9.1.07

90. Приятните неща...

"Колкото и да е странно, но за приятните неща и за приятно прекараното време няма какво толкова да се разказва, а и няма какво толкова да се слуша, докато от неприятните, тревожните и дори страшни неща може да се съчини един дълъг разказ, който дълго, дълго да се разказва."

"Хобит - Билбо Бегинс или дотам и обратно" от Дж. Р. Р. Толкин

И не случайно започвам с този цитат...
Защото си е самата истина... И съдя директно по себе си и държанието си последно време... не, не в последните дни или седмици, а направо в последно време... Улавям се, че постоянно мога да говоря на някой, затова колко съм нещастна... не стига другото, ами скапвам и неговото настроение и обикновено накрая чувам нещо от типа "Казвам ти само това и не искам да говориме повече по този въпрос", от което обикновено ми става неудобно, защото разбирам, че се прекрачила сълзливата си граница...
Да... Знаете ли, някога (да, знам че "някога" звучи сякаш са минали десетилетия) и на мен ми доскучаваше да слушам постоянната депресирана реч за гадния живот на някой... и без да усетя се превърнах в една от тях, една от онези, които постоянно могат да плачат, да обвиняват и да си стоят сдухани...
От много хора се откъснах, а много превърнах в хора, пред които само да бърша сълзите си... Превърнах се от хората, които постоянно се нуждаят от това някой да им казва, че всичко ще се оправи...
Е, знаете ли какво...
Днес цял ден съм ужасно зле...
Цял ден съм ту бясна, ту почти разплакана, отчаяна... Вбесиха ме и ме разочароваха няколко неща снощи, които са ми в мислите цял ден... и ту обмислям какви кофти неща да наговоря на човека, който ме ядоса, ту си мисля, че ще му кажа, че не бих могла да му се сърдя... И сега още не зная... предполагам то ще си дойде всичко... Или може би пак ще се правим, че нищо не се е случило...

Но аз не искам да превръщам и този пост в един от разказите за тревожните и мъчните неща в дните ми...
Защото аз искам да се променя, не да върна старото си усмихващо се Аз, не да си върна нещо, което съм загубила... а просто да спечеля нещо ново... да си заслужа нещо ново... един нов тип усмивка...
И днес, днес като се прибирах от училище на спирката до мен имаше едно момче... момче, на което не обърнах внимание, прекалено бях замислена, прекалено ми беше студено и треперех, че да обърна поглед и да го погледна по от рано... в тролея стояхме един до друг, почти лице в лице... Не беше красив, не беше чаровен, не беше дори сладурче, от онези които като видите и Ви хрумва "Господи, колко е сладък"... имаше тъжен поглед, а по лицето му нямаше и следа от усмивка... Но имаше нещо в него... нещо, което ме накара да изтръпна, когато протегна ръка и за миг си помислих, че хване моята, но дългите му пръсти се обвиха около облегалката на една от седалките, за да хване за нещо стабилно в цялата блъсканица... Да, имаше нещо в него, което ме накара да го гледам почти през цялото време... вдигнала леко поглед, защото беше доста по - висок от мен... ухаеше интересно... някак странно, но ми хареса... и излъчваше една топлина, която ме накара да си помисля, че ако ме бе прегърнал сигурно щях да съм на най - сигурното място на света...
Почувствах се толкова глупава и в същия момент толкова силно привлечена, че не можах да скрия разочарованието по лицето си, когато се запромъква към вратата на тролея... две спирки преди моята, цели две... тролеят спря, той излезе навън и новата група качващи се започна да се наблъсква вътре, а момчето застана пред прозореца и запали цигара... вдигна очи от огънчето и ме погледна... ей тъй, само за миг преди тролеят да тръгне... не се усмихна, нито ми намигна... и все пак погледа беше достатъчен... просто достатъчен...
Вече пет години почти всяка вечер в този час пътувам с този тролей... виждам го за първи път... И какъв е шансът да го срещна отново... 1 на милион... или на милярд... И дори да го видя отново вероятно пак ще стоим лице в лице, ту спогледани, ту извъртяли поглед в страни...
И въпреки всичко... той беше моя цветен чадър днес...

Синият ми облак слуша Broken... тананика си тихичко и поглежда често наоколо... сякаш ще види своето момче наблизо... но него го няма...

No comments: