копнежи по вятър

разлетях се във вишневи листчета

розови за романтици

а на мен ми посивяха клоните

оголих се

сега съм щяла тепърва да зрея

а се чувствам вече ограбена

някой тури

първите ми плодове

зад ухото си

сега си свирука

и не ми донесе дъх на море

на сол поне малко

а само пустинен пясък

червен, сух

изжули ми кожата

ослепи ми очите

и само ми скърца по зъбите

като груба целувка

като въжета от вятър

от които ми останахa само

синините по китките

гради ми само разрушения

и си знае, че е виновен

ама се усмихва и казва

„такъв съм“

и се съгласявам, знаех го

такъв си го взех

такъв го поисках

да го затворя

зад четирите стени на сърцето си

не може

да се чувствам излъгана

също не става

защото десетки пъти ми каза

че пръв ще си тръгне

а аз така и не му повярвах

замазвах си очите

с широките му усмивки

и чувах само горещите думи

докато в най-тъмното

ме целуваше

на сутринта ни е студено

докато крачим към такситата

пак сме успали

есента ни брули, казвам

„след теб друг няма да има, ясна съм си“

отвръща ми „не разбра ли вече

че си един от тия хора

дето не се познават

само се мислиш

за предсказуема“

и някак София ми става тясна

затова бягам някъде навън

там вятъра е същия, шепти ми за него

усещам се, че започвам да фуча

ей така, като виелица

ще повикам Декември

преди да му е дошло времето

и си купувам ботуши до глезена

със заешка козинка отвътре

да ми топли липсите му

чак по-късно се сещам

че си забравих книгата в него

оставих си всичките думи

оттече от мен цялото синьо

до последната намастилена сълза

изписах се, изписах го

с най-тайните си думи

които не посмях да му изкрещя

и без това щеше да ги отнесе

като септемврийска шума

и всичко ми е по девет

и даже през девет в десето

скрила съм се, където е най-далече

да не мога да се върна

поне тая вечер да не съм молитва

и дори да ме е страх от талъсъми

да ги няма родителите

да претърсят килера и под леглото

и да кажат „чудовища няма“

има, ама дебнат под ребрата от ляво

но той по дишането ги разбира

всичките ми страхове

по въздишките

дето са втори глас

за неравномерния ритъм

на сърдечните ми клапи

познава ме като десетте си пръста

като най-любимото си стихотворение

и ме рецитира на глас

без да пита дали може

и затова с бръснача на ветровете му

си режа косите

майка ми казва

„не приличаш на себе си“

кимам

„затова исках да се подстрижа“

и отвън да отговарям

на непознатата

която ме гледа през огледалата

на очите му