31.12.08

307. ту ту руу

Ами няма пък. Не мислех да пиша такова нещо тази година и няма да напиша, макар че всички пишете такива неща. Затова това е една НЕравносметка.
.
"Вальо, айде да правим равносметка за 2008"
"Какво сме направили и какво не сме направили?"
"Да"
"Оф ми от къде да знам много неща не съм направил. Отворих се.."
"Какво?"
Ама не, това беше миналата година... Отворих се".
"А, добре.."
"Ти какво чу?"
"Отворих се, де"
"А, добре.. не съм скачал с парашут тая година, ама аз и не исках."
"А какво си искал да направиш и не си направил тая година?"
"Секс?"
"Сериозно!"
"Не!"
"Окей... сериозно?"
"Да. Тая година пропуших... пропаднах.. започнах да пия... другата година със сигурност ще правя същото.. Осъзнах, че.. семейството ми всъщност не е такова каквото изглежда... и че хората не са такива, каквито изглеждат и че продължавам да се съдя за някои по първото впечатление.. У тая година си намерих компанията, с която се чувствам на място.."
"Някакви пропаднали пушачи... страхотна компания!"
"Разбрах, че винаги ще има някой недоволен колкото и да му се угажда.. Тая година започнах да използвах гадни оправдания и да лъжа като нещо не ми е на кеф.. "
"Много кофти година изглежда"
"Да... ужасна... това ми е суит сикстийна... да, мислех, че на 16 ще правя секс... да още съм на 16, но не мисля, че ще правя секс докато навърша 17.."
"Нещо хубаво кажи за тая година де!"
"Е, няма... е това за компанията де... и им се кефя.. Прецаках много хора тая година и също разочаровах много хора... "
"И също така разби сърчицата на три момиченца.."
"Стига де... сега ме е срам"
"Чувствай се виновен"
"Аз се чувствам виновен... повече отколкото си мислиш... тая година разбрах какво ще уча.. и започнах да си връзвам косата.."
"И човек не може да те накара да я отвържеш"
"Да.. Тая година е скучна.. няма какво друго да кажа.."
.
Целият този разговор преминава с много смях, странни погледи, още повече смях и замеряне със запалки.. А и Вальо се реши и се скубе, и охка, и му се смея..
.
"Какво пишеш"
"Моята равносметка"
"Да чуя?"
"Аз още нищо не съм написала"
"А защо се смееш тогава?"
"На това как "охкаш"
"Смей се ти.. на чуждото нещастие!"
.
А за мен... аз... НЕравносметката.. ами аз.. обичах повече, плаках по - малко.. срещнах още много интересни хора, които веднага обикнах, макар че почти не ги познавам. Пътувах повече... главно до Монтана, както всички знаят. Реших да се преместя да живея в друг град, мислих повече за Мам.. посприятелих се с Бро.. ох не знам... това НЕравносметка, защо тогава се опитвам да пиша каквото и да е. Не знам какво да кажа... то почти всичко е тук, в блога... всички маловажни и важни неща, с малко премълчавания.. и много къдрави косички.
Наистина не знам... за първи път се чувствам безсилна да напиша такова нещо.. и няма да го напиша.
Само.. само.. обещанията ще започвам да ги давам утре.. и да ги изпълнявам утре... ще се чуе, ще се види..
Пък дано да е за добро.
Надявам се..

27.12.08

306. le..

photo by nerdynotdirty

Щастие ме обзема. Ю ноу. От това да ти откраднaт чантата винаги има потенциал да излезе нещо добро. Но от това да ти се развали китарата не. Макар че не съм сигурна за второто. В смисъл, че и има нещо. Просто днес ми звънти малко странно и мисля че се дължи на това, че онзи се намокри на снега. И хипотетично погледното дървото може да се е издуло от водата и акустиката да е отишла на друго място. Абе знам ли я. Не че звучи зле, просто малко по - странно от обикновено. А може би аз имам вода в ушите, знам ли я. Не е рядко срещано явление за мен след баня, не знам как го постигам. Но пък снощи не ми звучеше по - различно, а мокренето със снега беше онзи ден, тъй че най - вероятно аз имам вода в ушите. Гошо ще каже, като ида в Монтана. Между другото като казах Гошо вчера написах първата песен за нашия въображаем бенд и той я хареса, а тя е толкова странна, незавършена, без рима, без нищо.. Но аз си я харесвам малко, колкото и да съм недоволна от нея. Мъро трябва да я чуе, защото използвах него за вдъхновение, той беше използвал мен за вдъхновение, тъй че общо взето снощи се вдъхнових от себе си, хах. И бях на пазар за подаръци днес и си купих и дрехи. И си превиших лимита с парите, ама ху керс. А утре ще ходя да се снимам за новата лична карта. Ай'л би соу прити. Хе хе. Никой не излиза хубаво на снимките за личната карта, уф. И те така..

Сигурно ще се чуем след Нова Година.

25.12.08

305. there's something

photo by lucem

Има нещо. Май се нарича коледен дух. Или просто.. човещина. Любов. Щастие. Не се среща само на Коледа, но май тогава най - силно си проличава. И кутията "Мерси", усмивката на Ники при вида на цял шоколад само за него, (и няколко шоколадчета от въпросната кутия "Мерси") плюшени крави от Ники, Павчо, Дани и Иван, похвалата за моето пеене и свирене, поздравите от непознатите, които веднага те надушват, че си именник като те видят, че пазаруваш като невидял, тортата в леглото от мама, телефонното обаждане от вуйна и всичките един милион смс-а, които получих, Милен, който дори на Коледа само ще ми клипне, за да му се обадя аз, за да ми чистити той каквото и да е ^^, Валентин, готов да вдигне баща си в 7 сутринта, за да дойдат до София да ме вземат с колата, ако няма билети за влака на 31 (факта, че само му е минало през главата, дори да не ми беше предложил)... всички тия неща и още много само допълват коледната миризма на мандарини. Дори не ми пука, че пералнята е развалена, защото утре баба и Бро ще идат за друга. Дори не ми пука, че един шофьор се опита да ме набута с 16 лева.. ама аз в такива таксита не се качвам, защото им знам номерата. Не може да ми пука, когато градът е потънал в сняг. Дори да нямаше коледни украси.

Има нещо... не съм сигурна какво, но има нещо.
Ние всичките сме Дядо Коледа. И ние всичките даваме и получаваме малки или големи, важни или не чак толкова, полезни или хич не подаръци от близки или дори непозати хора. Усмивки.

Аз може и да не мога да кажа какво точно е Коледа, защото може и да не знам. Но знам какво е да обичаш.
А Коледа е просто едно по - специално време, когато всички са по - добри към останалите без значение близки или не. Ако беше всеки ден.. е, нямаше да е същото.
О да... и всички преяждат на макс. Нямаше да е хубаво, ако всички всеки ден преяждаха на макс. Ние със Снежи днес сме преяли по два пъти. Брр...

Но..
Всеки ден някой прави Коледа.. някъде... за някого.

20.12.08

304. payback's a bitch, go for it girl!

photo by manicberry

Нали съм Ви разказвала за проблемните ми съседи, които общо взето са едно 85 процента от всичките ми съседи. Онези, на които все им задържам асансьора, за да не се налага да го чакат после 3854432 години (знам колко е досадно, особено ако живееш на горните етажи), онези, които изчаквам на вратата, за да не се мъчат и те да я отключват, балансирайки всичките торби, които носят. Онези, които не правят такива неща за моа, защото са... не знам какви. Ама аз продължавам да ги правя за тях, дори онзи ден отново. И какво..
..прибирам се аз сега, мъкнеща торбите от магазина и виждам, че на вратата са се събрали няколко от въпросните съседи и си говорят. И ми става драго, ей няма да се мъча да си търся ключа, да се чудя как да си оставя пликовете, така че да не се изсипе всичко (най - често това ми се случва). Чудесно. Пет метра преди да стигна до входа съседите се разкарват на някъде и оставят вратата отворена. До тук добре. Само че отвътре излиза една леличка и в момента, в който извиквам "Не затваряйте" тя ме поглежда, най - демонстративно затваря и ме поглежда с оня поглед "Е какво, имаш си ключ ще си отключиш." Усмихвам се. "Payback's a bitch old lady." Разминаваме се. Оставям пликовете до вратата, ровя из чантата, намирам ключа, отключвам се, псувам на ум, взимам си пликовете, влизам и трясвам вратата. Заставам пред асансьора и поглеждам пощенските кутии, докато го чакам да стигне до първия етаж. Красота. Тъкмо са пристигнали всички писма, от всяка кутия стърчи по някое. Отново оставям пликовете. И настава едно събиране на поща и поставянето и в грешните кутии. Докато асансьора слезе съм разбъркала всичко така, че ще има да си търсят писмата до другата Коледа. Прибирам се доволна и се заемам да си правя вечеря.

Знам, че беше тъпо и гадно. Ама ми писна да съм доброто елфче. Няма повече.

Payback's a bitch..

Merry Christmas!

19.12.08

303. sick baby

photo by prismes

Aко Фервексът имаше толкова хубав вкус, колкото и аромат, на драго сърце бих го пила всеки ден.. по цял ден. Ама няма. Но пък сега съм леко (много яко) болна, без гласче, с магарешка кашлица и приемам каквото ми се дава. Мога ли да откажа? Искам да ми мине по - бързо все пак. Нали? Но пък дните в леглото ми допадат. Никой не те кара да правиш нищо, само се чуди как да угоди на горкичкото болно бебче.
О, я си пий хапчетата, да не подхващам с метлата!

