31.10.06

45. Регенерирам или?

Израствам на ново и на чисто... Опитвам се да разбера какво става с мен. Определено отбелязвам някакъв известен напредък спрямо миналата седмица, в която се чувствах напълно и безвъзвратно затънала. Сега обаче опитвам да реша в момента регенирам или израствам новичко и малко същество...
И в двата случая ми е останала основната част от мен си... ако регенирам съм си аз, просто с тук таме нещо ново...
Мисля обаче че пораствам на чистичко... и ако израствам, то съм си със старото коренче или луковичка или просто някое малко семенце от душата ми е решило да израстне в ново цветенце. Все още се чувствам зле като цяло... малка, беззащитна, някоя, която дори вятъра ще я скърши, някоя, която иска някой да я пази, да и завърже малко колче, което да я крепи, докато порастне... Докато не стане голяма и бяла и някой не я откъсне за да изчислява замислено "Обича ме" и "Не ме обича"...

Дявол ги взел всички влюбени, искам да порастна... и не искам никой да ме къса, когато това стане... не искам и аз да се влюбвам... отново. Още по - зле е да се накъсам самичка...
Искам края на тази година да бъде просто спокоен, не искам да се случва нищо, не искам едни просто безоблачни дни. Не искам вълнения, дори не искам ярко слънце и красива светлина, искам всичко да утихне и да е спокойно и да ме остави да са раста...
Още не е дошъл декември, а аз вече правя равносметка за годината... на кратко установих, че израствам за трети път. Никога не е било толкова бурно, никоя година не е била толкова бурна, толкова успешна в някои насоки и все пак наситена с толкова много въздишки и обляна в толкова много сълзи. А каква ще е следващата... или какво още има да се случва до края на тази. Остават само 60 дни, какво лошо може да се случи само за два месеца, нали... Е, сигурно може... На мен един ден ми дайте и май щялото нещастие ще смаже точно моята маргаритка...
Дявол го взел целия свят...
Няка ми остави маргаритката намира... Тя има право, нали?!

27.10.06

44. Какво ми направихте?!

И какво си направих?!
Аз не съм това, което показвам тук...
Аз съм променена, преди бях друга...
Станала съм сива... и да знам, че сивото е хубав цвят и тоновете и нюанси и бла... но аз не съм сива, за Бога! Аз не съм толкова еднообразна и скучна, и превзета, и ядосана, тъжна...
Напоследък явно съм... Плача прекалено много, мисля прекалено много, самосъжалявам се, самоизмъчвам се дяволски много за неща, за които може би не бива... И освен това съм станала много избухлива нервна, заядлива и всички наоколо го отбелязат. Някои от по - близките ми съученици почти всеки днес казват "Абе забелязали ли сте колко изнервена е станала Хрис?", а майка ми през десет минути повтаря "Абе какво ти става, само избухваш? Не даваш да те пипне човек или да ти каже една дума". И дори сама се усещам... не давам никой да ми каже нищо на въпреки. Дразня се, карам се и викам... Да, аз винаги съм избухвала лесно, но това е прекалено дори за мен. И някои хора... ги е страх от мен... Само като кресна и те се свиват, отказват се от разговора или просто изчезват... Толкова лоша ли съм станала? Толкова неприветлива... Човек, който хората предпочитат да избягват или просто да се съгласяват с него, защото не им се спори за пореден път.

Къде изчезна онова вечно хилещо се момиче? Онова, което наричаха лигла и малко перверзно същество, защото дрънкаше глупости на поразия и разсмиваше хората. Онова, което когато спореше, спореше защото наистина са го ядосали или от любов към сблъсъка на различни мнения. Което спореше със стил...
Къде в целия водовортеж от собствените ми сълзи и крясъци се изгубих, зарових или потънах? Какво направих със себе си и какво ми причиниха хората?! И защо позволих това да се случи?! Хората казват, че когато си стигнал дъното нямаш друг избор освен да изплуваш... А аз очевидно съм си взела лопата и копая надолу...


