29.1.07

103. За тях...


Синият ми облак се усмихва и Ви поздравява с Leigh Nash - My Idea Of Heaven...

28.1.07

102. One caress...

Пост за онези, чието щастие слагаме пред нашето собствено...
За онези, за които винаги ще ни е грижа...
За онези, на които казваме "Аз ще съм винаги тук... до теб. Защото те обичам и защото съм ти приятел... и защото за мен ти си скъп"...
И за онези, които ни казват "Имаш номера ми, дори в три през нощта, ако почувстваш че имаш нужда да кажеш нещо на някой, да споделиш или поплачеш, ми се обади... няма да ти затворя"...
За онези, които ни казват "Завинаги, въпреки всичко... обичам те"...
За онези, които не можеш просто да наречеш "приятели"... защото е недостатъчно...

photo by: wickednox

Как разбираш, че си готов да пренебрегнеш чувствата си, нуждите си, желанията си, щастието си и самия себе си, за сметка на някой друг... Кога за теб става най - важен той, кога неговото щастие кара и теб да се усмихваш, когато неговите сълзи те карат да плачеш, кога неговите желания са на върха на всичко, което искаш и кога неговите нужди стават по - важни от твоите... Кога си станал повече от приятел и кога си готов на всякакви жертви за човека до себе си?! Как разбираш, че неговата усмивка е по - важна, дори когато той се усмихва на нещо, което носи на теб тъга?! Кога можеш да му кажеш "Не се тревожи за мен... аз искам просто ти да си щастлив"...

"Don't you worry...
I'll be there for you...
Don't worry about me...
You know me better than that...
I'll catch you if you would fall... "

Предполагам тези неща не се разбират... В един момент ти просто знаеш, че си готов да направиш всичко за хората, за които "приятели" е мъничка дума, с която да ги опишеш... Предполагам един хубав ден осъзнаваш, че чувствата ти към тях са много повече от това, което си мислил че са... Предполагам главицата ти просто проумява, че без тях до теб светът и животът ти няма да са същите... И предполагам изведнъж ти хрумва, че за тях би рискувал себе си...

"You're my favourite friend...
And I adore you...
Love you to the end..."

И такива хора не пускаш лесно от живота си... За тях се бориш, плачеш и молиш дори... Признал си пред тях какво означават наистина и какви големи личности са в живота ти... Благодариш, че си ги срещнал и ги прегръщаш във всеки изгоден момент... И те ти отвръщат... Защото за тях ти означаваш същото...

Синият ми облак е протегнал безплътните си ръчички за прегръдка... one caress...

27.1.07

101. Oh, but I wanna...

Или пост за разните интересни, забавни, леко спортни и поне малко екстремни неща, които ми се ще да се науча да правя както трябва... Или поне да опитам...

След като се измъчих с един скейтборд преди време, след като се научих да играя билярд (не толкова добре, колкото за първенство по снукър), след като съм си упражнила и скоковете във вода от десет - метрова кула (не толкова изящни колкото ми искаше да са, но пак бяха доста добри) и след като днес се качих и на кънки (и почти надминах Албена и Максим ^^)... установих, че има много други неща, които трябва да опитам и всъщност винаги съм искала...

Mисля да започна с някои по - леки за вършене неща... без адреналин и без кой знае каква трудност... нещо като билярда... И ще се постарая списъчето да е скромно... на дължина имам впредвид...

Боулинг... Защо не съм го опитала досега не ми е ясно, а съм имала възможност. Въобще аз за много неща съм имала възможност и пак не съм ги вършила...
Второ място е за пейнтбола... От кога сме се наговорили със съучениците ми да ходим да се "поубиваме" малко... Май ще ги ръчна.
Третото също не е хич трудно да се свърши, най - малкото картинг пистата не е труднодостъпно място. Точно така... картинг...
В четвъртото вписвам карането на делтапланер... откакто Тити деликатно го подхвърли все ми е в главата да ида до тази Монтана и да се кача на такова чудо... Пак не е сложно за осъществяване.
Малко по назад по реда, но сигурно първо по важност и първото, което ще свърша е да се науча да яздя както си му е реда. Т.е. очаквам отварянето на конните бази пролетта.
Шесто... да се науча да карам ски или сноуборд, което само по себе си също не е сложно за изпълнение...
Седмото нещо мисля, че не може да се случи на нашето черноморие и това е карането на сърф, но пък осмото може...
А именно водните ски... трябва ми само лодка... и ски естествено...

Отивам нататък (малко останаха, имате късмета, че дори не ги описвам надълго и нашироко, а само ги подмятам)...

