не мога" и "Не знам" ни определят като лошите. Не че нещо, но не виждам защо съм лоша, само защото не търпя глупостите на някого и мразя тъпите въпроси.
Не, аз няма да отделя три часа от живота си, за да стоя на студено в парка и да наливам истина в чашка на някого, а когато той не може/не знае как да я приеме, е по-лесно да ми каже, че го лъжа и да ме определи като виновната. Съжалявам, че ще ти го кажа, любов, но нещата се преглъщат. Виргиния Захариева беше казала, че еротиката се поема сухо и право. Това бил единственият начин, за да не я натрошиш и развалиш. Същото е с истината. Сухо и право. Така се излиза и от лабиринта. Сухо и право.
Не че това ми излияние ще отвори чиито и да е очи, но онези, които вече гледат на нещата сухо и право, ще ме разберат.
И не, не съм фен на извинението "Има хора, които са по-лабилни" или "Случило им се е нещо". Съжалявам, но на всички ни се случват неща. Съжалявам, но и аз съм лабилна. И въпреки това знам как да преглъщам и да не вдигам ръце, казвайки "Не мога" и "Не знам".
Осъзнавате ли, че това са репликите, които ВИНАГИ оправдават всичко и всички? И после някой със съчувствие казва, "О, ами то милото не може и не знае". Е аз какво? Като мога и като знам, оставете ме на вълците. Ние никога не се нуждаем от помощ, на нас никога не ни е вповече...
Ето го парадоксалния момент... колкото повече можеш и знаеш, толкова повече ТРЯБВА да можеш и да знаеш, за да продължиш да се справяш с булшита, на ония, които не могат и не знаят.
Ами съжалявам, ама няма да го бъде.
И най-вече съжалявам, че тия дето трябва да го прочетат това ги блокирах до мозъка на костите си, защото това е единствения начин да се отървеш от такива като тях...

Сухо. И право.

25.10.14

сол за сбогуване

остави си малко сол за после
разхвърли я по миглите ми заскрежени
за да можеш да си мислиш нощем
че имам още плакане по тебе

остави си малко сол за после
за края на Октомври и за неочакван сняг
остави си, за да си мечтаеш още
че бих могла да те обичам пак

остави си малко сол за после
когато ще е твърде късно
когато няма да докосвам

онова, което вече е замръзнало

28.9.14

този път е без рима

не е ден като ден
а е дъждовно пристанище
след ден като този ме няма
не знаеш ли?

не е ден като ден
а е дълго сбогуване
изписах те до финала
до последната синя следа от целуване

не е ден като ден
а сиво крило на отлитане
събрах ти душата във куфари
сега е готова за скитане

не е ден като ден
а е есен и после е зима
но този път е без мен
този път е без рима... 

27.9.14

изписах те
до епилога
и после
запалих страниците
да знам
че поне веднъж
съм те
убила

23.2.14

инфлация

инфлацията
в стиховете ми
за теб
е вследствие
на думите ти

че моето всичко
нищо не струва

18.1.14

...

трудно е човек да спи
когато теб те няма
дори тишината на дъжда
някак не помага
мисля си
светът без теб навярно 
страда от инсомния

и не пречи
да ме отвиваш всяка нощ
одеала са така ненужни
ако се завивам със косите ти
само ми прости
че понякога треперя
от всички земетресения в сърцето
които ме научиха да съм страхлива
аз знам
че в здравата прегръдка
на мъглите ти
се поправя всичко
което позволих
да ми отнемат зимите

пък ме отвивай
колкото си искаш

аз съм
просто
твоя