20.9.13

никотинови зависимости

най-хубавите ми рокли
ги шиеш
в три след полунощ
от синкавия дим на цигарите си
жадно 
осмукваш никотина
по кожата ми
дишаш на пресекулки
задавяш се
а рака на белите дробове
го игнорираме
на следващия ден
имам синя огърлица
от устните ти
косите ми
с цвят на изсушен тютюн
ти шептят 
все още е Август

19.9.13

или ми беше за последно

от баща си научих
че всички мъже в живота ми са вятър
че не се застояват
че съм поредно хвърчило
всяка моя дума е още един есенен лист
който откъсват безмилостно
и като се появи човекът
дето ми каза „ела си при мене“
помислих, че ми говори
на непознат език и побягнах
и никога не погледнах обратно
сега пак приставам на вихрите
които събличат
всяка моя прищявка
раздират ми роклите
докато не остана само голи клони
а птиците ми, тъмни сенки
на някогашни надежди
мръзнат и нямат подслон
под преспите
ще сънуват за пролет

а дали ще се разлистя пак
или ми беше за последно?

копнежи по вятър

разлетях се във вишневи листчета
розови за романтици
а на мен ми посивяха клоните
оголих се
сега съм щяла тепърва да зрея
а се чувствам вече ограбена
някой тури
първите ми плодове
зад ухото си
сега си свирука

и не ми донесе дъх на море
на сол поне малко
а само пустинен пясък
червен, сух
изжули ми кожата
ослепи ми очите
и само ми скърца по зъбите
като груба целувка
като въжета от вятър
от които ми останахa само
синините по китките

гради ми само разрушения
и си знае, че е виновен
ама се усмихва и казва
„такъв съм“
и се съгласявам, знаех го
такъв си го взех
такъв го поисках
да го затворя
зад четирите стени на сърцето си
не може

да се чувствам излъгана
също не става
защото десетки пъти ми каза
че пръв ще си тръгне
а аз така и не му повярвах
замазвах си очите
с широките му усмивки
и чувах само горещите думи
докато в най-тъмното
ме целуваше

на сутринта ни е студено
докато крачим към такситата
пак сме успали
есента ни брули, казвам
„след теб друг няма да има, ясна съм си“
отвръща ми „не разбра ли вече
че си един от тия хора
дето не се познават
само се мислиш
за предсказуема“

и някак София ми става тясна
затова бягам някъде навън
там вятъра е същия, шепти ми за него
усещам се, че започвам да фуча
ей така, като виелица
ще повикам Декември
преди да му е дошло времето
и си купувам ботуши до глезена
със заешка козинка отвътре
да ми топли липсите му

чак по-късно се сещам
че си забравих книгата в него
оставих си всичките думи
оттече от мен цялото синьо
до последната намастилена сълза
изписах се, изписах го
с най-тайните си думи
които не посмях да му изкрещя
и без това щеше да ги отнесе
като септемврийска шума

и всичко ми е по девет
и даже през девет в десето
скрила съм се, където е най-далече
да не мога да се върна
поне тая вечер да не съм молитва
и дори да ме е страх от талъсъми
да ги няма родителите
да претърсят килера и под леглото
и да кажат „чудовища няма“
има, ама дебнат под ребрата от ляво

но той по дишането ги разбира
всичките ми страхове
по въздишките
дето са втори глас
за неравномерния ритъм
на сърдечните ми клапи
познава ме като десетте си пръста
като най-любимото си стихотворение
и ме рецитира на глас
без да пита дали може

и затова с бръснача на ветровете му
си режа косите
майка ми казва
„не приличаш на себе си“
кимам
„затова исках да се подстрижа“
и отвън да отговарям
на непознатата
която ме гледа през огледалата
на очите му

18.9.13

не ти ли стига...