Девето ли дойде... добре, класическото бънджи... искам мост, пропаст и "полет"... и естествено дебело ластично въже! Няма да се хвърля туко - така. Мух ^^...
Десето - парашут... някой ми беше казал, че ми трябват около 80 - 90 скока с парашут, че да свикна с усещането, иначе всеки път бил като първи...
Номер единадесет... и едно от тези, на които съм най - мераклийка всъщност. Австралийско спускане... И обяснявам, защото за разлика от всичко друго, то не е толкова... известно в България... Качват те на сграда висока поне 60 метра (по - малко не би си струвало), овързват те с много въжета, слагат ти готина жълта каска и ти обясняват набързо какво да правиш... до тук със частта на инструкторите... ти сам прескачаш парапета и буквално започваш да ходиш или тичаш (зависи колко ти в кръвта да се правиш на Спайдърмен) по отвесната стена на сграда... надолу... гледайки как Земята се приближава...

Да... такива разни неща ми се правят. Да добавим и още, че имам желание да се науча да карам кънки на лед както си трябва (или поне прилично)...

Синият ми облак едва ще дочака другата събота, когато пак ще обуе кънките... Дали и тогава ще успее да се задържи без да се пребие качествено е друго нещо... Дотогава... Kosheen и Catch...

26.1.07

100. Take me to the clouds above...

Или колко е хубаво да мечтаеш...
И колко по - хубаво е, когато мечтата ти се преплита с мечтата на близък човек...
И да не забравям още нещо за една мечта... нейното осъществяване...

photo by: 3DD13M14M1.

Да, хубаво нещо са мечтите... те единствени без абсолютно никакво усилие могат да те издигнат в небесата... Те единствени могат да ти дадат пълна свобода по всяко време... мечтите нямат рамки, нямат стени, нямат под и таван... тях нищо не ги спира, никоя врата не ги заключва и никоя крепост не би могла да ги задържи в себе си... Те пак ще се промушат през ключалката, под прага, през някоя малка цепнатина, която не сте видели... Благодарение на тях слънце може да изгрее и в най - дъждовния ден, дори да е само нарисувано върху запотеното стъкло на автобуса, с който се прибирате вкъщи...
Винаги съм се възхищавала на човешките мечти, трепети и надежди... Дори в най - тежките си моменти човек може да мечтае, може да се надява и да вярва... Мечтите правят човек по устойчив на вятъра на реалния живот и ще обясня защо. Без мечтите, без вярата и надеждата, че ще се случи нещо по - добро, сивотата с лекота може да те смачка... Когато човек няма за какво красиво да се хване, дори да е измислено, бездната става по - дълбока, дъното по - твърдо и негостоприемно, а вятърът - толкова студен... А малките лъчи светлина винаги дават малко топлина и карат лицето да се усмихне...
Хубаво е да мечтае човек дори когато всичко е наред и няма опасност черната дупка да го погълне... Дори когато слънцето грее най - силно и бриза е приятен... дори в най - хубавото време хората пак мечтаят... То сякаш е просто... една красива необходимост...

photo by: 3DD13M14M1.

Красива необходимост, която понякога е споделена от близък човек... Случвало Ви се е нали... Съвместните мечти, които понякога се превръщат в градене на планове... Но няма да говоря за сериозната част и за плановете, а самата мечта... За онази мечта, в която пишеш на приятеля си, който сега е далеч колко мого искаш да го прегърнеш... И в един и същ момент и двамата да си го представите... Как ще се видите след всичкото това време, ще се усмихнете един друг и дори малко сконфузно ще се прегърнете... Но ще се прегърнете...
И знаете ли защо засега това е само мечта?! Защото няма изглед да се случи в много близко бъдеще... Защото Ви се струва твърде красиво, че да се случи наистина...
Но след няколко месеца... може би дори половин година... ти ще слезеш на онази гара, ще го видиш сред тълпата посрещачи и ще се усмихнеш... а после дори малко сконфузено ще го прегърнеш... А той ще разбере, че мечтата Ви, в която това се случва, дори не е била толкова красива, колкото да те прегърне наистина...

"All your dreams are waking up,
And right now
I wish I could follow you
To the shores
Of freedom,
Where no one lives."

Облаците от син парфюм обичат да мечтаят... нали самите те са измечтани... Моя точно това прави... мечтае на фона на Honey And The Moon на Joseph Arthur...

25.1.07

99. If I lay here...

"If I lay here
If I just lay here
Would you lie with me and just forget the world?"