*възможно ли да се надрусаш с холандските хапчета с билки и мед, за гърло и кашлица?*

Някои хора ще направят услуга на мен и на човечеството, ако участват в повече представления с рошави коси, големи жълти ботуши, червени рокли, болни бащи, уплашени дъщери и ядовити зверове. Еххх.. Снощи съм подксачала като малко дете, гледайки клипчето. И понеже ми стана едно такова разнежено и мило, ме хвана и яд, че съм изтрила всичките клипчета от "Мигове" и "Моят свят" и Онова клипче, което ако се разбере от публиката, че притежавам ще стане голям купон. Та, бях се затъжила аз, отворих кутията с дискове и не знаете как съм пищяла, като видях дисковете от Кейт. Дисковете от Кейт винаги се познават от далече, защото винаги са опаковани в излишно количество хартия на кваратчета. Йес бе дееба! И моа стоя до 5 сутринта, за да гледа представления и Онова клипче. Еее, и за да играя там онази игра във facebook, ама тя беше за запълване на празните пространства.

"Ммм Кате, много си гадна."
"I know."

Wish me бързо оздравяване, че не се живее така. ^^

hbd на мам!

15.12.08

302. tree-hugger

photo by fogke

В момента си говорим с Вальо по телефона (кучето пътува през нощта с влака от Варна към Монтана). Общо взето разговора ни представлява "*две, три, пет думи по някаква тема...* какво? Повтори? Не те чух, чакай, прекъсваш... какво? Я пак? Ааа... сега те чувам... *две, три, пет думи по някаква тема...* Какво?! Вальо?! Хриииис!?! Прекъсна, прекъсна, ла, ла ла... тъ дъ дъ дъм... е, чувам те вече. Йей! *две, три, пет думи по някаква тема...* А?! Пак прекъсна.. не те чух? А?"
Изтощаващо е, още повече, когато пиеш, пушиш и се опитваш да пишеш в блога си, а човека от другата страна се е заврял в тоалетната, защото там е най - тихо *а всички знаем колко ХИЧ НЕ е тихо там, но всички в купето спят*. Минаването на смс-и също не си е оферта, защото ми е трудно да пиша на две места едновременно, а с него сега пишем един през друг съобщения, защото водим няколко теми на разговор на веднъж. Докато единия пише по едната, другия отговаря на другата и като си ги пратим, всеки се заема с нов отговор. Дали не сме малки Наполеончета, а? Особено аз, защото върша толкова други неща, той само си седи в купето и пише... и мисли.. доколкото може. ^^ Ух, ама като съм му обещала да му наблъскам главата с теми за размисъл, за да не се самоубие от скука *защото видите ли, той не можел да спи в купетата, било му неудобно, а не могли да си вземат спален вагон* едва ли имам правото да се оплаквам. Обещанието си е обещание, а и в момента спасявам човешки живот. Ей, аз вярно съм дете на Наполеон.

Знаете ли какво и обичам на тая снимка? Ъгълчетата на усмивката му? Мисля, че са едни от най - красивите такива, които са ми попадали пред очите. Като изключим тези на.. няма значение чии. Аз съм едно много глупаво момиче, което лъже за глупости. И сега изключително много ме е яд, че го излъгах, но пък се оправдавам с това, че в момента, в който казвах думите май наистина ги мислех. И чувствах. Хм. И в момента, в който очите ми престанаха да го гледат и осъзнах, че няма да се видим скоро разбрах, че сама себе си съм излъгала на първо място.

Poor little girl. I pity you sometimes, but not now, now I love you so much I could die. Most of the time I know you're just confused but why I always blame you for everything I can't tell. Maybe 'cause I want everything to be so clear and easy and you always make it so hard, bluddy, you cry and you laught to much... uh. Just confused, that's it. And I love you and I hate you, and I love you more.
And I love that poor little boy of yours.

Стига толкова смс-и, че не знам как ще стана утре за срещата със Стефи за кафе. Rawr.

Antsy Pants- Tree-Hugger

The flower said, "I wish I was a tree,"
The tree said, "I wish I could be
A different kind of tree",
The cat wished that it was a bee,
The turtle wished that it could fly
Really high into the sky,
Over rooftops and then dive
Deep into the sea.

And in the sea there is a fish,
A fish that has a secret wish,
A wish to be a big cactus
With a pink flower on it.
And in the sea there is a fish,
A fish that has a secret wish,
A wish to be a big cactus
With a pink flower on it.

And the flower
Would be its offering
Of love to the desert.
And the desert,
So dry and lonely,
That the creatures all
Appreciate the effort.

Et le jackalope a dit
Je voudrais être un yeti
Pour voler dans la nuit
Et m'en aller loin d'ici
Mais le yeti a dit
Je voudrais être un monstre marin
Pour pouvoir rentrer dans la mer
De tous les requins.

[And the jackal said:
"I want to be a yéti
To fly in the night
And to fly far from here "
But yéti said:
"I want to be a sea monster
To be able to jump into the sea
With all the sharks."]

And the rattlesnake said,
"I wish I had hands so
I could hug you like a man."
And then the cactus said,
"Don't you understand,
My skin is covered with sharp spikes
That's all stab you like a thousand knives.
A hug would be nice,
But hug my flower with your eyes."

Тъ тъ ръъъ.. or тъ дъ дъ дъм... as Valyo would say..

9.12.08

301. 111

photo by rooze

Обратното броене.
В следващите 3 - 4 месеца ще се озова у дома. Имам да събирам толкова много багаж, а той всъщност не е крайно много, но 9 години са си цяла епоха. Как да събереш толкова много дни в няколко кашона, плика и раници, да ги натовариш в колата и да заживееш другаде с тях или без тях. Човекът не е лице, а багаж, а моят е много странен такъв.
Всъщност малката истина е, че за първи път в живота си се чувствам толкова щастлива, сигурна, имаща цел, обичаща... и знам, че мога да накарам нещата да се случат. Не знам начините, но знам, че накрая със сигурност и то съвсем не далеч в бъдещето ще се случат.
"Радвай се на щастието си и просто не задавай въпроси" каза туко - що Георги. Мисля да го послушам. Мисля, че ще е един от малкото съвети, които ще приема направо, веднага и без да се замислям.
Искам само да Ви кажа, че малката Ви писателка тука напълно е загубила ума си и здравата почва под краката си и не и пука. Просто ще се радва на щастието си и ще се опита да го сподели с максимално много хора, за да се радват и те. И ще се усмихва повече, макар че не знам дали може повече от това. Устата и отива зад ушите от усмихване, ей. А корема я боли от смях целия ден.
Освен това са й дошли един милиард ненормални идеи, които мисли да осъществи една по една, защото са мънички, но хубави. Оу, оу... и за три дена обърнах дрехите на целия си свят. Не вярвах, че мога да стана по - дива, по - спонтанна, по... по... най... хех.

Да си пуснете Zero 7 - Home и си спомнете това:


7.12.08

300. green panties

photo by etniezz

Най - смело искам да заявя, че последните два дена.. бях най - хубавите в живота ми (за сега *смиг*).
Да, оставим на страна изчезващите тоалетни, лимони(иииии)те, текилата, косата на Гери след къпане (същата тя точно ми пусна една картинка с надпис "ако животът ти поднесе лимони, поръчай си и текила" (точно като за нас е измислена)), гузната Мон, счупила вратата на хладилника, свиренето на китара, танцуването на Вальо, тъмната бира, голямата коледна елха, кремавата котка, която ти се намърдва в ръцете, гушка се в теб, мъркайки и те тупка с лапи, шоколадовата целувка с Мон, мазането със степчето "вишна", което Вальо изсипа навсякъде (ръцете ми още са червени и не се измива това чудо, ей)), смехът, непретенциозният разговор за размерите.. ^^
Всичко е в погледите (дори кравешките такива, Валентине!), усмивките, прегръдките, гъделичкането.. не е нужно да ги познавам до мозъка на костите им, дори не искам вече да ги разпитвам, ако имат нужда да ми кажат нещо и сметнат, че трябва да го знам ще ми го кажат. Истината е, че.. ми харесва такова, каквото е и хич няма да се опитвам да го обърквам, както съм правила с всичко друго до сега.
Те ме правят щастлива. Много. Истински. Така, както до сега не е било. Толкова много, толкова често, толкова.. наше. И там има филми, объркани истории, кой на кого какво е казал.. но установих, че това го има навсякъде, а при тях не е толкова на често и в такива количества, в каквито са ме обърквали до сега. При тях е лесно.
Единственото, от което наистина ме е страх в момента е че след година - две най - вероятно ще ги изгубя. Хм.. ще се пръснат по другите градове, а Варна е почти сигурна дестинация.. Варна е ужасно далеч. Много по - далеч от Монтана. А установих, че от общуването интернетно без чести истински срещи нищо хубаво не излиза. Ама нищичко.
Но предполагам, ако мисля повече за това, че след време няма да ги има, само ще си скапвам щастливата усмивка в момента. А аз не искам това. Искам да си мисля за "Гери.. тоалетната Ви е изчезнала" и "Добър човек си, ама ти се виждат гащичките.. и са зелени" и да се усмихвам всеки път, щом се сетя как пеехме Kate Nash и как вятъра ни издуха на крепостта, под звуците на Freedom (part 2) на The Beautiful Girls. И лактите на Вальо, ха ха.. и гащите на звездички (ей, много истории с гащи имаше той път, май)..

4.12.08

299. candy

photo by princess-of-dream

"We'd found the secret glue that held all things together. In a perfect place, where the noise did not intrude, our world was so very complete."


