292. кифли

photo by me

Винаги съм намирала смисъл за живеене *ако съм го била изгубила*, когато прекарам един следобед в компанията на нескафе, кифличките на баба и историите на мам и вуйна. Има нещо успокояващо в цветовете, ароматите и гласовете в тая къща. Особено, ако я обиколиш цялата, наснимаш всеки детайл, който е значел много, когато си бил мъничък и отвориш всеки шкаф, за да докоснеш всяка стара дреха и плетиво. Мисля, че и до днес, единствената стая, в която ми е малко неудобно да влизам и да тършувам е стаята на дядо. Защото като бях малка, се вмъквах там, за да взимам бели листа за рисуване. Все изчаквах да има някаква работа по двора, влизах по терлици и отмъквах 20-тина листа. Дълго време си мислех, че той нищо не е забелязал и се терзаех какво ли ще си помисли, ако един ден отвори шкафа и осъзнае, че половината му листа са изчезнали. А дядо си е знаел през цялото време. Какво ли съм си мислела, че крия, като всичките ми рисунки бяха пръснати из цялата къща. Но все пак ми беше гузно да влизам там. Всъщност легалните ми влизания в тая стая бяха, когато веднъж в седмицата баба събираше всички дрехи, които се нуждаеха от кърпене и отиваше да шие в неговата стая, където се намираше машината. Тогава влизах след нея като пале, лягах на леглото на дядо и взимах седмичните му вестници. Отраснала съм с вицовете в "Стършел" и предаванията по "Хоризонт". Въздишка. Беше хубаво. Много хубаво.
И също толкова далечно, макар в последната седмица нищо да не ми се струва далечно. Изгубила съм се в представата за времето и не съм много сигурна кое кога се е случило, случило ли се е въобще или очаквам да се случи в най - скоро време. Със същия успех, в който знам, че сме някой си ноември си мисля, че може да сме и декември. Или пък миналата година през март. Офф.
Кифли. С мармалад. Шипков. Всички, с които говорих за кифли напоследък предпочитат точно такива. Кифличките на баба винаги са с шипков мармалад. И аз съм пълна с такъв мармалад и точка. И с нескафе.