Не Ви ли се иска понякога да направите точно това... Без никакви грижи, страх, сълзи... без огорчение, съжаление, мъка, горест и печал... без да се смеете шумно, да подскачате от радост... без да крещите от гняв, да Ви се иска да строшите нещо... без обиди и оскърбления, без омраза, вражда и презрение... никакви емоции... без да се надявате на нещо, да искате нещо... просто да забравите за света...
Да сте с някого, да не правите нищо специално или важно... просто да си губите времето... да лежите един до друг забравили за всичко друго освен затова, че този човек е до Вас... точно той, точно сега и точно тук... Да правите всичко само и единствено един за друг, да не се нуждаете от нищо друго... и от никой друг. Да забравите и какво е било, какво сте казвали, какво сте правили, кои сте били Вие и кой е бил той... да не мислите какво е сега... да не можете да обясните какво се случва, да не знаете какво да кажете, да не знаете как точно се чувствате... и да не мечтаете за утрешния ден... да не си представяте как ще се събудите и да не се чудите кой ще Ви се усмихне, кой ще Ви разплаче... да не се питате какво ще стане и какво ще бъде... или дали въобще ще бъде... Просто да не Ви интересува... Да забравите за времето, за пространството... Всичко да е разтеглено в този миг, в който просто лежите един до друг...

"All that I am
All that I ever was
Is here in your perfect eyes
They're all I can see..."

Да не виждате цветове и форми, да не чувате как колите фучат по булеварда, намиращ се някъде отвън... Всичко да се слее и размие, да стане сиво, дори безцветно, безлично, безмислено и най - вече... абсолютно ненужно... Стените да изчезнат, рамките да паднат, да има само синева... Всички сетива са притъпени за всичко отвън и съсредоточени само и единствено в онези очи, в онези устни, в онова лице... в човека, за който сега Вие сте целият свят и който е целият свят за Вас... Дори цялата Вселена... Всичко същестуващо, всичко, което може да се види и докоснe... всъщност всичко, което си заслужава... И в същия момент от "всичко"... да се превърне в единственото, което си заслужава да бъде познавано... единсвеното...

"Those three words (I love you)
They're not enough..."

Да знаете, че това е най - хубавото нещо Ви живота Ви... но да се чувствате безсилни да го опишете и изкажете... защото може ли да бъде описано съвършеното?! Думите се явяват само средства... средства, които не стигат да бъде обяснено защо всичко в този миг е такова каквото е... средства, които не стигат дори да го кажете по най - простичкия начин... средства, които са толкова недостатъчни, че не можете да изразите и най - малките си чувства и най - малките си трепети, които изпитвате в този момент... нищо... Миг, в който дори "Обичам те" е просто недостатъчно...

"If I lay here
If I just lay here
Would you lie with me and just forget the world?"

Знаете ли, какво им е хубавото на тези мигове...
Свършват твърде бързо...
За да можете да ги оцените след това, когато се върнете в реалния свят, когато стените отново се появят и започнете да чувате двигателите на колите... За да можете да осъзнаете, че това е било най - красивия миг... и че е просто... единственият... И макар че съжалявате, че e свършил и безвъзвратно отминал... доволни, че сте го изживели...
Миг, който спира дъха, замъглява погледа и кара Земята да спре да се върти...

Синият ми облак мечтае за своя миг... А докато той бъде изживян ще има само Snow Patrol и Chasing cars...

24.1.07

98. Дали хубавото си е само и просто хубаво...

"Аз винаги ще пиша хубави неща...
А през това време други хора ще пишат шедьоври... "

photo by: swampfever

Май не е хубаво да се самоцитирам така, както съм направила в началото, но какво пък...
Всъщност ще пропусна началното дълго встъпление, в което обяснявам, как хубавото си е хубаво, но нищо не струва пред съвършеното... Ще пропусна и приказките, в които се обяснявам, че не е важно какво си вложил като под пръстите просто не е излязло нищо кой знае какво и ще си говоря за други неща в противоположна посока...
Питам се дали трябва да те е грижа дали си се изказал по съвършения начин, след като все пак си докоснал някой? Не е ли важното точно това... думите ти да достигнат до някой, до съзнанието му, до сърцето му, дори те да не са изписани с най - хубавото мастило и дори и да не са подредени по най - добрия начин? Не е ли?! Да, знам, че би било по - красиво и гладко за четене, ако е просто съвършенно, но не е ли по - важно това, което си вложил вътре... Че си излял мислите си, сърцето си... Че си дал всичко от себе си, дори то да не стига за нов прелестен бестселър... Просто си го дал... Оставил си го на показ с надеждата някой да го види и оцени... да се замисли... или просто си го написал, за да ти олекне...
И от там насетне оставяш другите да решат сами за себе си дали си написал шедьовър или не...

"Харесвам постовете ти... те винаги имат какво да кажат..."

Синият ми облак превъзмогна едноневната криза... Сега си танцува на Тоploader - Dancing In The Moonlight...

23.1.07

97. Финито...