Да, напоследък се освестявам, ставам малко от малко по - ведра, по - общителна и по - усмихната... Връщам се към старото си "аз" (или си мисля че го правя), но все още съм далеч от него...

26.10.06

43. Искам да оцапам всичко...

Искам да оцапам всичко... да потопя пръстите си в цветна боя и да рисувам, да оставям шарени отпечатъци по стените и по стъклата... по всичко, до което успея да се докосна... Ей така без особен смисъл, просто защото е нещо нетипично за мен... всъщност не съвсем, но не съм го правила от много време... а когато го правих за последно беше просто върху бял картон...
Ще си купя бои, о да... и ще си помацам...
Най - малкото мога да изчакам първия дъжд и да ходя да шлапам из локвите... ефекта ще е същия, само че върху мен самата...
А може би дори ще е по - забавно, макар че цветът ще е само един - кално кафяво... мух мух...
Всъщност това с боите съвсем сериозно го заявявам и без това съм решила да боядисам стъклената врата в коридора на етажа... Естествено съседите ще ме линчуват (ако разберат, че съм аз)...

Тъй де, тия дни ме избива на творчество... Обикновено след подобни неща, като това, което стана преди два дни и което не споделих тук ме избива на депресиращи разкази... Този път не беше така... Всъщност подвизавам се под две крайности - огнена агресия, в която днес щях да претрепам господина по физкултура с няколко забивки и в някакви такива творчески пориви да правя хубавки неща из стаята си... Така например стената със снимките вече не прилича на себе си... сега е едно огромно цвете, в чиито листа са залепени снимките... изглежда много по - хармонично и естетически красиво...
Но да се върна на мацането...
Толкова ми се рисува, че се хванах че правя цветя от кетчуп и майьонеза върху санвичите си преди няколко часа... Странна работа...

25.10.06

42. Букет от есенни листа...

Днес излизах... не на училище, не по някаква работа... просто излязох и се разходих сама, така както никога досега не бях правила... беше си странно, винаги съм искала да го направя, но защо чак сега... не зная.
Отидох на езерото, което е съвсем наблизо и... все едно попаднах на съвсем различно място, далеч от бетонните блокове. Много дървета и синя водa, която не бях забелязвала... за мен си беше някаква си мръсна локва... Седях върху тревата и гледах как вятъра рисува интересни сенки, докато си играеше с косата ми, която беше къпана и по случая бухна и стана рошава и смешна... мух ^^...
Преместих се по - близо до водата и затворих очи... вятърът правеше леки вълни, които звучаха неуписуемо красиво... дори морето не ми е влияело така, както се почувствах днес, точно в онзи момент, когато една по - голяма вълничка ми опръска обувката...

И беше топло... няколко хлапета и един възрастен чичко плуваха на другия края на езерото...
Не знам аз... никога не съм усещала толкова много природа в сивия град... Все едно не бях в познатата София, все едно бях някъде далеч... някаква малка синя пеперудка се завъртя около едно стъкче трева и изчезна на някъде... беше неописуемо, нищо че слънцето блестеше в очите ми, отразено от водата и ме караше да замижавам... Дървото, чийто клони се разперваха над мен беше оцветено в ярко червено... някои от листата му падаха наоколо, но онези, които още бяха на клоните рязко контрастираха на безоблачното небе... небе от ванилия, което се оцветяваше от синята вода до краката ми...

Винаги съм обичала есента, заради дъжда... дъжда, който измива всичко...
Мисля обаче... че сега я обичам още повече, заради днешния ден...
Заради белите и жълти хризантеми засадени пред блока и заради тъмното грозде на алеята пред входа ми...

23.10.06

41. Ах, как мразя да чакам...