Аз нямам ни най - малка представа на какво се държи бързото ми окопитване и появата на добро настроение в стаята този път. Разбира се, не всичко е маргаритки, сърчица и розов поглед, но определено се чувствам добре. Доста добре при това. И дори, когато мисля за това не се чувствам зле. Е, предполагам съвсем друго ще е да го видя на живо в утре вечер, но по - добре да се случи възможно най - скоро. Всъщност може би си е чиста проява на мазохизъм и опит за вътрешно разрушение до последната мозъчна клетка, но на кой му пука. Все едно, не веднъж съм доказвала какъв пес съм и как се оправям с такива ситуации. Ух, знам ли и аз. Може би само си мисля, че съм добре, но с всеки следващ час, който се изтъркулва, думите, които казах на Милен в неделя стават все по - голяма истина. Може и да се лъжа.
Но трябва да ми се признае, че съм страхотна. От всичко, което мога да избера и да направя така ще подбера нещата, че ще си разбия съществуването на пух и прах. И тоз без пуха.. само прах. Гррр.
Обаче колкото и гадно да прозвучи следващото, ситуацията се променя съвсем коренно, когато осъзнаеш, че не си сам забъркан в тая каша. Не, че ми става по - добре от това, но вместо да се чувствам като разпадащо се дробче се взимам в ръце и се опитвам да помогна на другия. Така се оцелява по - лесно, като мислиш за другите.


Хрис няма нужда да бъде спасявана.. все още.
Защото си има от тайното лепило.


here comes the sun, little darlin'..

3.12.08

298. coffee

photo by songjo

"Хриси, ние с тебе сигурно се обичаме.."
"?"
"Ами нали знаеш, че хората като си мълчат и въпреки това им е добре заедно и не се чудят как да разчупят неудобното мълчание........"
"?"


Хубаво се мълчи с мене. Не за първи път ми го казват. Добър слушател съм.. и на говоренето и на тишината. И добър читател. И ми е хубаво да знам, че ме обичат..


..но пак не дойде от където ми се искаше най - много..


..което разбира се не значи, че не го оценявам.. оценявам го, дори прекалено много.. твърде мило ми е, твърде искрено, твърде..


..но пък изглеждам добре с чашата си кафе starbucks..

1.12.08

296. 01.12.08.

photo by littleblackumbrella

Абе както и да го погледнете годината... ами тя взе, че се изтъркаля почти цялата. Остават и някакви си там 30 - ина дена, които ако минат със същата скорост, с която всичко хвърчи наоколо.. направо сме си 2009. Гррр.
Не, всъщност защо "грррр", на мен не ми пречи, само дето влизам в годината, в която ще:
* навърша 20,
* прекъсна университета поне за малко,
* си купя лаптоп,
* поработя над фотографията си,
* стигна до Германия най - накрая,
* се домъкнат един милион кучета от по - малките градове, защото сега са 12 клас.

Честно казано... мисля, че нямам търпение да дойде.
Нямам и търпение да се завъртят тия 30 дена, защото в тях има толкова много да се случва.. планувано, но не съвсем, само така... бегло нахвърляно.
Дано..

Усмивки.
Имам нужда от сняг, мандарини и една голяма коледна кутия toffifee.

24.11.08

295. so white as snow

photo by pretty-as-a-picture

Кучето додрапа качествено на компютър от четири дена насам. Честно казано, дори не усетих голяма нужда от това, но се рекох, че не е на добре, ако се откъсвам за много дълго от който и да е от световете си, а и тъкмо да "чуя" някой друг човечец по скайпа.

Та, в последно време:
*с Калин издирвахме подарък за рождения ден на Алекс (книгата "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде").
*видях се с класната, госпожата по икономика, тази по география и физика. Накефих се на макс на училището и си припомних добре чувствата, с които те изпълва класната стая.
*излязох с Таня и Станислав.. мм пикантните крилца в КФС.
*Люба дойде да ме види на работа.
*ходих си до Елин Пелин и с баба се заехме да ми плетем шал.
*докато пътувах за София се натъкнах на още един съученик, с който сме били заедно от 1 до 4 клас - Влади, май сега му казват Владо, но той за мен винаги ще си е Влади.
*с Таня си правихме спагети у нас и обсъждахме "старите" дни.
*с Калин се озовахме на рождения ден на Алекс, който се оказа един от най - хубавите рожденни дни, на които съм присъствала, където:
- си разказах играта с наргилетата и се реших напълно сериозно, че на тази заплата вече ще се снабдя с такова чудо.
- бях омазана най - демонстративно с торта, както и всички останали гости, защото рожденничката реши да ни храни с ръка и да ни омазва целите лица.
- тичах боса в снега.. два пъти.
- видях най - хубавите звезди (рожденият ден не се състоя в София) от доста време насам и Калин ми показа Орион.
- сметнах, че най - накрая му е дошло времето да си изтегля дискографията на Nirvana.
*спах на целия следващ ден.
*работих на целия по - следващ ден или всъщност четох "Властелина" и си пуках премъзналите пръсти.

Ако случайно не се появя пак в близката седмица ще:
*съм при баба и дядо, за да гледаме сапунките, новините и да си плетем шаловете.
*съм на работа.
*си търся наргиле.
*съм във влака за Монтана.

*замерва всички със снежни топки, най - вече Косето*

16.11.08

294. take care

photo by glitterscene

Ами мило е... като някой бегъл познат ти каже, че го е грижа за тебе с простичките думички "И да внимаваш, докато се прибираш". Не съм очаквала.. и бях права, като казах, че мен вече ме изненадват само милите жестове. Не ги очаквам толкова често, както взе да се случва напоследък. Ще взема пак да литна в облаците, а не ми се пада след това, ама... те са толкова мили, добри, усмихнати.. И се задълбочавам и не знам дали ми харесва или ме плаши. Ама за сега е хубаво.

Та, снощи, докато внимавах как се прибирам, се бях заела да се забавлявам с това да имитирам походката на всеки, който срещам по пътя. Толкова не съм се смяла сама на себе си от много дни. Забавното беше, когато всъщност осъзнах (имитирайки тежкарската походка на някакъв смешен тип), че не съм сама на улицата и някакви пичове ме зяпат от магазинчето за алкохол и цигари до блока. Умрях от срам и се заврях във входа със скоростта на подплашено зайче, за разлика от другите пъти, когато се мъкна като смъртно ранен охлюв.
Днес пък 30 минути съм вървяла до работа, мъкнейки огромен розов заек, гледайки физиономиите на всички, с които се разминавах. Определено имаше интересни бързи разговори и усмивки.
И разбих колегите на скрабъл.

И не знам как ще оцеля тая седмица, ама ще се чуе. Усмивка.
Милене, с теб съм!

14.11.08

293. superstars

photo by gollumek

Ако случайно сте били изпаднали в криза и не сте искали да се виждате с хора известно време, най - доброто място за социализиране след това е квартирата на Бояна, Катя, Поли, Грациела и Макрена. Всеки следващ път, в който кракът ми стъпва там все повече и повече се убеждавам, че това е едно от най - хубавите места на света. Там винаги можеш да се запознаеш с някой нов, интересен, забавен човек, който ти се иска да нагушкаш от 5 - тата секунда. Спокойно момичета, няма да Ви раздавам адреса, че и сега едвам се справяте с гостите, липсата на повече легла и така нататък.
След киното с Калин ("Светът е голям и спасение дебне отвсякъде"), разходката с Калин, сладоледът в МакДоналдс с Калин сметнах, че не ми се прибира вкъщи толкова рано вечерта (10 и 30 минаваше, ама те бяха на 6 крачки, буквално!) и искам да видя тия пет девойки. Звъннах на Кейт, която ме информира, че всичките и съквартирантки си имат гости, апартамента е фул, но аз да съм била дошла, ще ми намерят място. Въоръжена със мазни сандвичи и сладолед се отправих към квартирата с идеята само да мина... набързо, нали се сещате. За половин час. Да, обаче, когато те запознаят с Дени (Бога ми, Данаил май беше дъ риъл нейм, но всеки се обръщаше към него различно) и с двете момчета от кухнята (окей, наистина не помня), а след това към 12 и 30 дойде и Йоан, с който си се запознавал един - два пъти предишните пъти и ти даде да превеждаш 4871893243298 страници научен текст, за да помогнеш на приятелката му, защото това и е дипломната работа... как да си тръгнеш по - рано? Няма никакъв такъв шанс. Особено с наличието на три китари в стаята. И четири лаптопа. (Ето Ви още една причина, поради която няма да Ви дам адреса, страх ме е да не Ви ограбят... не принадлежностите Ви, a Вас самите).
А и дори да нямат гости, самите пет девойки са достатъчно много личности, че да ти задържат вниманието за повече от няколко месеца. Имаме си фотографи, музиканти, фризоьри, адвокати, бъдещи оператори... и кой знае какво още, въплатено в тях. Всяка една е толкова различна от останалите и когато са заедно се чудиш коя да погледнеш (Граци е сгодена, тъй че, а пипнахте, а Ви убиха на място!! хе хе). Е, Бояна ще се постарае да гледаш нея - не, че ще го направи нарочно, но винаги ще се разпее, разсвири (я на цигулката, пианото или някоя от 85243 китари скрити по ъглите на квартирата) или разтанцува (култът е, ако я чуеш да имитира циганка) и нямаш шанс да отлепиш очи, уши и каквото имаш от нея. Е, всъщност имаш шанс да се откъснеш от Бо, защото ще си под масата от смях. Опасна е. Всички са опасни, очарователни, забавни, мъничко притеснителни, крайно гостоприемни, обичливи и се опитват винаги да ти наврат нещо за ядене в устата (Мак прави най - невероятния кекс с глазура, евър!!). И накрая, ако имаш сили и най - важното, АКО те пуснат да си отидеш (защото колкото и да нямат легла за всички, обикновено ще ти намерят място, където да се чувстваш точно като у дома), можеш да си повикаш такси по някое време на нощта (шофьора ще предположи, че си бил на някой купон), за да се прибереш вкъщи.