Колко често казвате "Край" и какво следва после?!
Колко често си повтаряте "От утре ставам/няма/ще"... а когато утре дойде... всичко всъщност си е същото и това "ставам/няма/ще" изглежда добре само на теория...

photo by: lennara

"Край"

Написвате го с колеми бели букви на тъмния екран, когато свърши филма, който сте прожектирали в съзнанието си или в живота си... Ставате и излизате от салона, възхищавате се на изгледането още около 10 минути - обмисляте някоя сцена, която Ви е накарала да сепнете, усмихвате се като си спомнята комичните ситуации и тъжно свивате вежди като си спомнята как е умрял главният герой... и после животът Ви отнася нататък, към следващия филм...
Добър вариант... само че не винаги става толкова лесно...
Понякога филмът ни е впечатлил дотолкова, че след като се изпише "Край" оставаме за втората прожекция... след две - три седмици си го пускаме пак, колкото да си го припомним... Е, може би го забравяме за няколко месеца, но те пък го пускат по телевизията или някой наш приятел го е гледал, припомня ни го и ние го пускаме пак... Или сами се сещаме за него... В крайна сметка важните и интересните филми често ни карат да ги гледаме по два пъти... И най - често първия "Fin" не е достатъчен...
Има ги и филмите, които са толкова наситени, че ни трябва голяма почивка преди да ги изгледаме пак... ако някога въобще ни се прииска да ги пуснем отново разбира се.
Други са безбожно глупави и просто решаваме, че сме си загубили времето си с тях...

Разбрахте ли какво исках да кажа?!
Казвах... т.е. питах дали гледате филмите на живота си по два пъти (и всъщност надявам се, разбрахте, че не говорех просто за филми)...

Относно репликите "От утре"... о да... хубава теория, мечта и фантазия...
Трудна за изпълнение за жалост...

Синият ми облак се чуди дали някога въобще ще може да каже твърдо "The Еnd" на един от филмите си... и въпросът не е дали може, а дали иска... За сега само Mandalay - Simple Things...

22.1.07

96. Обещавам ти, зайо...

За обещанията, които даваме, но не успяваме да спазим, защото просто не са ни по силите...
И за обещанията, които даваме просто ей така... без въобще да ни мине през ума, че някога трябва да спазим...

"Обещавам ти..."
Колко често го казвате?! А колко често Ви го казват?! И колко често това "Обещавам ти" бива спазено...
Вече толкова често го чувам от кой ли не без нищо да последва, че все по - силно се убеждавам, че човешката дума не струва нищо... ама абсолютно нищичко. Имам късмет, че не са ми обещавали някакви големи животоспасяващи неща, че да ме е наистина грижа, когато някой не си е спазил обещанието. Не, чувам го за малки неща, дребни работи, които не са толкова важни, че да ме боли сърцето, когато дружката дала своето обещание не го изпълни... и все пак ми става криво, защото само по себе си то е толкова простичко за изпълнение, че се сещаш, че са ти го обещали просто ей така. Да... думите не означават почти нищо, знаете ли... правилно е клишето, в което се казваше, че трябва да се вглеждаш в действията на хората, а не да се вслушваш в красивите им приказки. На думи всеки може... на думи мога да Ви подаря света, мога да Ви сваля звездите, мога да Ви обещая, че винаги ще съм до Вас... но само на думи.
И после идва варианта, в който просто не можеш да изпълниш обещанието, което си дал... Знам, че никой не може да докосне звездите буквално и така нататък... Знам и че един човек не може вечно да бъде до теб... Тогава защо хората дават обещания, които просто са непосилни за изпълнение... Защо?! Аз просто не го разбирам... Защото после все някой остава разочарован и през сълзи те поглежда и казва само "Но ти ми обеща"...
Вие давате ли такива обещания? За които знаете, че не можете да спазите...
И защо ги давате, щом знаете, че са неизпълними...
Кажете ми... Моля...

Синият ми облак е озадачен... дори не слуша музика вече цяла вечер... той просто въздиша и гледа небето...

19.1.07

95. Къде избяга слънцето...

Или пост за една невероятно дъждовна вечер, в която се прибрах у дома премръзнала и подгизнала от вода, но още по - влюбена в дъжда...

Дарки: "Не обичаш всеки дъжд, повярвай ми."
Аз: "Обичам го, повярвай ми..."