Чакането си е ежедневна фаза от всеки човешки живот...
Чакаш машината да ти направи кафето, чакаш автомата да ти върне рестото, чакаш рейса на автобусната спирка, после чакаш рейса да се дотутка до мястото до което искаш да стигнеш... пристигаш по - рано и чакаш някой си да дойде, а после заедно чакате филма да започне, след това чакате сервитьорката да Ви тръсне пицата на масата или там каквото ще хапвате, после чакате да се появи някое свободно такси, чакате си докато то Ви закара до вкъщи, чакате асансьора да слезе от последния етаж на блока, чакате да Ви се доспи, докато ядосано се въртите в леглото...
И всички задружно чакаме птичето на късмета да ни кацне на рамото. Очевидно обаче то милото е само едничко и не успява да стигне до всички..
Чакаме да се появи и перфектната половинка... принца на белия кон и краставата жаба, която се превръща във готин тип...
Чакаме сладура отсреща да направи първата крачка или чакаме да ни дойде куража, за да я направим ние. Накрая сладура си тръгва и започваме да чакаме да се появи някой друг, който ще поднови чакането до заветната първа стъпчица...
На някои от нас обаче, главно на нас нетърпеливите чакането ни влияе страхотно зле. Или много сме чакали вече или не обичаме да чакаме...
Аз съм от онези, които просто не харесват чакането по простата причина, че където и да отивам винаги пристигам първа или сред първите и трябва да чакам. Или когато отивам нанякъде с някой, въпросния някой закъснява, а аз пак трябва да чакам... Досадно е. Защо аз никога не закъснявам, дявол го взел. Винаги аз трябва да вися и да чакам някой да се натутка... отвратително е.
Да, чакането не ми поняся...
Искам да обявя, че не ми се чака нищо и никой повече...
Ето, и сега чакам някой си да дойде да ме вземе от нас. Трябваше да е пристигнал преди половин час... А аз, патока, си чакам...

18.10.06

40. За малките...

Деня беше очаровалетен...
Но няма да Ви разказвам за самия ден...
А ще Ви разкажа за онова, което беше очарователното в него...
Едно малко, синеоко и изключително русо момченце, което се опитваше да заспи в рейса, само редвоно го подбутваха и то оставаше будно, усмихваше ми се, когато се обърнеше към нас, а очите му просто светеха... Беше толкова сладко по оня детенски начин, който всеки от Вас, драги четящи е виждал и някога, отдавна е излъчвал... Беше най - уникално красивото същество, което съм виждала... "Щракнах" го и сега усмивката с онези малки бели зъбки е запеметена в съзнанието ми...
А когато се измъкнахме от рейса имах късмета да попадна на друго очарователно същество...
Отново русо, отново синеоко и усмихнато.. едно чаровно момиченце в оранжеви дрешки със захлупена качулка, което крачеше така бебешки все едно туко - що е проходило...

Не знам дали знаете, но винаги съм обичала малките хлапета... всички ги харесват, щипят им бузките... те няма за какво да се притесняват, а просто искат някой да ги обича и да се грижи за тях...
И винаги са толкова крехки и беззащитни, а това ги прави още по - невероятни в очите ми...
Обожавам ги... не само бебетата, а и малко по - големите... онези, които ти казват "како" или обуват обувките на мама и искат да са големи... Всички тях...

И когато ги гледам аз знам, че вече не съм дете... че не съм това, което те са...
Че никога няма да бъда толкова очарователна колкото съм била, когато съм пълзяла по пода...
Може да се чувствам малка, но не мога да бъда чиста и усмихната като тях...
А бих дала всичко да мога да бъда такава...

