Петнадесетия етаж ми дава друга перспектива.
Не е просто птичия поглед над сивата София и гълъбовите криле, които пляскат
край терасата... друго е. Има нещо усамотяващо в това да се качиш на покрива на
града, от където колите са детски играчки, които колекционирахме с брат ми като
малки, а хората са пионки от „Не се сърди човече“. Чувствам се отчуждена,
ничия, вятърна и всяка моя въздишка ехти измежду сгъвките на блока... повтаря
се, потретя се... и после пак... още не е приключила и втората дава нов глас.
Без да се усетя си правя свой собствен хор от стенеща самотност... идеален
саунтрак за септемврийски късен следобед, в който слънцето на забавен каданс се
оттегля иззад сградите и рисува с лъчи по терасите.
А димът от цигарите е по-син от всякога...
No comments:
Post a Comment