Нали ги знаете ония дни, в които излизаш навън, топлия вятър погалва лицето ти, което веднага те кара да обърнеш поглед към небето, за да се отразят в очите ти сивите облаци... Уж зимно, слънцето се мъчи да се покаже зад тия надиплени сиви чудеса и гали с топлите си лъчи разнежилата се земя...
Няколко часа по - късно вече е тъмно... и слухът ти долaвя барабаненето на първите капки по стъклата на училищните прозорци... И днес не си си взел чадър, а по една или друга тънка заигравка на съдбата си с тънкото яке... Звънецът бие и единственият път от тук насетне е право към дома, но докато стигнеш до въпросния дом трябва да минеш през дъждa навън... Отначало дори не ти се струва силен, но не е и от ония дъждове, под които можеш да пееш и подскачаш, а когато стигаш до спирката и установяваш, че няма къде да се скриеш наблизо, усещаш че капките стават все по - настойчиви. Съвсем скоро от кичурите около лицето ти започват да се стичат струйки вода все едно си под душа в собствената си баня. Все още не ти е много студено и си сравнително сух под якето... Само че тролеят днес закъснява... десет минути под неспиращата атака на дъвдожните капки си казват думата, кокалчетата на ръцете ти вече замръзват и усещаш как една вадичка се спуска по вратлето и надолу под вече подгизналото яке. Кой казва, че това е помрачило настроението ти, макар че изглежда точно така... погледнато отстрани просто си стоиш окаяно под дъжда и гледаш как капките падат в локвите...
Нали знаеш, че когато е достатъчно тъмно не виждаш самите капки преди да се ударят в мокрия паваж. Или само ги усещаш върху себе си, или само ги чуваш и съзираш само как падат в локвите и то съвсем бегло. Но всъщност не ги виждаш... Наоколо няма и лампи, които да хвърлят късче светлина в тъмното... е разбира се, не е дяволски тъмно, всичко се вижда ясно наоколо, но го няма онзи ключов лъч светлина, който да ти разкрие красотата на хилядите небесни сълзи...
И после като по поръчка една кола спира на няколко метра от спирката и пред фаровете й се открива истинското великолепие, което досега очите ти не съзираха... Големите капки падат в локвите, изплисквайки нагоре кални струйки вода. Всъщност си е тъмно и не си сигурен дали са кални, но така изглеждат... И после още и още... плясъци... Колата потегля, светлината от фаровете изчезва и пак си оставаш заслушан в същите тия плясъци...
Най - накрая тролея се задава и се шмугваш в него... не е особено топло, но определено се чувстваш по - добре отколкото навън... и там, на запотеното стъкло оставяш нарисувано своето слънце... Някой те поглежда някак странно... да рисуваш усмихнато слънце в такъв ден може би не е най - подходящата рисунка, но на теб ти харесва... Изглежда ведро...
Пет спирки след това се измъкваш от превозното средство и шляп шляп към вкъщи... а то това вкъщи, не че е особено далеч, но има пет минути път през най - големите локви в цялата ни любима столица... Е, така или иначе по - мокър не можеш да станеш... усетил си вадичките вода и под крачолите на мокрите дънки... малко повече вода в кецовете също не би те убила... затова най - детински скачаш с двата крака в първата локва, която ти се изпречва... Осъзнаваш че това ти донася удовлетворение... и без това си измръзнал и те мислят за кварталното странно хлапе... защо поне да не си направиш веселото сам на себе си... Затова се втурваш в лудешки бяг напред, като умишлено нацелваш всяка локва, била тя голяма или малка... За щастие не засичаш жива душа под този порой, която да те помисли за побъркан, и задъхано се спираш във входа на блока си...
От тук насетне всичко е ясно... Топла баня, пукави завивки и хубав филм...

Синият ми облак омагьосано наблюдава танца на капките по стъклото у дома и допълва настроението си с Katie Melua - I Think It's Going To Rain Today...

16.1.07

94. Можеш ли да пазиш тайна?! А две тайни?!

Ще последва много кратък пост... ^^

"- Как мина с Биби?!
- Разделихме се...
- Боли ли?!
- О да... *усмивка*..."

Нямам ясна идея защо започвам с този цитат от "Малкълм" от епизода, в който Френсис избяга от военното, за да се види с приятелката си и след това баща му го закара обратно в училището...
Просто ми се заби в съзнанието...
А поста ще е съвсем за друго нещо...

Представете си, че имате две приятелки... Всяка една от тях има своя тайна свързана с другата... А Вие знаете и двете тайни, но и пред двете си приятелки сте обещали, че ще си мъчлите. Сега си представете, че тайните са много важни и че от чиста приятелска гледна точка се чувствате длъжни да кажете и на двете момичета за какво става дума... от същатата тази гледна точка знаете, че ако си отворите проклетата голяма уста тяхното приятелство ще се развали... да не споменаваме големите скандали и интриги, които ще последват... Да не споменаваме, че покрай тях ще се скара поне половината Ви клас... Общо взето поставени сте на сериозния кръстопът: "Да говоря или да не говоря, това е въпросът?!"... По този повод поставяте на кантар и варианта, в който да кажете само на едно от момичетата чуждата тайна... Само че на коя от тях да кажете?! Чие приятелство Ви се струва по - важно и чия тайна е по - нужно да бъде изказана...
Аргх...