И тука е момента да се извиня на Кейт, за тенекията, която Ви вързах тая сутрин. Ако снощи ме бяхте пуснали да си ходя по - рано, днес можеше и да успея да отлепя от леглото в 7 и 30, за да се оправя и да Ви видя със Зори, ама нъц.

Поздрави на всички тия пет умопомрачаващи момичета. Благодаря Ви и Ви обичам!
Обичам и Георги, кучето сега ми се включи с някакви песни, защото се сетил за мен и решил, че ще ми харесат (и те ми харесаха).
Прегръдки омазани със сос за спагети (моа отново е над печката)..

10.11.08

292. кифли

photo by me

Винаги съм намирала смисъл за живеене *ако съм го била изгубила*, когато прекарам един следобед в компанията на нескафе, кифличките на баба и историите на мам и вуйна. Има нещо успокояващо в цветовете, ароматите и гласовете в тая къща. Особено, ако я обиколиш цялата, наснимаш всеки детайл, който е значел много, когато си бил мъничък и отвориш всеки шкаф, за да докоснеш всяка стара дреха и плетиво. Мисля, че и до днес, единствената стая, в която ми е малко неудобно да влизам и да тършувам е стаята на дядо. Защото като бях малка, се вмъквах там, за да взимам бели листа за рисуване. Все изчаквах да има някаква работа по двора, влизах по терлици и отмъквах 20-тина листа. Дълго време си мислех, че той нищо не е забелязал и се терзаех какво ли ще си помисли, ако един ден отвори шкафа и осъзнае, че половината му листа са изчезнали. А дядо си е знаел през цялото време. Какво ли съм си мислела, че крия, като всичките ми рисунки бяха пръснати из цялата къща. Но все пак ми беше гузно да влизам там. Всъщност легалните ми влизания в тая стая бяха, когато веднъж в седмицата баба събираше всички дрехи, които се нуждаеха от кърпене и отиваше да шие в неговата стая, където се намираше машината. Тогава влизах след нея като пале, лягах на леглото на дядо и взимах седмичните му вестници. Отраснала съм с вицовете в "Стършел" и предаванията по "Хоризонт". Въздишка. Беше хубаво. Много хубаво.
И също толкова далечно, макар в последната седмица нищо да не ми се струва далечно. Изгубила съм се в представата за времето и не съм много сигурна кое кога се е случило, случило ли се е въобще или очаквам да се случи в най - скоро време. Със същия успех, в който знам, че сме някой си ноември си мисля, че може да сме и декември. Или пък миналата година през март. Офф.
Кифли. С мармалад. Шипков. Всички, с които говорих за кифли напоследък предпочитат точно такива. Кифличките на баба винаги са с шипков мармалад. И аз съм пълна с такъв мармалад и точка. И с нескафе.

6.11.08

291. oh, Ruby Blue

photo by mumbojumbo89

Нищо не оправя скапанато настроение така добре като:

*два дена откъсване от познатите хора;
*разговор с таксиметров шофьор;
*разговор с пич в музикален магазин;
*научаването на две песни за отрицателно време *е, още не са перфектни, но ще ги оправя*;
*готвенето;
*подреждането на целия апартамент;
*адското преравяне на гардероба и изхвърлянето на един тон стари боклуци, които не стават за носене и подреждането на останалите;
*изтрещяла фотосесия;
*да си смениш дисплея на телефона и мелодията за звънене;
*Ruby Blue на Róisín Murphy;
*да си експлоатираш pet-овете във FB, за сметка на което получаваш парички, ня;
*да обърнеш наопаки всяка снимка в компютъра и да умреш от смях на повечето;
*да си спомниш;
*да забравиш;
*да поскачаш.

5.11.08

290. guitar from mars

photo by wordsforsnow

Аз само да се самообявя, за най - великия пич на света. Смее се. След като цял ден обикалях музикалните магазини из София (стачкувам против тези на Ямаха, грр, нямат едно свестно перце дори) най - накрая успях да си открия ключове, които да станат за моята отдавна преживяла корабокрушение китара. Добре де, истината е, че те не станаха съвсем точно и точно за това се обявявам за най - великия пич, защото ги накарах да станат и то без да осакатя повече китарата. Ня. Толкова съм горда със себе си. Сега остава да престана да мрънкам, че нищо не мога да изсвиря и да започна да се уча, за да мога.

А и само да Ви кажа, че ако не сте гледали "Мила от Марс" или сте го гледали отдавна не е лошо да си го пуснете. Весела Казакова е страхотна, но аз съм по - влюбена в Асен Блатечки. И в старите хора във филма, защото са точно такива... онези, които живеят по малките селца. Напомни ми на прекарания в Дълги Дел ден. Страхотни бяха.

И такива ти ми неща.

О да, и да слушате Tegan & Sara - Walking With A Ghost. И въобще всичко на децата. Бях ги забутала в една папка, някъде на края на вселената, съвсем до скоро.

И да проверите галерията на Marie Hochhaus.

4.11.08

289. remedy

photo by ennil

Всичко изтича прекалено бързо през пръстите ми. Носех се като призрак цял ден на работното място, осъзнавайки как и поредното пътуване е безвъзвратно загубено. Спомняйки си, как съм седяла на същото това място преди 6 дена и съм се молила деня да свърши, защото на утрешния се качвам на влака. А ето, то вече е минало. Като сън. Далечен. Сякаш не се е случило вчера и онзи ден, а преди... някога, много отдавна. Павел Дойнов казва, че който пие кафе има време. Има го стойностно. Пиенето на кафе е тънко пилеене на времето между устните. Нямаме време. А онези, които пушат цигара след цигара и дима за тях е начин да накарат минутите да текът по - бързо? Циници. Нямаме време. 20 години... изгубени, запомнени, но изгубени, без шанс да бъдат върнати, изживяни отново. Оставили са ми само горчивия вкус на кафе. Време. Утре ще се събудя на 35. Време.
Такива каши се забъркаха в живота ми само за два дена, че нямат изкусване. Ще имам да събирам парченца от душата и тялото си още дълго време след това, което се случи. А тъкмо се бях закрепила..
Не, няма да Ви товаря със случки. Споделих ги само на най - близките до сърцето си, а сякаш не ги интересува. Сякаш е нещо дребно, сякаш ще се оправи от самосебе си. Но този път няма. Този път наистина беше страшно.. все още е. За мен, за.. и имах нужда. Не мога да се събера за ден и за два, не мисля че дори месец ще ми стигне. Не мога, не мога... старая се да не правя прибързани решения, да не бягам, да не... не мога.
Искам да прегърна някого, бил той непознат, и да плача, да плача докато не ми останат сили за повече. Просто някой да ме разбере, да ми помогне, да ме извади от тука, защото не мога сама, не мога.. не и този път. Всеки път като си помисля, че съм разбита все намирам някое здраво парченце, около което започвам да градя отново и сигурно и този път така ще направя, защото никой няма да отдели от своето изтичащо време. Ще стане бавно.. много бавно. Адски..
Но повече от това искам да докосна с пръсти лицето му, Неговото лице, и да повтарям "Обичам те, обичам те, обичам те.." докато не му писне да ме слуша и не ме накара да млъкна по един или друг начин, докато не избяга от мен, докато не реши, че не можем да бъдем приятели. Само като си помисля за косата, пръстите, за очите, устата, за гласа и прегръдките, топлина, за..
Искам да си събера багажа и да избягам от вкъщи, да се кача на първия влак, да.. съм никоя, някъде, никъде. Да не познавам никого, да си изключа телефона. Но не мога, не мога, заради Нейните сълзи, не мога да причиня това на най - красивата жена, която познавам, на онази, която ме обича толкова много. В последните дни не мога да спра да плача. И всеки път щом се поставя на ръба на спонтанността си помислям за нея и сълзите не искат да спрат. Тя е единствения човек, който може да тръгне да ме гони по улиците, да ме намери, да ме прибере, да ме целуне, да ми каже че ме обича и да знам, че го мисли, че го чувства, че съм нейна, че съм.. ето че лицето ми пак е мокро. Мамо.
Още не мога да повярвам, че Той се застъпи за мене. Че ме нарече "детето ми", че.. спечелих войната със него, но на каква цена? Спечелих го, вече съм "детето ми", неговото, винаги съм била, но той сякаш чак сега го осъзна. Спечелих.
Време. Влак, онзи разкошния с червените килими. Чаши кафе. Цигари. Цяла кутия.. за два дена си отиде между тия треперещи ръце и напукани бледи устни. И Jason Mraz. Plane.

30.10.08

288. Kings of Convenience



Не мисля, че скоро съм се чувствала толкова.. успокоена(?!), докато слушам нещо. А тези двамата са.. разкош. И то във всичките си песни, а колко усмивки предизвиква клипът на I'd Rather Dance With You..
Благодарности на Игнасио от далечно Чили, който ми подхвърли името и линк за клип.

А аз си лягам, защото... ами... защото!

29.10.08

287. Ммм... ЧРД?

фото: не знам, ама е велико!

Искам да има тогава подзаглавие:
"Най-оригиналното пожелание за рожден ден"

С "Честит рожден ден, Косе!" добре ли е да започна? И ако аз започвам, то ти ще свършваш! Ха!! С две удивителни. Та, Косе.. честит рожден ден! Ммм... забравих.. по - скоро, не знам как да започна.. Иво?!
*Иво пише нещо много дълго*

Абстрахирайки се напълно от думата "свършване" *виждаш ли колко много те харесвам, Косе, като не правя тъпи шеги с това, къде, с кого и как си свършил":

Косе, Косе, Косе, Косе! Не... *мълчание, следвано от сериозен глас* Съчинителю! Велики севлиевчанино! Загубеният из гората!

Хрис?

Добре, очевидно все пак аз ще трябва да започна. Косе.. (сериозно) пожелаваме ти..

Много пътешествия, в които те придружават улични песове, дъждовни капки, големи локви, подгизнали дъждобрани и ботуши пълни с вода, Мирита, усмивки в оргазъм, подскоци, охлюви с шарени черупки, влакове със задушни купета и червени килими и безброй и един билета.
Иво?!

А ние пък ти пожелаваме да си вечен спътник на музата Скръц *позната в пошлите среди на дългокоси поети и писатели като феята на перото*; много драсканици и хартиени самолетчета. Дано не си намериш карта на Севлиево, за да можеш да се загубиш истински и да изживееш най-мечтаното приключение!

И искам с теб по Росица и Негойчовицаааа... Мух.

Хм, сега пък аз какво да пожелая? Започваме да се изчерпваме. А Те му пожелават и да продължава да се плези по снимките, да излъчва все така ентусиазъм и да заразява с позитивизъм всички наоколо. Най - вече Хрис, която се разписка като видя снимката с големия розов език и жълта тениска.

Но Иво държи да отбележи, че е по-голям фен на тези аватарни снимки, след като има ЦЯЛА ПАПКА с тях.


Хрис е в потрес и иска всичките снимки на Косето и му е малко сърдита, задето не и пише по - често и не и праща снимки, но тя му праща една целувка по бузката и много му се радва(Ти пък не можеш да му пратиш целувка дори по бузката, защото това ще постави под въпрос твоята сексуалност! Ха!! С две удивителни.).

КОСЕЕЕЕЕЕЕ, наведи се *че май ми стана висок веч'*, да ти мацна една сочна по бузата. И да кажа, че моята сексуалност си е наред, моля-моля *ти за какво мислиш, Хрис, че ще са разходките по протежението на романтични реки о0*.

Ще свършваме ли вече? И ти свършваш, така се разбрахме!

Аз да свърша с Косето, Косето да свърши или пък да свърша сам *така де, и с теб можем да свършим*???!!

Свършва.

Свършва втори път.

Свършва многократно.

Свършва над снимката на..
Отплеснахме се!

Айде стига свършвахме вече!

26.10.08

286. ghosts

photo by gwarf

Пет дена преди единствената нощ, в която (според Пратчет) всички магьосници и вещици си остават по домовете, е перфектно време човек да започне да се филмира и да си мисли за паранормални работи. Да, ама не. Трябваше да се сетя, че на тоя ден нищо (дори и това да се филмирам) няма да му е наред още щом отидох на работа и заварих част от щанда си потрошена. Трябваше да се досетя и когато 40 минути по - късно осъзнах, че съм отишла час по - рано на работа, защото не гледам новини и никой не ме подсети, че часовниците се връщат с час назад. Но аз отказвах. Дори, когато си разлях сока за трети път, а дори аз не съм чак толкова вързана в ръцете. Не се досетих и когато поставих рекордно висок оборот за последните си работни дни. Не, нищо на деня не му беше наред. И аз трябваше да се досетя. Ама не. Накрая на работния ден (по - точно два часа преди края му) седнахме с колегите в кафето и се отдадохме на истории с духове, убийства, вампири и всички други подобни красоти. В душичката ми започва да се промъква малкото пламъче адреналин, че ще трябва да се прибирам сама, по тъмно, през пущинака и баира и ще трябва да се преборя с ужасния тъмен вход и засядащия асансьор, армии от зли духове и демони, един - два полтъргайства и глутница върколаци. Какво казах.. да, ама не. Пренебрегнах молбата на мамс да се прибера с такси (защото видите ли, тя ми се обади, че е студено, че е неделя и има малко градски транспорт и да не се прибирам пеша (защото направих грешката да и кажа, че се прибирам пеша)) и след като изкарах две спирки с автобуса се заех с баира си. Да, ама точно днес някакви хора решили да се прибират по МОЯ маршрут. Нетипично за неделя по пътищата имаше хиляда и триста коли, всичките милярд и една лампи светеха, а всички хлапетии и не чак такива хлапетии от квартала бяха излезли да се разхождат. Човек да не се надява, че някой ще изскочи от някъде да го убие. Мамка му! Дори чудовищата-кучета на пичовете дето ги развеждат нощно време не изглеждаха страшни. Почти пред нас се изправих с един бездомен помияр, надявайки се поне той да е болен от бяс и да ми се нахвърли, ама добродушното огромно куче ме погледна и седна на средата на улицата да си чеше лявото ухо. Тъкмо пристигам пред входа, молейки се, че поне той ще ми качи адреналина (винаги го прави), а те ТОЧНО днес решили да поправят лампата отпред и всичко светеше. Качих се в малкия, често засядащ асансьор, решила, че трябва да се озова притисната между етажите с духове канещи се да влязат през тавана му, ама нъц. Човек да реши да се психясва и всичко да работи против него.
Дори моето въображение отказва да работи в квартал светъл като ден, пълен със весели хора и движещи се коли.

Гррр..

24.10.08

285. rebelion

photo by ineedchemicalx

Не знам какъв по - голям бойкот мога да вдигна на дюнерджийницата от това да ям тостове от заведението, чиято врата е залепена за тяхната. Кхъ. Извинявам се, ама това вече е прекалено. Две усмивки, разговорчета, овъртания и после никакъв го няма. А и дебеличкият френски чичко от бургерите има хубав помощник. Освен това умирам да го слушам как говори на френски по телефона си, шегува се с въпросния си хубав помощник и ми пълни ръцете с вкусни хапки, за които не ме кара да плащам. А и винаги има повече луканка и домати в сандвича ми. Айм а лъки гърл, което очевидно го обожават всякаквите хорица дето имат заведения за бързо хранене. Да не говорим, че от пицарията ме гледат с умиление, защото винаги им плащам с шепа дребни монети, пък те имат нужда от тях, за да връщат на останалите. Или в мен има нещо, което се харесва на продавачите, или.. Та основното беше, че бойкотирам дюнерджийницата. Кхъ.

Толкова безсънни вечери прекарвам в планове за апартамента си. За бъдещия ремонт, който може да бъде започнат както след месец, така и след 10 години. И днес изнесох тия планове на чертежи. Разхождах се у нас с ролетка, мерих стените, мерих какво ли не и чертах в умалени мащаби къде ще стоят леглата, къде плъзгащата врата, гардероба, хладилника, естествено оплесках едно две неща, ама да не ставаме дребнави. Като се почне ремонта не ми трябват чертежи, само няколко човека, които да командоря и пари за новото обзавеждане, но засега имам само празните си чертежи. Колко безсънни вечери прекарах в планове за тоя апартамент. И ще си купя пиано. Хич не ме интересува, че не мога да свиря. Ще се науча, ако реша. Дори да е само една песничка. Някое старо, принадлежало на някоя баба или дядо, чиито внуци не се интересуват от музика и се чудят къде да го изхвърлят или как да го натикат на тавана или са го оставили в хола си, да стои винаги затворено и да го ползват, за да имат къде да си редят цветята да си оставят пепелника.

Ставам все по - добра в готвенето, особено на спагети. Господи, наядох се като прасе. Колкото повече готвя, толкова повече се свързвам с кухнята си, обаче това не влияе по най - добрия начин на моята и без туй пухкава талия. Обаче толкова ми харесва. Особено сега, когато всяка маджа излиза все по - вкусна и най - малкото става за ядене. Като бях по - малка искрено ме забавляваше и тъй нататък, но нещата дето излизаха не ставаха много много за храносмилане. И мисля, че съм се побъркала по рибните деликатеси в последната седмица. Онзи ден като бях на работа, открих къде продават всякакви рибни измишльотини, приготвени толкова апетитно.. направо да си оближеш пръстите. И си направих цяло пиршество със сьомга и панирани калмари, а спагетите ми днес са с рулца от раци.

Пътуването до Ел Пел за утре се отменя, защото нашите имат път към София и ще идват да ни видят. А аз така исках да си ида до къщата и да се заровя в кашоните дрехи и книги на тавана. Ще го оставя за другите два почивни дни преди заминавато за Монтана и Хелоуин. Измислих си два нови костюма за случая и мисля, че единият надделява и утре вероятно цял ден ще се преобличам, за да избера кое се приближава най - близко до истината.

И да бойкотирате нещо.
Au revoir!

22.10.08

284. snow

photo by gnakk

Намерих си нови цигари. Хубави. Американски. С име, което ми напомня за Франция. Една цигара върви безкрайно дълго. И знам за поне двама души (трима), които няма да одобрят това. И не мога да кажа, че не ми пука, защото ми. Но ги харесвам тези Vogue.
Харесвам и Kate Havnevik, която ми озвуча вечерта.
И "Маскарад", особено на частта, в която Грибо открил, че когато го спипат натясно, освен трите котешки - бягай, бий се или се насери (може и трите едновременно) можел да се превръща и в човек. 10 минути не спрях да се смея, а 6 часа по - късно, когато се успокоих и исках да го прочета на колегите (които цял ден ме бъзикаха, че си чета и се смея непрекъснато) още не бях стигнала до култовата дума "насери" и бях избухнала в смях, свлекла се под масата.
И как нещата се развиха с Лиз.