„Не ти ли стига да те обичам...“
Мартин Карбовски

не ти ли стигат мойте морета
и всичките ми сребърни риби
пет лъжици захар и драма в кафето
в сутрини късни и толко лениви

не ти ли стигат южните ми ветрове
опора за твоите гълъби най-сиви
хвъркати мигове да си крадем
и с тях да трием сълзите горчиви

не ти ли стига да те гледам с очи на дете
което за първи път казва, че те о.бича
Буковски между цигари да си четем
да ни преражда след зимата като кокиче

не ти ли стигат дъждовете ми през Септември
или хладните ми ръце под горещи завивки
всяка струна от мен мажорно да потрепери
да съм отлято копие на твойте извивки

не ти ли стига обезверената ми поезия
и десетките песни, които ти пиша
миглите ми са ноти в среднощна мелодия
която само под твоите пръсти може да диша

не ти ли стига всеки нюанс на моето синьо
и всичките приказки, които знам от русалките
вкусът на нещо солено по кожата, едва доловимо
и всичките ми усмивки, дори най-малките

не ти ли стигат всичките ми поля
слънчогледи, които само за тебе имат очи
закъснелите ми октомврийски лета
и тежките ми млечно бели мъгли

не ти ли стига... не ти ли стигам?
ще се разпродам парче по парче
и от нищото пак ще се създам
но без теб дали ще имам криле?

там, където...

там, където свършва всичкото синьо
започваш ти и не мога да спра да те пиша
с изплакано, най-тежко мастило
с думи, които без тебе не могат да дишат

там, където свършват всички морета
започваш ти и се проклинам задето делфин съм
стопявам се по бреговете ти като комета
и блуждая ден подир ден в полусън

там, където свършва закъснялото лято
започваш ти и съм като неоткъснато цвете
като събуждания по обед, когато
уморен цяла нощ в косите ми бил си заплетен

там, където свършват всичките урагани
започваш ти и дъждовете са меки
всички капки до последната са желани
като целувките ти... пеперудено-леки

там, където свършват всички вселени
започваш ти и избухват стотици звезди
и няма неща скришни и забранени
а аз не помня без тебе коя била съм преди

не ме прегръщай, ако можеш да спреш

“Не ме прегръщай, ако можеш да спреш ...”
Александър Секулов

не ме прегръщай, ако можеш да спреш
аз през октомври няма да мога
ако под дъжда ме оставиш и не ме прибереш
в уюта си... и затова се превърнах в тревога

не ме целувай, ако можеш да спреш
взривявам се в облак от макове
парче по парче дали ще ме събереш
в топлината на южните си ветрове

не ме докосвай, ако можеш да спреш
имаш дъх на Августовски следобед,
на море, когато пръсти в мойте вплетеш
и цялата ставам на птица във полет

не ме о.бичай, ако можеш да спреш
ще се превърна в сълза насред океана
в стихове, които дори няма да прочетеш
в парелни вселини, в които сме двама... 

17.9.13

когато сърцето е пълно

„когато сърцето е пълно
очите не търсят...“

когато сърцето е пълно с небе
не плача дори в дъждовните дни
не се сърдя на бурните ветрове
и вплитам в косите си най-ярки звезди

когато сърцето е пълно догоре
и ми прелива като ревнив океан
и всичко по мене, от мене е твое
събирам си цялата буря в твоята длан

когато сърцето е пълно със синьо
цялата ставам на думи във рими
на една единствена шепа прах от индиго
и на хиляди стихове неизличими

когато сърцето е пълно до изнемога
и забравя без тебе как да тупти
всяка моя мисъл е дива и виторога
и не се страхува да се учи как се лети

когато сърцето е пълно със незабравки
дори на ум, тихичко да те отричам
и изпера те от всичките си чаршафи
не мога да спра само теб да о.бичам

хор от въздишки

Петнадесетия етаж ми дава друга перспектива. Не е просто птичия поглед над сивата София и гълъбовите криле, които пляскат край терасата... друго е. Има нещо усамотяващо в това да се качиш на покрива на града, от където колите са детски играчки, които колекционирахме с брат ми като малки, а хората са пионки от „Не се сърди човече“. Чувствам се отчуждена, ничия, вятърна и всяка моя въздишка ехти измежду сгъвките на блока... повтаря се, потретя се... и после пак... още не е приключила и втората дава нов глас. Без да се усетя си правя свой собствен хор от стенеща самотност... идеален саунтрак за септемврийски късен следобед, в който слънцето на забавен каданс се оттегля иззад сградите и рисува с лъчи по терасите.

А димът от цигарите е по-син от всякога... 