16.10.06

39. Нагоре и надолу. Или моето асансьорно настроение

Много съм грешала относно характера си. Много често съм си давала нереални оценки - били те твърде високи и дяволски ниски. Често се оценявам, често се се самонаказвам, заради нерални оценки и всякакви такива... Само, че сега ще си дам една много реална оценка... Аз съм асансьор... Нагоре и надолу, - в постоянно движение, а когато спира, това е само, за да спи. Обаче аз съм по - особен асансьор... Гледали ли сте "Тихия хълм"... да онази гадория, която се провъзгласява за филм на ужасите + красива смесица от психотрилърска история... Ако не сте го гледали - обяснявам. Асансьорът в хотела се движеше точно така, както се движа аз всеки ден - някой пипне ли ми бутоните, за който и да е етаж аз се изстрелвам на най - високите места, където обикновено се крие ненужна злоба и крайно ожесточение, а в друг случай е кофа сълзи и непосилно самобичуване. Никой не знае и не усеща обаче, кога на асансьорното ми настроение му минава и се спуска на най - долните етажи, където се крие неподозирано щастие, усмивки и крайно мило държание. Направо не се разбирам... то бива да съм човек на крайностите и на бързото палене и угасване, но имам чувството, че това мойто на нищо не прилича... И искам да се променя... само че както е казал Боби, колкото и да се променя човек все остава едно ядро, което се задържа в своята цялостност и всеобхватност. Странно е...
Е, има си и предимствата да си асансьор, но като цяло не ми харесва... някакви човечета се качват в теб и ти натискат бутоните постоянно, а ти хвърчиш нагоре надолу без никаква почивка...

Дали пък да не взема да заседна и да оставя човечетата вътре да се поуплашат...

Знам ли...

13.10.06

38. Three little birds...

Не знам дали утрото е по - мъдро от вечерта, но със сигурност е по - ведро. В това се убедих тази сутрин, когато се събудих след доста тежка вечер. Беше ми страшно криво вечерта, когато си легнах, разбира се, защото отново се повлиях от думите на хората. Не знам дали беше правилно или не... просто се поддадох. Както винаги... Обаче да я видите тая сутрин... събудих се, а есенното слънце ми гъделичкаше нослето, блестеше ми в очите и ми пречеше да продължа да дремя като малко мишле до обед. И веднага щом се събудих... и пуснах компютъра прозвуча... Боб Марли... Три малки птички... Тръгна ми на хубаво... а после и една ароматна баня от която ми стана страшно свежо...
Знаете ли деня беше страхотно сладък... А такива дни не трябва да бъдат утежнявани с много думи и обяснения...
Затова просто Боб Марли...

Dont worry about a thing,
cause every little thing gonna be all right.
Singin: dont worry about a thing,
cause every little thing gonna be all right!

Rise up this mornin,
Smiled with the risin sun,
Three little birds
Pitch by my doorstep
Singin sweet songs
Of melodies pure and true,
Sayin, (this is my message to you-ou-ou:)

Singin: dont worry bout a thing,
cause every little thing gonna be all right.
Singin: dont worry (dont worry) bout a thing,
cause every little thing gonna be all right!

11.10.06

37. Да не би... ?!

Почти съм сигурна, че някой си е направил моя вуду кукла и ме тормози цял ден вчера, че дори и днес... Ако някой е направил такава да си признае и да я унищожи... Не! Чакайте... това не е правилния подход с вуду куклите. Всъщност нека ми я предаде...
Вчера денят си беше направо ужасен, дълъг... изморителен. Измъкнах се от леглото страшно рано, за да успея да стигна навреме за уроците, където беше доста приятничко, като се изключи едно момче, наречено от мен и Tаня "мистър всичко знам и всичко мога". Антипатичен ми е още от първите десет минути, как ще го изтърпя до края на годината ми е бедна фантазията. Добре че майката на Поли се нае да ни закара до училище и почти успяхме да стигнем навреме. В училище направо ни скъсаха от писане и съм сигурна, че ако бях писала още пет минути щяха да ми се изтъркат костите на китката. Не бях яла почти нищо, заболя ме глава и направо не знаех къде се намирам. И за цветен капак на целия миш - маш последните два часа се оказаха литература, където имах нещастието да разсъждавам на творбите на Христо Смирненски. Да хубава поезия, но защо дявол го взел трябваше да е толкова мрачна. Имам чувството, че момчето е страдало от клинична депресия... такива неща е писал, че ти иде да се самоубиеш докато ги четеш. Ужасно...
Прибрах се направо изпита, а тепърва трябваше да чертая таблици и графики. Днес сутринта пак писах по нещо си... добре де Контролинг и трябваше да тичам до съвета за изваждането на лична карта. Толкова ми беше зле че разсипах кафето на майка върху целите си дънки и тя едва се сдържа да не кипне. Преди малко се пибрах и цялата мириша на кафе... добре че сме чак от трети час на училище, защото направо нямаше да издържа...