И в такива дни как да не мразя, че половин тон хора ми се изповядват?!

Синият ми облак си танцува на Doctor Jones и се чуди дали да си отвори устата... или не...
Защо ли пък да не си мълчи...

14.1.07

93. Не виждам нищо друго...

... освен безумно голям оптимизъм, безкрайни усмивки и подскачащи слончета...

Преди няколко дни светът ми правеше голям опит да се разруши, синият ми облак щеше да бъден издухан от вятъра, а аз щях само да си плача над загубеното (ако въобще можеш да загубиш нещо, което не си имал... но да кажем, че щях да загубя много мечти)...

И знаете ли какво се случи...
За два - три дни, срещнах толкова щастливи хора, случиха ми се толкова весели събития, че не бих могла да не се смея със глас и да не върна оптимистичната си нагласа към света и хората... Всичко ми се струва изпълнено със звуци, живот и смях...
Намерих в някои от познатите си хора и чувства, които не бях подозирала че се крият в това, което съм "познавала"... намерих още хора, които се застъпват за мен... намерих приятели, които ми казват "държа на теб" достатъчно често, че да не го забравям...
Открих, че хич не е толкова тежко да се откажеш от нещо... и че е много хубаво да не пълниш дупката с някакви неща, които да са само заместители... Открих, че усмивката ми е много красива... и че тя кара непознатото момче от блока ми да се усмихва, макар че разбрах, че животът му не е никак лек...
Разбрах, че мечтите ми не са толкова трудно осъществими... и че ако всичко протече гладко в близките месеци това ще е най - чудесната година в живота ми... А дори да не е пак ще е по - добра от миналата...

Отидох на страхотно ободряващ купон със съучениците си...
Видях познати, с които не се бяхме виждали от почти месец и се наваксахме с прегръдките и усмивките...
Чух смеха на една от най - големите оптимистки, които познавам... А не го бях чувала от седмици...
Изкарах си изпита с добра оценка...
Играх билярд за първи път... и победих и в двете игри...
Прекарах чудесен ден с братовчед ми, който обожавам...

Синият ми облак се усмихва до уши (ако изобщо има уши, те сигурно са големи, бели и пухкави) и слуша Lemon tree...

11.1.07

92. "Всеки ден, когато се събудя... е като малко чудо"

Или пост затова, колко сме неблагодарни затова, че въобще живеем... Затова, че все искаме прекалено много и никога не благодарим за малкото, което имаме...

Пост за всички неблагодарни деца... като мен...

Има хора, които се събуждат сутрин и са благодарни, че имат още един ден... Че и днес са могли да отворят очи, да вдишат въздуха, че и днес ще живеят...
Има хора, които получават нещо мъничко и очите им се насълзяват от точно тая благодарност, която аз и Вие сигурно никога не сме изпитвали...
Защото тия хора знаят какво е да нямаш абсолютно нищо... знаят какво е да затваряш очи със трах и да се чудиш дали утре ще ги отвориш... Защото знаят какво е да се събудят и да си кажат, че имат още едно малко чудо... чудо, което е можело да не просъществува...
Да... днес не ми се пише дълго и обяснително...
Днес само искам да Ви питам Вие колко сте благодарни, че въобще същестувате...

Облакът ми е благодарен... че в труден момент, винаги има някой друг облак, който да го подкрепи... Същият този мой облак сега слуша The Voice Within...

10.1.07

91. Седем неща, които не знаете за мен...

Седем неща написа Дарки в блога си, които не знаем за него... по негова молба пиша седем, продължавайки инициативата...

photo by: dcamacho

1. Прекалено много съм лъгала в миналото за много неща. Лъгала съм без никакви скрупули дори най - добрите си приятели... и за какво? От глупост, за което сега ме е яд и трябва да се обяснявам, а е неудобно...

2. Не си харесвам името, да, това повечето го знаете... Но не знаете как бих искала да е! Истината е, че сама едва ли бих си избрала по - хубаво име от вече избраното ми, но би ми харесало да се казвам Андреа (винаги ми е допадало името, сигурно така бих кръстила дъщеря си... някога).

3. Винаги съм искала да ми се случи нещо страшно (и под страшно имам в предвид всякакви страшни неща от всички филми на ужасите). Нещо, което да ме постави на ръба на живота, обърнала поглед към бездните на смъртта... Да почувствам "края", да зная какво минава в мислите на един човек точно преди да умре... и после да оцелея. Защото винаги ми е било чудно как ли се чувства човек, когато е успял да се измъкне... Колко ли обича и цени живота?
Е, аз може и да се побъркам след това...