затова съм море

затова съм море и съм бурна
подлудяваш делфините в мене
дори когато съм дива и шумна
преборваш ми лошото време

затова съм море и съм солена
събирам се цяла в най-малката мида
в твоята най-тиха и луда вселена
а вълните ми къдрите ти разбридат

затова съм море и съм прилив
а после съм отлив за твойта луна
крепост от пясък бял и ронлив
всеки път щом ме оставиш сама

затова съм море и съм синя
с утрини облачни и птици безброй
с криле от най-мека коприна
събуждаща те с целувки като порой

затова съм море и съм твоя
а ръцете ти са ми бряг
и дори да те плаши прибоя
пак до без.дъх ме целуваш... и пак

16.9.13

има нощи...

има нощи дълги цял живот,
и в тях звездите си мълчат
комети опиянени от любов
разтапят се по устни, които не горчат

има нощи като нежен шум
като фадо по всяка моя сърцеструна
дъхът ти - метроном, оставя ме без ум
тактува ми къде и как да те целуна

има нощи като вечно лято
и докосвания като слънчеви лъчи
нежни като пеперуди, цяло ято
като изгреви във твоите очи

има нощи като морски бури
във които съм вълна, а ти си бряг
в пяна, като бели цъфнали божури
превръщаме се в синия сумрак

има нощи като южен вятър
носещ маковите цветове
облаци, по-пухкави от захар
милват всеки кът от моето небе

има нощи като септемврийски дъжд
всяка капка с хладни пръсти ме съблича
и всеки клас от цъфналата ръж
приглася тихо на щурците

има нощи като топъл смях
като гъдел в сгъвките на коленете
като усмивки сладки като грях
и „о.бичам те“ издраскано по раменете

14.9.13

между теб

бурите между миглите ти
ухаят на септември и озон
на дъждове по другите планети
където любовта не е сезон

съзвездията между луничките
по скулите ти и по рамената
крадат ми от въздишките
и ми разказват за луната

лятото по върховете на пръстите
ти... има вкус на кафе и на цигари
пропили се по устните
от които цяла нощ ми пари

сиянията във твоите усмивки
индигови като междупланетен прах
уютни като звездопадени завивки
между които ще се сгушим пак

изгревите в твоя поглед
затоплят на пеперудите крилете
и ги подготвят за първия им полет
укрепват ги срещу ветровете

а между теб така ми е достатъчно
приливи от макове и незабравки
и ще те о.бичам чак до без остатъчно
дори, ако спрат целувките да бъдат сладки

12.9.13

септември е само ръмеж

духни всичките свещи
и нека останем на тъмно
да сме силуети синкаво-нежни
цяла нощ да е безсънно

духни всичките свещи
и ме целувай до бездихание
до утоляване на всички копнежи
и вплетем се в едно възклицание

духни всичките свещи
и превърни ме цяла в усещане
във първа целувка между невежи
в безвъздушие преди да се срещнем(е)

духни всичките свещи
в очите ти има толкова много сияние
септември е само ръмеж и
въздишки в желано мълчание

духни всичките свещи
и прошепни ми сините приказки
за вечери кротки и снежни
в които без край се о.бичаме

поглеждам навън... сив град... София е все пак. ♥




глухарче в безвремие

на това му се казва зависимост
да не мога да спра да те искам
да повтарям „о.бичам те“ чак до пресипналост
и пак до дъно да се разплисквам

на това му се казва безумие
да виждам звезди посред ден
всяка нощ да се къпе в безлуние
щом не заспиваш тихо до мен

на това му се казва да си изгубен
да се боря сякаш със вятъра
и да сънувам, сънувам, сънувам
думи изписани от тебе във пясъка

на това му се казва клинично безсъние
да събирам пухове досущ като лудите
да съшивам птици от тях в дясното си предсърдие
за които ти си единствен заслон по време на бурите

на това му се казва безпомощност
да се оставям на милостта на твойте вълни
да се побърквам от толкова влюбеност
всеки път щом останем сами

на това му се казва да о.бичаш до синьо
да съм разпиляно глухарче в безвремие
да се усмихвам в сияние едва доловимо
и за такива случаи няма лечение

затова по цели нощи будувам

имам сънища, в които те няма
и в тях не мога да дишам
косите ми стават на плява
и на забавен каданс опитвам да тичам

имам сънища, в които си чужд
и в тях не спирам да плача
солен е септемврийският дъжд
а моите рими за тебе нищо не значат