8.10.06

36. Кукла на конци...

Били ли сте нечия кукла?!? Нечия малка, беззащитна кукла на конци? Без собствена мисъл и мнение... Били ли сте? Някой мачкал ли Ви е, карал ли Ви е да прекрачвате своите желания, за да изпълните неговите? Ей, така съвсем леко, просто с думи убеждавал ли Ви е, че сте най - големия морален престъпник? Случвало ли Ви се е така умело да Ви умотаят в конците, че да забравите какво сте искали, да потъпкате нуждите си, защото някой някак Ви е подтикнал да го сторите... ей така, защото на него му е било изгодно по този начин. Сигурно Ви се е случвало... сигурно поне веднъж в живота Ви, са Ви манипулирали така безскрупулно и умело. И Вие не сте разбрали... защото сте му вярвали и защото сте мислили, че той е прав, а Вие грешите. Естествено, защото той Ви е накрал да мислите, че е така... уж Ви говори истини.
Боли нали?! Боли да Ви използват...
А когато Вие сте кукловода?! Когато Вие мачкате нечия човешка душа, когато я изкривите и я накарате да мисли като Вас... тогава как се чувствате?!
Но Вие, четящите сигурно не сте такива...
Аз днес бях... На три пъти манипулирах едно и също момче. Три пъти... и всеки път след като успявах да обърна нещата срещу него той казваше "Да, права си. Съжалявам... говориш много истини." И се чувствам зла... безскрупулна... пълна антиморалистка, човек загрижен само за себе си, каращ другите да изтрия своите искания. Казах му го... казах му, че според мен го манипулирам и съжалявам... но той вече беше твърдо решил, че аз съм правата.
А дали съм?! Дали имах правото да използвам думите му срещу самия него? Дали имах правото да превърна споделеното от него в мое оръжие... Имах ли?!
Този път се замислих... ами ако съм го правила преди?! Ето днес го направих абсолютно без да се усетя, все едно съм го рпавила стотици пъти, ей така по навик. Без никакви грижи, без да почувствам никаква вина, нищо...
Ами ако съм... един отвратителен кукловод...
Съм ли?!

7.10.06

35. Говорих за Теди... а всички останали балони?!

Във вчерашния си пост обърнах внимание главно на Теди... днес ще обърна голямо внимание на всички нови, малки и големи балони, които се пръкнаха в моя свят... Трябваше още вчера да ги спомена, но вчера си беше за Теди.. а днес е само за тях.
В последните месеци бях ограничила броя на познатите си, на приятелите си. Бях спряла да посещавам нови места, бях престанала да търся хора и ги отхвърлях, когато те ме търсеха. Исках да се задоволя само с тези, които вече имах. До известен период се получаваше, но после започнаха да ми липсват тълпите хора и хора, които така ли иначе никога не съм притежавала... Само че...
Ето го днес... уж един обикновен ден, в който отиваш на лекциите по Държавно управление. Влизаш в кафето до залата и се започват прегръдки, усмивки и въпроси... "Как си?", "Какво си правихте?!" Всички онези нови хора и всеки един се интересува от теб, само и изцяло от теб. Защото споделяте еднакви стилове, чувства и мисли... ако щеш и музика... Защото се харесвате един друг. После телефона ти звъни и се започва бързото обясняване, че други приятелчета те чакат някъде другаде с някаква изненада... И ти едва дочакваш края на лекциите, мяташ се на първия автобус и отиваш при тях... и нови усмивки, нови закачки и каквото още ти хрумне. Хора дошли от другия край на България... от близо и далече, както се казва, които гледат реакцията ти, когато ги виждаш за първи път, а ги познаваш от почти година. Прибираш се с голяма усмивка, доволен от деня, доволен че си намерил подходящите хора... най - накрая... Сядаш пред компютъра и всички онези, които не си видял днес те заливат с още и още... чиста обич...
Затова вярвам в хората, затова вярвам, че всеки един от тях носи нещо истинско, споделя красиви мечти и интереси...
Затова обичам моите балони...
И всички онези, които още не съм срещнала и които са някъде далеч или близо...
Но ще ги търся...
Защото обичам всички балони... и хората зад тях...