4. Нося на ключодържателя си ключ, който намерих преди известно време. Не зная какво отключва, не зная на кой е... Намерих го под дъжда, самичък и реших, че не му е мястото там. Сега сред другите ключове... и често се опитвам да напъхам него в ключалката като се прибирам от училище и се мъча да се прибера у нас.

5. Почти винаги спя по корем, за което се твърди, че съм перфекционистка, може и така да е, но просто обичам да сложа ръце под главата си, да си забода нослето във възглавницата и да си спя така...

6. Имам странен белег малко над кръста, точно на гръбначния стълб. Странно е, защото се появи сякаш от нищото преди година и не зная от къде е, прилича на изгорено, кожата ми е малко по - груба и имам интересна вдлъбнатинка по средата на белегчето...

7. Седмото нещо, което не знаете за мен е, че сега, след като Ви казах горните 6 неща знаете едва ли не всичко за мен, защо ли?! Защото аз всичко си казвам почти на всички...
Ако има още нещо, което не знаете, то е защото не сме си общували достатъчно дълго или защото не сме отворили дума по конкретната тема...
Накарах поне шест души да ми задават въпроси, за да ме подсетят неща, които не знаете за мен... И получих поне хиляда въпроса, но въпроси, на които те самите не знаят отговорите, а повечето ми близки знаят...

Сега всички, които четете този пост напишете и Вие седем... да продължите инициативата... ^^

Синият ми облак още не е избягал от коледната си вълна напълно... така например сега слуша Let It Snow...

9.1.07

90. Приятните неща...

"Колкото и да е странно, но за приятните неща и за приятно прекараното време няма какво толкова да се разказва, а и няма какво толкова да се слуша, докато от неприятните, тревожните и дори страшни неща може да се съчини един дълъг разказ, който дълго, дълго да се разказва."

"Хобит - Билбо Бегинс или дотам и обратно" от Дж. Р. Р. Толкин

И не случайно започвам с този цитат...
Защото си е самата истина... И съдя директно по себе си и държанието си последно време... не, не в последните дни или седмици, а направо в последно време... Улавям се, че постоянно мога да говоря на някой, затова колко съм нещастна... не стига другото, ами скапвам и неговото настроение и обикновено накрая чувам нещо от типа "Казвам ти само това и не искам да говориме повече по този въпрос", от което обикновено ми става неудобно, защото разбирам, че се прекрачила сълзливата си граница...
Да... Знаете ли, някога (да, знам че "някога" звучи сякаш са минали десетилетия) и на мен ми доскучаваше да слушам постоянната депресирана реч за гадния живот на някой... и без да усетя се превърнах в една от тях, една от онези, които постоянно могат да плачат, да обвиняват и да си стоят сдухани...
От много хора се откъснах, а много превърнах в хора, пред които само да бърша сълзите си... Превърнах се от хората, които постоянно се нуждаят от това някой да им казва, че всичко ще се оправи...
Е, знаете ли какво...
Днес цял ден съм ужасно зле...
Цял ден съм ту бясна, ту почти разплакана, отчаяна... Вбесиха ме и ме разочароваха няколко неща снощи, които са ми в мислите цял ден... и ту обмислям какви кофти неща да наговоря на човека, който ме ядоса, ту си мисля, че ще му кажа, че не бих могла да му се сърдя... И сега още не зная... предполагам то ще си дойде всичко... Или може би пак ще се правим, че нищо не се е случило...

Но аз не искам да превръщам и този пост в един от разказите за тревожните и мъчните неща в дните ми...
Защото аз искам да се променя, не да върна старото си усмихващо се Аз, не да си върна нещо, което съм загубила... а просто да спечеля нещо ново... да си заслужа нещо ново... един нов тип усмивка...
И днес, днес като се прибирах от училище на спирката до мен имаше едно момче... момче, на което не обърнах внимание, прекалено бях замислена, прекалено ми беше студено и треперех, че да обърна поглед и да го погледна по от рано... в тролея стояхме един до друг, почти лице в лице... Не беше красив, не беше чаровен, не беше дори сладурче, от онези които като видите и Ви хрумва "Господи, колко е сладък"... имаше тъжен поглед, а по лицето му нямаше и следа от усмивка... Но имаше нещо в него... нещо, което ме накара да изтръпна, когато протегна ръка и за миг си помислих, че хване моята, но дългите му пръсти се обвиха около облегалката на една от седалките, за да хване за нещо стабилно в цялата блъсканица... Да, имаше нещо в него, което ме накара да го гледам почти през цялото време... вдигнала леко поглед, защото беше доста по - висок от мен... ухаеше интересно... някак странно, но ми хареса... и излъчваше една топлина, която ме накара да си помисля, че ако ме бе прегърнал сигурно щях да съм на най - сигурното място на света...
Почувствах се толкова глупава и в същия момент толкова силно привлечена, че не можах да скрия разочарованието по лицето си, когато се запромъква към вратата на тролея... две спирки преди моята, цели две... тролеят спря, той излезе навън и новата група качващи се започна да се наблъсква вътре, а момчето застана пред прозореца и запали цигара... вдигна очи от огънчето и ме погледна... ей тъй, само за миг преди тролеят да тръгне... не се усмихна, нито ми намигна... и все пак погледа беше достатъчен... просто достатъчен...
Вече пет години почти всяка вечер в този час пътувам с този тролей... виждам го за първи път... И какъв е шансът да го срещна отново... 1 на милион... или на милярд... И дори да го видя отново вероятно пак ще стоим лице в лице, ту спогледани, ту извъртяли поглед в страни...
И въпреки всичко... той беше моя цветен чадър днес...

