заспалите клепачи на светулките
потрепват в меланхоличен сън
за места, забравени от другите
които ни заключиха отвън
не помнят как да ни бленуват
превърнаха ни в препис от преди това
без сини огърлици от целуване
мастилото отдавна избледня
докосваме с хартиените пръсти
на стихове, в които няма вече обич
разстоянията сега са толко къси
а време нямаме за втори прочит
дъждовни мигли от несбъднатост
вината по изтръгнатите сини
избраха си го те – сами във сиво
на тези Адът сме им ние
No comments:
Post a Comment