6.10.06

34. Червен балон на име Теди...

Не знам кой знае и кой не, но искам да отбележа, че балоните са онова нещо, което винаги са ми повдигали настроението с няколко идеи... Каквито и да е балони... зелени, сини, оранжеви, във форма на сърце или от онези смешните продълговатите... балони с хелий, балони с малки балончета вътре... От любов от балоните съм крала седем бели балона от една младоженска кола... накарах едно момче да ми купи балон, нищо че нямаше почти никакви пари... уж виновна се чувствах, че го купи обаче искрено му се радвах и не давах на никой да го пипа...
Искам да отбележа обаче, че намерих човека, който обича балоните също толкова много, колкото ги обичам и аз... и всъщност заглавието на днешния ми пост е негово хрумване, което аз най - нагло откраднах без да го питам... И днес ще говоря за червените балони... и за Теди... който в действителност се казва Борис... и който после ще си го прочете...
Аз още помня песничката, с която ме поздрави, когато се запознахме... Напоследък всяка моя сутрин започва с нея... F.N.T... това си ти в моя свят точно в този момент... а аз обичам нови хора и им обръщам много внимание... Моя свят от цветни балони най - накрая има нова окраска... Не обичам червеното... наистина не го обичам... дори мъничко не го харесвам и за балони не го харесвам, предпочитам ги зелени... но в момента харесвам теб... И утре ще си купя червен балон... ще му напиша едно голямо Теди и ще му се радвам...

5.10.06

33. Ей го и септември се изтъркаля...

Нямам време да се обърна и да видя какво става наоколо...Времето минава бързо... по - бързо от очакваното, по - бързо от исканото...
Сякаш вчера бе, когато пишех "Обичам те" и четях същото написано до мен, а всичко в мен се преобръщаше... Все едно вчера беше изпита по Етикет и бизнес протокол... И сякаш вчера прегръщах Камен, докато казвах "Чао" след като бях слязла от автобуса на прибиране от лагера...
Стрелките се гонят твърде бързо... Ей го вече 21 и 30 минава и все едно преди пет минути телефона ми звъня за събуждане... Досадна работа е това нещо - времето... Не мога дори спокойно да седна и да си поговоря с приятелчетата... Да... ей го вече е октомври, мирише ми на коледни сладкиши... Има време, знам... просто Коледата ще дойде по - бързо, отколкото мога да кажа "Празниците идват...". Ще броя "три, две, едно..." в новогодишната нощ, а все още ще чувствам вкуса на шампанското, което отпивах миналата година...
Странно е... Странно е как губим представа за времето, как преди 3 години се молех да съм 12 клас, а сега искам да спра стрелките... не да ги завъртам назад, просто да извадя батерията на часовника и времето да спре... да продължа да съм такава, каквато съм сега... дете... едно малко дете без грижи, без големи проблеми... едно нормално дете...
Обаче не... времето не ме пита... Лошо време...
Това е... възмутена съм...
Общо взето отношението си към времето съм го написала в поста за рождения си ден...
17 година... а все едно са минали 5 минути...
Толкова малко... и все пак толкова много...