289. remedy

photo by ennil

Всичко изтича прекалено бързо през пръстите ми. Носех се като призрак цял ден на работното място, осъзнавайки как и поредното пътуване е безвъзвратно загубено. Спомняйки си, как съм седяла на същото това място преди 6 дена и съм се молила деня да свърши, защото на утрешния се качвам на влака. А ето, то вече е минало. Като сън. Далечен. Сякаш не се е случило вчера и онзи ден, а преди... някога, много отдавна. Павел Дойнов казва, че който пие кафе има време. Има го стойностно. Пиенето на кафе е тънко пилеене на времето между устните. Нямаме време. А онези, които пушат цигара след цигара и дима за тях е начин да накарат минутите да текът по - бързо? Циници. Нямаме време. 20 години... изгубени, запомнени, но изгубени, без шанс да бъдат върнати, изживяни отново. Оставили са ми само горчивия вкус на кафе. Време. Утре ще се събудя на 35. Време.
Такива каши се забъркаха в живота ми само за два дена, че нямат изкусване. Ще имам да събирам парченца от душата и тялото си още дълго време след това, което се случи. А тъкмо се бях закрепила..
Не, няма да Ви товаря със случки. Споделих ги само на най - близките до сърцето си, а сякаш не ги интересува. Сякаш е нещо дребно, сякаш ще се оправи от самосебе си. Но този път няма. Този път наистина беше страшно.. все още е. За мен, за.. и имах нужда. Не мога да се събера за ден и за два, не мисля че дори месец ще ми стигне. Не мога, не мога... старая се да не правя прибързани решения, да не бягам, да не... не мога.
Искам да прегърна някого, бил той непознат, и да плача, да плача докато не ми останат сили за повече. Просто някой да ме разбере, да ми помогне, да ме извади от тука, защото не мога сама, не мога.. не и този път. Всеки път като си помисля, че съм разбита все намирам някое здраво парченце, около което започвам да градя отново и сигурно и този път така ще направя, защото никой няма да отдели от своето изтичащо време. Ще стане бавно.. много бавно. Адски..
Но повече от това искам да докосна с пръсти лицето му, Неговото лице, и да повтарям "Обичам те, обичам те, обичам те.." докато не му писне да ме слуша и не ме накара да млъкна по един или друг начин, докато не избяга от мен, докато не реши, че не можем да бъдем приятели. Само като си помисля за косата, пръстите, за очите, устата, за гласа и прегръдките, топлина, за..
Искам да си събера багажа и да избягам от вкъщи, да се кача на първия влак, да.. съм никоя, някъде, никъде. Да не познавам никого, да си изключа телефона. Но не мога, не мога, заради Нейните сълзи, не мога да причиня това на най - красивата жена, която познавам, на онази, която ме обича толкова много. В последните дни не мога да спра да плача. И всеки път щом се поставя на ръба на спонтанността си помислям за нея и сълзите не искат да спрат. Тя е единствения човек, който може да тръгне да ме гони по улиците, да ме намери, да ме прибере, да ме целуне, да ми каже че ме обича и да знам, че го мисли, че го чувства, че съм нейна, че съм.. ето че лицето ми пак е мокро. Мамо.
Още не мога да повярвам, че Той се застъпи за мене. Че ме нарече "детето ми", че.. спечелих войната със него, но на каква цена? Спечелих го, вече съм "детето ми", неговото, винаги съм била, но той сякаш чак сега го осъзна. Спечелих.
Време. Влак, онзи разкошния с червените килими. Чаши кафе. Цигари. Цяла кутия.. за два дена си отиде между тия треперещи ръце и напукани бледи устни. И Jason Mraz. Plane.