19.10.08

283. that girl

photo by missheroin

Топла вечер и празни улици в късните часове, една странна луна, толкова е тихо, че чуваш как листата докосват земята. Малко е зловещо, а всички пичове от околията са решили да изведат огромните си кучета a.k.a. чудовищата в тоя час. Някак напомня за Баскервил. Така изглежда София, в края на уикенда. Но не ти пука, задето неделята завършва, при положение, че понеделник и вторник са почивните ти дни и ще спиш като коте пред камината до обяд. Докато Бро-то се прибере от училище и не те събуди с шумоленето си. Но поради тая причина ще можеш да гледаш филми поне до три часа, докато окончателно не можеш да си държиш очите отворени. А като се окажеш буден по обед, ще изхвърчиш да носиш китарата на ремонт. Време и е вече, твърде много го протака, но виждаш, че вече не може така. Не може, защото всяка вечер, като се прибереш подръпваш струните и се запалваш. А дори и да не свириш след като я поправиш... поне ще е цяла, защото това красиво синьо парче дърво го заслужава.

Странно е. Как умът подтиска някои неприятни неща. Ето, днес се събудих леко мрънкаща, заради ужасното си работно време, но мрънкането го удави топлата баня. Мъррр. Главата ми беше празна, за нищо не мислех, дори за съня си и поради тая причина го забравих в по - голямата му част. Просто.. всичко беше чисто, макар че холът бе крайно разхвърлян. Чисто.. в главата ми. И изведнъж всичко от вчерашния ден ми изплува. Един час след като се бях събудила и извършила един тон неща паметта ми се възвърна и неприятният разговор от вчера изскочи в шоколадовата ми главица. Ъх. Е, признавам.. беше наистина ужасен разговор, от повече от година никой не ме е карал да говоря толкова грозно (макар и чак накрая), съжалявах след това, че се поддадох на тая плитка провокация, но мисля, че от цялата ситуация излязох най - полЪскана. Малко прекалено звучи, но след като цял ден мислих по - въпроса стигнах до извода, че всичко това ме ласкае много повече, отколкото ме обижда. Всъщност направо ми гали самочувствието. Кхъ.

Обичам да стискам в шепа къдравата му коса, когато го прегръщам.

И тъй. И днес си имах рожденик, който чух късно вечерта, защото кучето се прибираше от Виена днес. Мисля, че на Добри му харесва да е на 20 и.. 5 вече. Той е.. зрял, чудесен, със заразителна усмивка.
Звънят ми разни непознати телефони. Оглеждат ми краката, в които започвам да се влюбвам. Постоянно хвалят труда на Софи, намиращ се върху главата ми. Да.. всичко направо ми гали самочувствието.
Мисля си, че вече не ми минават тъжни мисли. По - скоро ядосани, но по - добре ядосана, отколкото разочарована и депресирана. Последния път, когато реших, че съм ужасен човек, че трябва да се променя, за да съм по - добра към приятелите си (което се случи съвсем наскоро), се оказа, че просто съм подложила себе си на тая глупост за едното нищо. Този път няма да го направя. Мамка му.. аз съм права. И в предишния случай бях права, а сега съм още по - права. А дали ще порасна си е моя работа. Хора като мен се оправят по друг начин с живота и приятелите си и това не ни прави лоши, просто различни.

18.10.08

282. socks

drawing by ariokh

Ух, настинките са нещо ужасно и хич не ти става по - добре, когато майка ти ти каже по телефона "О, то има вирус, спокойно". ^^ По - спокойна едва ли мога да бъда (всъщност съм спокойна и хич не ми пука, ако ще толкова да се разболея, че да не мога да си издухам носа.. всички се разболяват).
Пък иначе се чувствам несигурна.. малка. Искам да разбера някои неща, за което трябва да задам определени въпроси, но не знам дали си струва да мътя отдавна утаени неща.
Карай да върви.. или поне да се търкаля.
И реших, че вече си затварям уста за почти всичко, относно почти всички, пред почти всички.. то пък глупостите край нямат. Не стига, че наистина се поправих, ами то се продължава да ми се бутат лъжици в паничката. Усмивка.

Честит рожден ден, Злати!

16.10.08

281. hair

photo by milkyapparel

Фризьорският салон на Софи е в блока на ъгъла на Виктор Григорович и Даскал Манол. Нейде между Медицинска акедемия и Пирогов. Боядисан е целия в жълто и оранжево и е претъпкан със списания.. и хора. Мъже, жени и дечурлига. Кеф. Софи тъкмо се е прибрала от екскурзия до Франция, каза че в Париж не е ходила, но е пила много вино с миризливо и мухлясало сирене в по - малките, пълни с павирани улички, градчета. Има момчешки къса прическа, която й отива убийствено много и работи с ножиците толкова уверено и бързо, та се оказваш боядисан и подстриган за толкова кратко време, че се чудиш къде да загубиш тоя бонус половин час, който не си очаквал да получиш. Софи има поне една четвърт еврейска кръв във вените си, една четвърт българска, а другите две не зная. Още не ми е казала. Клиентите й винаги разговарят много с нея.. тя те кара да бъбриш повече отколкото си възнемарявал. А и самата Софи бърбори не по - малко. Обича шокалад и бира в кутийки и сравнително често може да бъде забелязана на някой по - хард концерт. В салона звучи Z-rock. Телефона й звъни през десет минути, някой все я търси, а тя говори на невидимия човек отсреща и продължава да реже с ножиците. Постоянно ще те закачи за нещо. Я за дрехите, я за грима, я за нещо, което си казал. Не в лошия смисъл, тя се шегува постоянно. От салона винаги излизаш самовлюбен, защото си харесал това, което тя е сътворила с тебе само за 40 минути, понякога и за по - малко. Най - често хич не приличаш на старото себе си, но определено обичаш новото такова. Софи е вълшебница.. от истинските такива. И винаги се усмихва, дори докато ти се оплаква, че след 10 дни отпуска и се налага да работи всеки ден от сутрин до вечер и верните и клиенти са и наблъскали програмата за близките три седмици. Едва дочакваш до следващия път, когато ще си правиш джиджибиджи с косата. Поне аз едва дочаквам.

15.10.08

280. orange tree

drawing by cattish

Да напише "отдавник" и да съсипе лак (Rad Red-a, който споменах вчера), струващ 3 и 50 за 24 часа е по силите само на.. моа. "Отдавник" се е появила като дума покрай "отчаяние" предполагам, но къде успях да се олющя ноктите до един нямам ни най - малка идея.

С всеки изминал ден колегите ми се струват все по - странни птици Като изключим готик мадамата (а аз да подчертая открито започнах да ненавиждам готик стила) от бижутерския и момчетата от компютърния, всички започват да ми се струват все по - прозрачни и изтъркани 20 и... (няколко си там) годишни, чакащи щастието да им се изтърколи в краката. И понеже всички са толкова сигурни, че това ще се случи точно на тях просто си четат вестниците по цял ден, правят се че продават туй - онуй и просто убиват времето до деня, в който всичко хубаво ще им се стовари на главата. Не се впрягат да направят нищо съществено или поне интересно за себе си или поне за останалите. Странни уж живеещи пилета Ви казвам. Не виждам нищо в очите им, честно. Все едно... празни дупчици.

Днес докато се прибирах към дома ме придружаваха Damien Rice и една доста пълничка облещена луна, очертаваща в светли тонове облаците около себе си. Вървя си аз по баирчето, колите фучат край мен. Няма спирки, нито отбивки, само един тъничък, тъничък тротоар за такива идиоти като мен, които са решили да вземат тоя невъзможен баир пеш. Тогава изведнъж установявам, че един автобус спира почти до мен, опрял гуми във въпросния мъничък тротоар и вратата, намираща се най - близко до моа се отваря. В страничното огледало виждам добричкият старец, каращ автобуса да ми маха да се кача, за да не слизам пеша през нощта по баира, разбирате ли? Понякога неочакваната доброта и разбиране, които можеш да срещнеш на пътя те шашкат от всякъде. Аз поне се шашнах. Винаги ще се шашкам.

Двата тайни плана (не питайте кога станаха два, станаха и толкова) вървят прелестно. Особено единия, другия тепърва утре започвам да го задействам. Аз съм блестяща, въпреки наличието на разбитото сърце. Всъщност започвам да се съмнявам, че въобще е било разбивано, просто натъртвано. И май установявам, че се чувствам добре, не скърбяща, не уморена, не депресирана, просто добре.

Дайте ми сега портокалов сок, омръзна ми от лимонада.

14.10.08

279. embryo

photo by andrea-h

Ще видим какво ще излезе от големия ми план за промяна. Не искам да хвърлям много надежди в него, ама.. тъй де, ще е хубаво, ако станат нещата, така както съм ги намислила.. т.е. както съм ги измечтала. Аз ще се постарая.

С лак Rad Red на ноктите се отправих към дюнерджийницата, която открито отбягвах последните дни преди да замина за Монтана. Която бях решила да отбягвам и днес, но мисля, че все пак се насочих натам просто, за да... разсея всякакви останали съмнения, че искам да хвърлям капризи и чувства и там. Него го нямаше, а моя Rad Red, специално купен за случая, сега лъщи на ноктите ми и си отива с червените буквички на клавиатурата. Повече няма да ида. Решението беше взето още в петък, може би не е хубаво да решавам нещата така, но видите ли, това го реших. Не искам да се надявам да се влюбя в някого нов. Той си е чиста сламка за отчаян удавник. Знам, че някои хора така откриват истинската си любов и знам, че не е хубаво да решавам нещата така, но видите ли, това го реших.