Синият ми облак слуша Broken... тананика си тихичко и поглежда често наоколо... сякаш ще види своето момче наблизо... но него го няма...

6.1.07

89. Защо чаровния принц трябва да е чаровен?!

Предварително се извинявам за безбройните повтаряния на "чаровен", които сигурно ще прочетете по - долу...

Добре, склонна съм да приема, че външността е първото нещо, което забелязваш в човека от среща...
И съм склонна да го отрека...
Защото в нашия чаровен виртуален свят външният вид е последното нещо, което виждаш в човека от другата страна на монитора... Научаваш толкова много за него и чак тогава получаваш снимка, образ... представа. И обикновено предварително се очароваме от същността на човека, после ни се дава снимка, на която чаровния принц не е чаровен и цялото иначе очарователно същество, пишещо ни от известно време изведнъж се превръща в пълно разочарование.
Лично ми се е случвало... има няма два пъти...
И питам аз "Защо?"...
Ако има повече хора като мен, някъде там, то те определено са много по - искрени докато пишат с някой далечен познат, от колкото като говорят в очите на най - добрите си приятели... Споделяла съм такива неща с хора, които още не съм видяла и докоснала на живо, които едва ли бих могла да кажа в усмихнатите лица на приятелите си. Срещала съм такова разбиране, каквото едва ли бих срещнала с хората до мен... Намерила съм такива чаровни хора...
А и на мен са ми споделяли, аз съм разбирала, аз съм подкрепяла...
Ей, така... виртуална отдаденост и от двете страни...
И защо едната снимка трябва да срути всичко това?!
До сега все така ставаше знаете ли...
И после се влюбих така чаровно, че в момента съм сигурна, че дори снимка на мумия да ми бяха пратили пак щях да си го харесвам... Защото може би всяко влюбено момиче вижда дори в Квазимодо най - красивия принц и във всяко пате - най - изящния лебед... Дори всички малки чаровности в него всъщност да са грозни... Важното е с какви очи гледаш...
Може би са прави хората, като казват, че влюбиш ли се в някого, той става съвършен в очите ти (и в момента не говоря само за външния вид)...

Синият ми облак надрънка разни безсмилици, които така или иначе знаете... остави си мислите недовършени, но кой го грее... важното е, че не него му е хубаво, дори само защото си слуша All We Are на Fischerspooner...

4.1.07

88. Удивително е...

photo by: elultimodeseo

... да разбереш какво и колко значиш за приятелите си.
А и за хората по принцип...
За тези, които виртуално бяха на Нова година с мен е ясно, че я посрещнах с плач... За какво? Не знам... Не, всъщност знам, но не искам да го обяснявам за пореден път... И без това прекалено обвинителна в бях в някои от предните си постове... и без това днес обвинявах прекалено много... а не искам повече да виня никой...
Днес ще пиша за приятелите си... не, без имена и без много обяснения...
Затова как от едното нищо осъзнах какви хора имам до себе си... Осъзнах, че всъщност съм обичана... А колко много търсих тая обич, другаде... Все някъде, но не и там, където я имало...
И както плачех... сърцето ми се усмихна... лицето ми също... сълзите изчезнаха и се почувствах специална сред всички думи, които Вие ми казвахте...
После ми писаха дори непознати... "Не те познавам, но четох постовете ти и съм очарован"...
Не просто един човек... а трима ми написаха такива неща... Споделих това с приятел и той ми върна с цитат от песен... "You're more than who you think you are"... и питам аз... как да не се почувстваш удивително дори за малко... как да не се почувстваш специален...
Удивително е да разбереш какво си за някои хора...
И още по - удивително е да разбереш, че си нещо красиво в живота им...

Разбира се далеч съм от мисълта, че знача каквото и да е за всички хора...
Но съм на мисълта, че наистина обичам приятелите си...
И че те ме обичат...

Синият ми облак няма думи... той е просто удивен...