30.4.09

340. некадърни бобри

photo by oprisco

Окей! Не се сблъсквам за първи път с тежка работа. Нито с работа по двора, където се копае, чисти, орязват дръвчета, горят изсъхнали клони, поправят се неща, садят се цветя и други полезни растения. Не ми е за първи път. Но се разглобих. И ме боли всяка една частичка тяло по мен. Чак мислите ми ме болят. А ако се замисля за къщата и двора ме болят още повече. Ръцете ми са изподрани, за краката дори не искам да говоря. Косата ми е пълна с ябълкови цветове, а обувките ми са по - мръсни от всякога. И все пак бих дала всичко в идния един месец да правя само това, вместо да работя в магазина. А Мам вече ми липсва, макар че само преди три часа ми махаше, докато се качвах в маршрутката, макар че е само на 20 минутки път от мен. Да, липсва ми.
Но да се върна на двора. Свършихме толкова много работа, колкото и в най - смелите ми мечти не съм предполагала, че ще свършим. И сама отсякох един огромен клон. Е, вярно че ми отне 10 минути и много млатене, разбити длани и набодени пръсти, но.. ама пък така го накълцах, все едно го е гризал некадърен бобър. Та общо взето искам да кажа.. че не мога да разбера как, по дяволите, дървосекачите са издръжали да млатят и цепят дърва от сутрин до вечер. Вярно, секси мускули, ама не си заслужава. А, отностно това.. докато мъж цепещ дърва, разсъблечен до кръста изглежда адски секси, момиче като мен с брадва изглежда като някоя луда, която ей сега ще заколи някого.
И с Мам си направихме селска пейка. Веднага давам инструкции как се прави селска пейка. Намирате дъска, която е широка поне 30 - 40 см. и дълга поне 3 и 50 метра. Правите минимум 3 подпорки от тухли или плочки, но не много високи, колкото да не се чувствате, че сядате на земята и слагате дъската отгоре. После застилате с две родопски одеала и сте готови. Идва ми шарено в предния двор. И много удобно. Сядаш, облягаш се на стената, придърпваш кошчето за боклук, за да има къде да си хвърляш опаковките от сладоледите, които поглъщаш и си вдигаш краката на едно от пънчетата разхвърляни наоколо. И си готов. И си щастлив. Котката се е свила на кравайче в другия край на пейката и те гледа недоверчиво, връхчето на опашката й е единственото нещо, което се движи. А от ябълката лениво падат бели листенца.

Чувствам се добре в моята тиха провинциална градина. Чуват се само кучетата, жуженето на пчелите, врабчетата, биещи се по клоните на ореха, от време на време някоя минаваща кола и съседите, когато се провикват през оградите и улицата, за да се поздравят. Чуваш и мислите си.

И вече нямам търпение.

p.s. *не мога да си намеря рокля за бала на Бро;
*зайците ми вече са прогледнали и щапуркат наоколо и са най - сладурските неща, които някога са съществували на планетата;
*сега ще пия вино и вероятно няма да спя тази нощ, защото тъй или иначе трябва да станем с Бро към 2 и 30, защото тази нощ заминава за Турция;
*мразя го, задето ще бъде в Истанбул и ще се пазари с продавачите по сергийте.

23.4.09

339. peanut butter

photo by me

Голямата подготовка за ремонт може да бъде голям купон, ако я правите така, както я правим ние с Мам:

*говорим повече, отколкото работим;
*на всеки 30 минути правим 10 - минутна пауза за цигара;
*аз тичам из всички стаи (когато се отворят всички врати, можеш да тичаш в кръг из целия етаж) с воал от опаковачно фолио на главата и пищя, а Мам ме гони и крещи, че не сме свършили никаква работа;
*напомням й колко е досадно да се живее с мен;
*най - накрая, когато с много мъка и паузи, успяваме да опаковаме мебелите на единия етаж се качваме горе, а аз започвам да мрънкам колко съм уморена;
*оставаме повечето работа за следващия ден;

От там нататък до сега (чакам я да се прибере от работа, за да довършим) единственото, което съм свършила е:
*да ям пържени филийки с мед;
*да карам колелото на Бро, докато косата ми изсъхне от вятъра и слънцето;
*да снимам из двора разните му капчици по тревата и цъфналата череша;
*да пия вино;
*да пуша;
*да напиша това;
*да режа киви в леглото и да оклепам БЯЛАТА завивка, за която съм сигурна, че ще ми отрежат главата (на първо време ще я обърна на обратно и няма да го види, докато не се прибера в София, после ще ми пищи само по телефона, а като се върна в Елин Пелин ще и е минало);
*да навестя баба и дядо.. в дъжда.. с колелото.. което няма калници, за което ме овикаха, че ще ме окаля цялата, ама аз не слушах и.. съм кална цялата;
*но предупредих Мам, че ще е непоносимо да живее отново с мен;
*о, да счупя бравата на входната врата (заключих преди да изляза, натиснах дръжката да проверя дали съм заключила и тя ми остана в ръката. Shit happens.