Изтрих половината си песни. Всъщност не ги изтрих. Направо скъсах страниците, намачках ги и ги пратих в кофата. Оставих само 5 - те, които знам, че си заслужават (колкото и смело да звучи това). Оставих си и една вратичка в мозъка откъде да нахлуят новите редове. Това също е част от плана, част, над която нямам толкова голям контрол, колкото над другите.

Тази седмица забравих да си полея цветята. Странно е, но те продължават да изглеждат свежи и съвсем живи, тъй че реших да ги оставя на мира до края на тази. Както реших да оставя на мира и други същества.. хора. Малко да им залипсвам иначе казано. А и за да имам време да вкарам плана си в действие, защото време наистина ми е нужно и то такова, в което ще съм си сама.. ако не съвсем сама, то поне достатъчно отдалечена, за да се съсредоточа. Развитие на тихо и спокойно.

С прегръдки изпратени от Дес..

13.10.08

278. icky thump

photo by sexties

Ускореният влак от Враца за София е разкош. Има някакво силно очарованието в това да пътуваш точно с него в хубав слънчев есенен ден като днешния. Големи червени седалки, само по шест души в купе, червени (макар и доста прашни) килимчета по пода, светло дърво. А през сравнително чистите прозорци се гонят цветове. Напича приятно и след като изпразниш плика монтански фурнети заспиваш.. пристигаш неусетно бързо. И имаш цял следобед на разположение.
Сутринта беше хубава. Събудих се (макар и сама) доста рано, имах време да зачистя поверения от Тити апартамент след вчерашното МАЛКО (подчертавам го, заради стопанката, за да не реши, че съм въртяла лудия купон в нейно отсъствие) запиване. Събирам си багажа и изхвърчам. У Вальо.. той се прави, че учи по биология, а аз се докосвам до компютър за първи път от три дена. После го изпитвам, за да установя, че що-годе е запомнил нещата, но и двамата знаем, че ако го изпитат ще го сгафи.. яко. А после гледаме Eurotrip. Или поне части от него, защото нямаме много време, нали.. влака. Тъ тъ ръъ. Маха ми от перона.
Вчера беше адски дълъг ден. Поне така ми се стори, имах чувството, че съм правила 48543253 неща. Станахме към 11 и 30 с Вальо, но и двамата с Вал мислехме, че е поне 3 следобед.. толкова дълго ни се стори това спане.. мррр. Те с Милен спаха при мен, но Милен се беше преместил в хола, защото му било лошо и си отишъл рано рано сутринта. Вальо си отиде да се къпе и да учи (отново). Аз пак подредих набързо, четох "Размерът има значение", която открих из библиотеката на Тити и отидох у Вальо (пак). Т.е. само го взех от тях, излязохме да се разхождаме из есенна Монтана (много е красива), ритахме шумата и после се настанихме, за да чете той по химия, а аз да си лежа и да снимам. Излишно е да казвам, че той пак нищо не научи, но пък аз направих много снимки. Привечер играхме билярд (няма да казвам, че с Гери загубихме всичките игри) и след това се събрахме у... нас? с Милен, Георги, Гери и Вальо. Взехме китарата на Гошо, свирихме (и двамата научихме Seven nation army на White Stripes), играхме карти, подобаващо си подпийнахме и се обадихме на Злати. Защото видите ли Георги хвана акордите на нашата песен (кукито) и аз трябваше да проверя акордите за него. Правилни се оказаха, а Зу обеща да дойде на Хелоуин. Георги каза "Обичам това момиче само по телефона вече". Ня. Ще бъде супер. После дълго се изпращахме един друг. И тъкмо се мъчех да накарам пияната си глава да заспи Кейт звънна и си говорихме.. порядъчно дълго. И изтрезнях. А бях Алиса в страната на чудесата.
Онзи ден беше още по - страхотен. Бях спала едва няколко часа, когато телефонът иззвъня и трябваше да ставам, да си викам такси и да се отправяме към гарата.. гррр. Аз обаче съм късметлия. 1. Въпреки големите опашки на касите си купих билет адски бързо. 2. Дори си намерих място да седна, защото видите ли имаше адски много хора, явно повечето си пътуват в събота сутрин (което да призня е съвсем логично). 3. Пътуването (дори и преминато в спане в по - голямата си част) беше вълшебно. Имаше непрогледна мъгла и докато влака се плъзга в нея имаш чувството, че света съществува само в осветеното купе, което хвърля малко светлина и навън, но малко, само на метър - два. Решаваш, че от там нататък не съществува нищо. А и хората в моето купе водеха страхотен разговор.. единият мъж имаше невероятен тембър. Приспиващ.
В Монтана. Вальо и Милен ме взеха от гарата. Помотахме се. Изкатерихме се на крепоста, карти (научих се да играя на макао и признавам голям смях падна около тая игра), снимки. Закачих се ужасно лошо на една шипка и сега имам три гигантски рани на лятото рамо. Типично в мой заплеснат стил. А вечерта... The Strunes и Wickeda. Йей. Стана голяма обърквация с един пич, за когото всички смятаха, че е Димо от П.И.Ф., и приличаше на него рпедполагам, но се оказа някой си Лазар. Аз се набутах да проверя. Беше пич. Май след това пак се изпращахме надълго и нашироко, с Милен и Вальо си напазарувахме от денонощния магазин, прибрахме се у.. нас?, наядохме се като доволни прасенца и си легнахме в спалнята заедно. Уж с умисъл да си говорим. Заспахме почти веднага.

Майчице мила, ще ми се пръсне
с толкова обич сърцето..

Вальо не спря да пее през повечето време.
Решихме, че след време трябва да живеем всички заедно.. поне за известно време.

8.10.08

277. seven nation army

painting by teapartygirl

And I'm talkin' to myself at night
Because I can't forget
Back and forth through my mind
Behind a cigarette
And the message comin' from my eyes
Says, "leave it alone"

The White Stripes
Kate Nash (cover)
Damien Rice ft. Lisa Hannigan (cover)

Да бъдат чути! ^^ Аз не спирам да си ги въртя една след друга. Хем не ти писва, че слушаш една и съща песен, хем се радваш на различни изпълнители.

Настроението, мечтите и идеите отново са вдигнати на ниво 15 от десет възможни. И най - накрая имам време да си поседя вкъщи, постигнахме мирно споразумение с баща ми, а аз реших още едно - две неща за себе си и бъдещето си един вид. Може да са малко глупави неща, но вече са решени със сигурност пък в последствие ще видим какво ще излезе от тях.
И всъщност май нямам какво друго да казвам. Историята с момчето от дюнерджийницата търпи развитие, ама още няма да я издавам, ще видим какво ще стане в петък (ако е на работа). Смее се.
Свири ми се, пишат ми се песни, пишат ми се и други неща, но още не мога да подредя думите правилно. И това ще стане. Ако не днес или утре, то скоро.
Ох каква бъркотия съм сготвила в стаята си... толкова е разхвърляно. Почти толкова много, колкото е в главата ми.

И както каза Бо: "Недей позволява на нечий вятър да донася облаци в небето ти!"
Слушайте я... тя е умна.

6.10.08

276. like maybe

photo by memo89

"Тези сиви, толкова меки утрини."

Всъщност не беше сива, не беше и мека. Беше режеща, студена и с много сняг по Витоша, който ме изненада... приятно всъщност. Също така беше изпълнена и с миризмата на сандвичи с разтопен кашкавал, кафе и портокалов сок.. и весели рижи кичури по възглавницата.
Днешния работен ден не можа да ми предложи нищо интересно, освен няколкото разменени погледи с момчето от компютрите, Набоков, който ми се стори по - труден за четене от последния път и зелени ябълки.
Добре де... и още нещо. ТОЙ флиртуваше безобразно. В ранния следобед излязох да си търся обяд из близките магазинчета и се полутах известно време, докато се ориентирам между моловете, банките и магазинчетата пълни с капризи. Реших да си взема дюнер и се запътих към малката... дюнерджийница? Всъщност си знаех, че няма да е дюнер, а нещо-си-там друго. Опашката се състоеше от една жена, която тъкмо си взимаше картофките. Още не беше дошло времето да ми кажат "За вас?", когато с момчето се спогледахме продължително. Другият мъж (очевидно той взимаше поръчките, занимаваше се с касата и даваше готовата храна на клиентите) ме пита какво ще искам и момчето се зае да ми прави вегетарианския сандвич (с повече картофки). Честно казано трябва да е много добър в правенето на сандвичи.. Първо: беше ужасно вкусен сандвич. И второ: направи го без да си поглежда пръстите за повече от секунда. През цялото време ме гледаше в очите.. или в коленете, които се показваха под полата на Noa Noa. Аз стоях там и се усмихвах доста непохватно. Когато ми намигна едва се сдържах да не се разсмея.. весели рижи кичури. Мисля, че той, както и аз, беше доволен, когато другият мъж се заговори по телефона и се дръпна настрани, а момчето ми подаде сандвича (с повече картофки) и с леко докосване взе парите от ръката ми. Смее се. Взе ми по - малко отколкото трябваше. И не, не мисля, че сбърка толкова елементарна сметка. Усмивка. Нужно ли е да казвам къде утре ще ям вегетариански сандвич? Още една усмивка. Банален, смешен, непохватен, несериозен.. флирт.
Прибрах се бързо. Всъщност пак провървях последните две - три спирки. Ще вземе да ми харесат тия нощни разходки, а и едно улично куче ме продружи до входа.

