95. Къде избяга слънцето...

Или пост за една невероятно дъждовна вечер, в която се прибрах у дома премръзнала и подгизнала от вода, но още по - влюбена в дъжда...

Дарки: "Не обичаш всеки дъжд, повярвай ми."
Аз: "Обичам го, повярвай ми..."

Нали ги знаете ония дни, в които излизаш навън, топлия вятър погалва лицето ти, което веднага те кара да обърнеш поглед към небето, за да се отразят в очите ти сивите облаци... Уж зимно, слънцето се мъчи да се покаже зад тия надиплени сиви чудеса и гали с топлите си лъчи разнежилата се земя...
Няколко часа по - късно вече е тъмно... и слухът ти долaвя барабаненето на първите капки по стъклата на училищните прозорци... И днес не си си взел чадър, а по една или друга тънка заигравка на съдбата си с тънкото яке... Звънецът бие и единственият път от тук насетне е право към дома, но докато стигнеш до въпросния дом трябва да минеш през дъждa навън... Отначало дори не ти се струва силен, но не е и от ония дъждове, под които можеш да пееш и подскачаш, а когато стигаш до спирката и установяваш, че няма къде да се скриеш наблизо, усещаш че капките стават все по - настойчиви. Съвсем скоро от кичурите около лицето ти започват да се стичат струйки вода все едно си под душа в собствената си баня. Все още не ти е много студено и си сравнително сух под якето... Само че тролеят днес закъснява... десет минути под неспиращата атака на дъвдожните капки си казват думата, кокалчетата на ръцете ти вече замръзват и усещаш как една вадичка се спуска по вратлето и надолу под вече подгизналото яке. Кой казва, че това е помрачило настроението ти, макар че изглежда точно така... погледнато отстрани просто си стоиш окаяно под дъжда и гледаш как капките падат в локвите...
Нали знаеш, че когато е достатъчно тъмно не виждаш самите капки преди да се ударят в мокрия паваж. Или само ги усещаш върху себе си, или само ги чуваш и съзираш само как падат в локвите и то съвсем бегло. Но всъщност не ги виждаш... Наоколо няма и лампи, които да хвърлят късче светлина в тъмното... е разбира се, не е дяволски тъмно, всичко се вижда ясно наоколо, но го няма онзи ключов лъч светлина, който да ти разкрие красотата на хилядите небесни сълзи...
И после като по поръчка една кола спира на няколко метра от спирката и пред фаровете й се открива истинското великолепие, което досега очите ти не съзираха... Големите капки падат в локвите, изплисквайки нагоре кални струйки вода. Всъщност си е тъмно и не си сигурен дали са кални, но така изглеждат... И после още и още... плясъци... Колата потегля, светлината от фаровете изчезва и пак си оставаш заслушан в същите тия плясъци...
Най - накрая тролея се задава и се шмугваш в него... не е особено топло, но определено се чувстваш по - добре отколкото навън... и там, на запотеното стъкло оставяш нарисувано своето слънце... Някой те поглежда някак странно... да рисуваш усмихнато слънце в такъв ден може би не е най - подходящата рисунка, но на теб ти харесва... Изглежда ведро...
Пет спирки след това се измъкваш от превозното средство и шляп шляп към вкъщи... а то това вкъщи, не че е особено далеч, но има пет минути път през най - големите локви в цялата ни любима столица... Е, така или иначе по - мокър не можеш да станеш... усетил си вадичките вода и под крачолите на мокрите дънки... малко повече вода в кецовете също не би те убила... затова най - детински скачаш с двата крака в първата локва, която ти се изпречва... Осъзнаваш че това ти донася удовлетворение... и без това си измръзнал и те мислят за кварталното странно хлапе... защо поне да не си направиш веселото сам на себе си... Затова се втурваш в лудешки бяг напред, като умишлено нацелваш всяка локва, била тя голяма или малка... За щастие не засичаш жива душа под този порой, която да те помисли за побъркан, и задъхано се спираш във входа на блока си...
От тук насетне всичко е ясно... Топла баня, пукави завивки и хубав филм...

Синият ми облак омагьосано наблюдава танца на капките по стъклото у дома и допълва настроението си с Katie Melua - I Think It's Going To Rain Today...