имам сънища, в които мълчиш
и в тях не се чувствам на място
само сърдито с очи ме следиш
и всяко небе ми е толкова тясно

имам сънища, в които си тръгваш
и в тях не искам да те о.бичам
тогава до мен не осъмваш
а аз на себе си все по-малко приличам

имам сънища, в които не те и познавам
и в тях живея сякаш на заем
сиви дъги целодневно създавам
и усмивки взимам под наем

имам сънища, в които си океан и си буря
а аз нямам дори сал и не мога да плувам
от тях се събуждам обезумяла и луда
и затова по цели нощи будувам 

11.9.13

когато...

когато небето цяло се схлупи
и ме дави във стоманени къдри
когато дъждът още е мирис
тогава само те о.бичам

когато есента не е сезон, а е художник
и листата на дърветата превърнат се в палитри
когато всеки слънчев лъч е четка
тогава само те о.бичам

когато последните глухарчета се раждат с вятър
а до маковете има цяла зима
когато полските цветя ми липсват
тогава само те о.бичам

когато вечерите са неясни
и звездите сякаш са се скрили
когато имам нужда от сияния
тогава само те о.бичам

когато въздухът ухае на море
и прибоят кънти във мене глухо
когато имаш вкус на сол и на текила
тогава само те о.бичам

когато съм цялата лято
а ти – криле за моите птици
тогава до бездънно синьо
само теб мога да о.бичам

9.9.13

някой

някой пак си отива
а някой отново е сам
така нощта ни приспива
с приказки за далечното „там“

някой пак си отива
а някой пере завивките в сълзи
така спомен по спомен отмива
картини, които повече няма да търси

някой пак си отива
а някой остава отново болящ
така светът цял целеничък застива
виновен, нас вечно делящ

някой пак си отива
а някой преследва пътека от захар
така се разбива мечтата чуплива
като разпиляно глухарче от вятър

някой пак си отива
а някой остава без път
и как да се уча да съм щастлива
като нямаш в тебе за мене ни кът

3.9.13

освидетелстване

опитват се да облекат
бяла риза на любовта ни
да завържат ръцете ѝ
зад гърба
да я отведат в стая
където стените са меки
и бели
да я упоят
за да не се самонарани
така ни казват
да скочи от петнадесетия етаж
понеже много ѝ се лети
да не направи някоя глупост

а на мен
в теб
по теб
за теб
с теб
само глупости
ми се правят

1.9.13

до безумно синя

човекът в огледалото не го познавам
но мисля, че бих могла да го обичам
ако само спра трагедии да си представям
и науча се със него във синхрон да дишам

човекът в огледалото ми се усмихва
и ме поглежда сякаш всичко е наред
усещам как в мене всичко някак си утихва
и доливам джина в чашата със лед

човекът в огледалото е смел
за него няма трудни пътища и пречки
от толкова корабрушения станал е умел
в плетене на салове от сухи клечки

човекът в огледалото не е забравил да мечтае
и не се страхува да се опитва да лети
не се сърди човече, животът ми игра е
моряците каляват се в най-бурните води

човекът в огледалото съм просто аз
непринудена, типично детска и наивна
черното е простичък на бялото контраст
но предпочитам да си остана до безумно синя

докато заспиваш

докато заспиваш чертая безкрайности
основа ми е бенката на дясното ти рамо
кога ли ще започна да вярвам във случайности
че срещата ни е неволност само

докато заспиваш укротявам своята нетърпеливост
опитвам се да стана на хвърчило
което бори се със ветрената изменчивост
и пише се със сълзи вместо със мастило

докато заспиваш се опитвам да те изпреваря
защото след това безсънието ми става гост
и дълги часове със мен си разговаря
чак докато слънцето покаже се на източния мост

докато заспиваш се превръщам във поет
дори когато се римувам нескопосано
и неусетно станало е пет без пет
а сърцето ми е от разбойници плячкосано

докато заспиваш се опитвам да забравя
че съм луда и ми трябва бяла риза
и счупените си крила опитвам да поправя
на място, на което има хапчета за тая криза

докато заспиваш... мен ме няма
превръщам се в някой, който не познавам
в нерационалост най-голяма
че от любов забравих да внимавам