лабилността на незнанието ми

Днес не ми се пишат стихове. Нито метафори. Няма да обличам в лебедови криле ядовете си, няма да посипвам с канела желанията, спомените... нищо.

Ще говоря в простички думи, защото имам нужда...

Както имам нужда да легна на земята, да започна да мрънкам и да се оплаквам.

Да се превърна в жертва на обстоятелствата.

Още един от хората, които вдигат ръце и казвам "Не мога", "Не знам" и после сядат да пиша нещастната поезия на живота си, да благодарят на мазохизма си, защото само заради него можели да пишат така... както казах веднъж... Е*бем ти и поезията.

Аз мога, аз знам. И поради това от мен се очаква винаги да разбирам, винаги да се съобразявам, да бъда по-малко човек и повече робот.

Масово онези, с "Не мога" и "Не знам" ни определят като лошите. Не че нещо, но не виждам защо съм лоша, само защото не търпя глупостите на някого и мразя тъпите въпроси.

Не, аз няма да отделя три часа от живота си, за да стоя на студено в парка и да наливам истина в чашка на някого, а когато той не може/не знае как да я приеме, е по-лесно да ми каже, че го лъжа и да ме определи като виновната. Съжалявам, че ще ти го кажа, любов, но нещата се преглъщат. Виргиния Захариева беше казала, че еротиката се поема сухо и право. Това бил единственият начин, за да не я натрошиш и развалиш. Същото е с истината. Сухо и право. Така се излиза и от лабиринта. Сухо и право.

Не че това ми излияние ще отвори чиито и да е очи, но онези, които вече гледат на нещата сухо и право, ще ме разберат.

И не, не съм фен на извинението "Има хора, които са по-лабилни" или "Случило им се е нещо". Съжалявам, но на всички ни се случват неща. Съжалявам, но и аз съм лабилна. И въпреки това знам как да преглъщам и да не вдигам ръце, казвайки "Не мога" и "Не знам".

Осъзнавате ли, че това са репликите, които ВИНАГИ оправдават всичко и всички? И после някой със съчувствие казва, "О, ами то милото не може и не знае". Е аз какво? Като мога и като знам, оставете ме на вълците. Ние никога не се нуждаем от помощ, на нас никога не ни е вповече...

Ето го парадоксалния момент... колкото повече можеш и знаеш, толкова повече ТРЯБВА да можеш и да знаеш, за да продължиш да се справяш с булшита, на ония, които не могат и не знаят.

Ами съжалявам, ама няма да го бъде.

И най-вече съжалявам, че тия дето трябва да го прочетат това ги блокирах до мозъка на костите си, защото това е единствения начин да се отървеш от такива като тях...

Сухо. И право.