5.10.08

275. dirt

photo by 6artificial6

Ъх, когато иззвъня телефона не знам от къде събрах сили да се измъкна от леглото.
Първо.. бях спала само три часа. Второ.. беше студено извън завивките. Трето.. навън валеше като из ведро. Четвърто.. предната вечер ми бяха разтаковали сърцето. От където и да го погледнеш си беше сутрин, в която е противозаконно да излизаш от леглото. Само, че се наложи да стана в 7 и да се замъкна до банята. Аррр. Излязохме с Бро. Не мина много време, за да подгизнем въпреки огромния червен чадър. Бързахме, автобуса закъсняваше, малкото зелени таксита не спираха, а самите им оператори не вдигаха телефона. Е, просто изпуснахме маршрутката за Елин Пелин и хванахме следващата, голяма работа. През целия път съм слушала Dirt на Kate Nash и съм си говорила с братското същество. Пристигнахме в Елин Пелин съвсем скоро, видяхме се за много мъничко с майка и отидохме при баба. Честно да Ви кажа, след няколко ужасни дни, няма нищо по - хубаво от това да седнеш в кухнята, в която си отрасъл и, въпреки ремонта, в нея все още да усещаш миризмата на печени филийки с чесън, чушки и пиле. Седяхме там, между тия светли стени, ядохме варени яйца със сирене, домати и люти чушки, а дъждът продължаваше да си вали съвсем без да чувства умора. Вадички се стичаха по прозорците. Дядо се прибра вир - вода, беше събирал орехите по двора... в дъжда? Човека винаги държи да си свърши работата на момента. После пихме кафе в хола, аз си седях завита на канапето и гледах телевизия като едно време. Баба и дядо ни викат зайци. "Ей, заек.." винаги така са ми казвали, бях го забравила. Топло е. Усмивка. Като се прибрахме в София на спирката срещнах Калин. Той не ме позна, защото се биехме с чадърите си с Бро и явно не ме загледа. Беше скрил хубавата си коса под качулката, обаче тия сини очи няма как да бъдат скрити или забравени. Нито лицето. Каза ми "Ей... Ясна". Беше приятно да го видя, макар й за малко.. автобуса му дойде почти моментално. Много работел напоследък, нямал време. После пазарувахме и се прибрахме. Подредих и си боядисах косата.. сама. Какво пък. Сега съм като морковче в главата, симпатично е. Продължих да слушам Dirt и спах в късния следобед. Майка ми ме събуди по телефона, за да ми проясни ситуацията от последната седмица. Оказа се, че баща ми и е поискал развод. Тя пък му е казала всичко, което си е таила през всичките години. Вече разсънена се натъпках с един буркан кисели краставички и си дочетох "куклите". Утре на работа взимам "Лолита". И без това ми е тръгнало на такива книги.

Mom is tuff cookie.

4.10.08

274. colours

photo by memo89

Днес имаше нещо във въздуха. Зори каза, че съм била на щастливи хапченца, но сгреши. Не бях. И все пак имаше нещо във въздуха. Излязох по обед *трябва да се науча да излизам на терасата и да преценявам времето преди да започна да се обличам*, беше топло и още като стигнах до спирката бях убедена, че нещо не е съвсем наред. Дали заради хубавото време всички ми се струваха по - пъстри и весели, дали заради светлината, дали заради мен самата или може би есента.. оглеждах се навсякъде и всичко ми се струваше много красиво. Майките с количките, зелените полянки, шарените дървета, старите сгради с високите борове пред тях. По - прелестна София не е изглеждала никога в моите очи. Даже Орлов мост изглеждаше страхотно - разкошен, посипан в жълти и червени изсъхнали листа. Човек вярно ще си каже, че е взимал нещо подсилващо щастието. Може би е заради полата на Noa Noa, която си купих само за 36 лв (а тя е на поне 10 години и е страхотна). Moже би се дължи на разговора за голия Саске, който се проведе малко по - късно между мен и Зори в кухнята на Кейт, пред самата нея (изглеждаща рошаво - очарователно - втрещено) в присъствието на бисквити и мляко. Кейт сега сигурно се приготвя да излиза за работа, тъй че Кате... успешна и лека. За мен е тежка - не мога да реша кой сериал/аниме да започна да гледам сега. Раз... четвъртена съм. Омг. Как се казва когато си разделен между четири неща? Смее се.

Сега ми се чете.

3.10.08

273. dolls

photo by glitterscene

Когато си на 19 или на 18... или на 24, когато си млад... океанът ти е до колене, светът е в краката ти, защото дори да не си постигнал нищо имаш сили да се бориш. A когато прехвърлиш 45 - те разбираш, че още имаш малко сили, за да продължиш или се научаваш да живееш с всичките си неосъществени и разбити на пух и прах мечти.

Последните два дни все едно си копая дупчицата. Честно Ви казвам, ако решите да се сдухвате хронично няма никакъв по - добър и лесен начин да го направите, от това да прочетете "Factotum" на Чарлс Буковски и "Долината на куклите" на Джаклин Сюзън в два последователни дни, да слушате някое убийствено танго постоянно, да продължавате да се давите в един и същи мисли за изгубени или счупени неща и да проведете разговор за реалните нералности, които може да си докарате с много синтетика, тютюн и промишлено количество алкохол, с един пристрастен.

Днес обяснявах на Поли, че не искам някой да приеме блога ми като депресиран, защото е в тъмни цветове, ама като гледам какви работи пиша напоследък май на там избива. Затова искам да успокоя редовните си читатели-приятели. Честно! Спокойна съм, не съм депресирана и не се опитвам да се депресирам. Просто такива неща ми се събраха в рамките на два дена. И те не са ме депресирали, само малко ме поуплашиха.. Обаче нещо в тая тъмна страна на света ме влече неописуемо много. Искам да я разбера. Искам да я видя, но ме е страх, че ако се опитам ще ме завлече. Затова просто много говоря с хората, опитвайки се да бъда съпричастен странчиен наблюдател, който да разбере всяка подробност от филма и да я попие, да й повярва.

Тръгнах си от работа в 9, както обикновено. Господи, направих всичко възможно, за да мине деня по - бързо и се получи. Накрая събрах всичко възможно най - скоростно, пожелах лека нощ на единствените си свестни колеги и побързах да се махна от там. Една голяма клюкарщина пада по цял ден... отвращава ме, но когато ми писне да си седя на щандчето, а реша, че на момчетата от компютрите им се гледа филм, а не им се говори с мен, ми се налага да седна на масата на останалите. Свива устни. След малко ми се налага ми се и да се махна, защото не издържам особено дълго в подобна компания, която само се чуди кой да одума. Представям си какво говорят за развлаченото момиче от щанда за свещи a.k.a. за мен. Не съм като тях, момчетата от компютрите не са като тях. Не се и учудвам, че сме единствените хора, които не общуват с почти никого от колегите си. Типични.. както и да е. Побързах да се махна от там. Естествено две таксита ми отказаха да ме приберат до вкъщи, но автобуса тъкмо идваше.. качих се, докато още се движеше и слязох две спирки по - надолу... също в движение. Дори не си правих труда да си намеря седалка - всички бяха празни, но си останах права. Слязох на спирката, от където трябваше да си хвана нещо за към вкъщи, но искрено се колебаех дали да не тръгна пеша. 30-минутна разходка нямаше да ми се отрази зле, но не ми се вървеше. В същия момент пристигна автобуса ми. Беше празен. Спря само за мен, скочих вътре и той потегли моментално. Слязох три спирки по - рано от обичайната. Не ми се вървеше, но ми се пушеше, а не искам да пуша вкъщи. Старая се да се случва рядко и се получава доста успешно. За цяла седмица имам само три фаса в пепелника. Разстоянитето от спирката до нас обичайно взимам за две минути. Сега го взех за две цигари (плюс трите в пепелника - 5 за тази седмица). Срещнах възрастни цигани, които водеха едно дребно магаре, което изглеждаше по - охранено от мършавото им внуче. В градинката почти пред блока ми момче и момиче се натискаха, като ме видяха с цигарата ми поискаха. Дадох им цялата кутия. И без това ми бяха останали само три. Скрих се от погледа им, когато ми прималя. Погледнах угарката между пръстите си - заради тая гадост ли слязох от автобуса. Забързах към входа и бях на две крачки, когато някакъв тъпак затръшна вратата пред носа ми. Видя ме... пет пъти ме погледна, докато вървях, кучият му... и ми затръшна вратата под носа, а аз трябваше да си ровя из чантата, да се блещя в тъмното и да се мъча да налучкам ключалката. За 9 години в тоя скапан блок нито веднъж някой от великите ми съседи не ми е задържал вратата, без значение тази на входа или тази на асансьора, не че е кой знае какво, ама аз ги чакам мръсниците. Като ги видя, че са три - четири крачки от мен, защо да се правя на гъз. Те се правят. Да се раздавам на хората, които обичам без да получавам нищо в замяна е добре. По - важно е да обичаш, отколкото да си обичан. Но да правя дребни услуги на всички останали, да се раздавам без някой да се сети да каже едно "Благодаря"... кучи.. Не че го очаквам това "Благодаря", но не отричам, че щеше да ми стане хубаво и щях да намирам по - често смисъл да го правя.

За силно реалистичния ми поглед вина имат горните двама писатели и момчето с разговора за нереалните реалности. Иначе съм добре... доста по - добре, отколкото звучи от тоя пост. Просто нямам какво положително да напиша, освен да споделя за усмивките на Поли, Били и Зори, късите им косички и шарените лакове за нокти. И ми донесоха манджа, бях умряла от глад на работа. Усмивка. Всъщност посещението им значи много повече, отколкото си мислят и отколкото мога да изразя, в тия два поредни мрачни дни.

Като си на 19... си пълен с интерес и положителен поглед към всичко. Дори към песимистичната страна на нещата, защото имаш силите да я пребориш.. на мен просто ми е интересно да се ровя там, колкото и пагубно да е понякога.