И какво си направих?!
Аз не съм това, което показвам тук...
Аз съм променена, преди бях друга...
Станала съм сива... и да знам, че сивото е хубав цвят и тоновете и нюанси и бла... но аз не съм сива, за Бога! Аз не съм толкова еднообразна и скучна, и превзета, и ядосана, тъжна...
Напоследък явно съм... Плача прекалено много, мисля прекалено много, самосъжалявам се, самоизмъчвам се дяволски много за неща, за които може би не бива... И освен това съм станала много избухлива нервна, заядлива и всички наоколо го отбелязат. Някои от по - близките ми съученици почти всеки днес казват "Абе забелязали ли сте колко изнервена е станала Хрис?", а майка ми през десет минути повтаря "Абе какво ти става, само избухваш? Не даваш да те пипне човек или да ти каже една дума". И дори сама се усещам... не давам никой да ми каже нищо на въпреки. Дразня се, карам се и викам... Да, аз винаги съм избухвала лесно, но това е прекалено дори за мен. И някои хора... ги е страх от мен... Само като кресна и те се свиват, отказват се от разговора или просто изчезват... Толкова лоша ли съм станала? Толкова неприветлива... Човек, който хората предпочитат да избягват или просто да се съгласяват с него, защото не им се спори за пореден път.
Къде изчезна онова вечно хилещо се момиче? Онова, което наричаха лигла и малко перверзно същество, защото дрънкаше глупости на поразия и разсмиваше хората. Онова, което когато спореше, спореше защото наистина са го ядосали или от любов към сблъсъка на различни мнения. Което спореше със стил...
Къде в целия водовортеж от собствените ми сълзи и крясъци се изгубих, зарових или потънах? Какво направих със себе си и какво ми причиниха хората?! И защо позволих това да се случи?! Хората казват, че когато си стигнал дъното нямаш друг избор освен да изплуваш... А аз очевидно съм си взела лопата и копая надолу...
Да, напоследък се освестявам, ставам малко от малко по - ведра, по - общителна и по - усмихната... Връщам се към старото си "аз" (или си мисля че го правя), но все още съм далеч от него...
Аз не съм това, което показвам тук...
Аз съм променена, преди бях друга...
Станала съм сива... и да знам, че сивото е хубав цвят и тоновете и нюанси и бла... но аз не съм сива, за Бога! Аз не съм толкова еднообразна и скучна, и превзета, и ядосана, тъжна...
Напоследък явно съм... Плача прекалено много, мисля прекалено много, самосъжалявам се, самоизмъчвам се дяволски много за неща, за които може би не бива... И освен това съм станала много избухлива нервна, заядлива и всички наоколо го отбелязат. Някои от по - близките ми съученици почти всеки днес казват "Абе забелязали ли сте колко изнервена е станала Хрис?", а майка ми през десет минути повтаря "Абе какво ти става, само избухваш? Не даваш да те пипне човек или да ти каже една дума". И дори сама се усещам... не давам никой да ми каже нищо на въпреки. Дразня се, карам се и викам... Да, аз винаги съм избухвала лесно, но това е прекалено дори за мен. И някои хора... ги е страх от мен... Само като кресна и те се свиват, отказват се от разговора или просто изчезват... Толкова лоша ли съм станала? Толкова неприветлива... Човек, който хората предпочитат да избягват или просто да се съгласяват с него, защото не им се спори за пореден път.
Къде изчезна онова вечно хилещо се момиче? Онова, което наричаха лигла и малко перверзно същество, защото дрънкаше глупости на поразия и разсмиваше хората. Онова, което когато спореше, спореше защото наистина са го ядосали или от любов към сблъсъка на различни мнения. Което спореше със стил...
Къде в целия водовортеж от собствените ми сълзи и крясъци се изгубих, зарових или потънах? Какво направих със себе си и какво ми причиниха хората?! И защо позволих това да се случи?! Хората казват, че когато си стигнал дъното нямаш друг избор освен да изплуваш... А аз очевидно съм си взела лопата и копая надолу...
Да, напоследък се освестявам, ставам малко от малко по - ведра, по - общителна и по - усмихната... Връщам се към старото си "аз" (или си мисля че го правя), но все още съм далеч от него...
1 comment:
Всеки преминава през промени...всеки преминава през кризи,моментни черни дупки...лошото обаче е,когато не усещаш,че си попаднала в една такава...и продължаваш да си живееш така и малко по-малко ставаш коренно друг човек,без дори мъничко да усетиш.И една сутрин се събуждаш,питайки се:"Това аз ли съм?!" ,но вече е твърде късно да се промениш,връщайки се към старото си,по-добро Аз.
Хубавото пък е,че ти си усетила,че си променена...навреме.
Вярно е,вероятно ще ти отнеме време от избухлива,отново да станеш усмихната,но пък важното е,че ще стане,защото явно наистина го искаш...
А пък ако не...не вярвам да се получи...
Post a Comment