Установих, че наистина ще ми хареса да живея тук. Някак по - простичко е, по - свежо, по - чисто, по.. отдалечено. ЧУвствам се, все едно съм някой от ония писатели, които решават да отидат на вилата си, докато завършат поредния си роман or whatever и междувременно постягат къщурката и двора и си живеят спокойно за известно време. Мммда.

Установих, и че стаите са по - големи, отколкото ми се сториха, когато влязох в тях за първи път от години насам. Аз ги помнех големи, защото бях мъничка, когато за последно влизах в тях и когато ги видях тези дни.. представите ми бяха брутално изрязани и смалени. Но всъщност не са.. стаите са си големи. Дори доста. Особено спалнята. Тъй де, моята стая. И решихме какво ще правим със старата стая на Бро. Ще стане стая за гости с две легла. Или с едно двойно. Още не сме решили дали да съберем старите легла или да ги оставим отделни. Но ще се чуе. Общо взето почти всичко е измислено и имам изцяло нова подредба за мебелите.. поне в стаите, в които ще има такива.

Квартирантите са направили поне едно хубаво нещо за къщата в последните 10 години. Сложили са допълнителни врати на терасите.. от онези, дето спират мухите и комарите, но вратата все пак стои отворена през целия ден. Браво на тях, но аз все още откривам кучешка храна из стаите.

И това е май.. в общи линии за момента.
Поздрави с Lily Allen - Fuck you. ^^

*и Мъро, видях ти коментара. Надявай се да са добре, защото ти ще го отнесеш, ако им има нещо, you..!
**интернетът на Globul е най - отвратителното нещо ever. Не мога да пусна един пост средно 50 минути!**
***не успях да го пусна, така че сигурно утре вечер***

*няколко часа по - късно..

Довършихме и горния етаж с Мам. Доизмислихме местата на някои от мебелите. И ни отне цял час да измерим едни места и едни шкафове, за да се види колко метра.. нещо (не знам какво е и как да го опиша(и не знам как ще обясня какво ми трябва, когато отида в магазина след няколко дни)) трябва да купя.Нямаше такова смятане и зацикляне на това как се изчислява лице на паралелепипед. Почувствах се гениално глупава, но поне доста се посмяхме.

Завърши се с тършуване из тавана (намерих си втората синя обувчица. Онази на белите звездички, дето ми я откраднаха заедно с чантата. Онази, дето съм я носила, когато съм била мъничка, изпрах си я и сега се суши някъде навън) и малко ровене по двора. Защо, когато бях малка не ме беше гнус от червеите? Днес съм пищяла повече, отколкото през целия си живот.. гррр. Опасна работа. Повече смешна, отколкото опасна.

Наздраве..

*имам още половин бутилка вино за допиване и филми за гледане*

..

21.4.09

338. светлина

photo by suo-me

За пореден път установявам колко идиотски и детински се държа понякога. Доста често впрочем. Особено, когато съм виновна за нещо. Особено когато някой ми повиши тон. И как се престаравам в това, да бъда изрядна, за да не се повтори и сгафвам точно защото правя всичко възможно, за да не се случи. Мня.. не знам какво да се правя вече. Предполагам ще ги надрасна и тея неща някой ден.

Не знам обаче как бих надраснала това да отгледам някое куче от мръвка месо и да го загубя след като петнадесет години е било неотлъчно до мен. Не бих могла. И сърцето ми се къса за малката.. за кучето на Дина и Гаро, Ева и Ина. Не бих могла.. не бих.

А после се прибирам у дома и виждам моите малки мръвки. Peanut Butter и Jelly, за които цял ден съм се притеснявала. И сега Мариян ме наплаши още повече и не знам. Направо ще полудея тия дни, като съм на Елин Пелин, далеч от тях. Гррр. Всъщност те мъниците бяха три, но единият не оцеля през нощта. *въздиш*

Ама ремонтите рано или късно трябва да започнат. И то с най - досадната част. Изнасянето на мебелите и покриването на тия, дето са твърде големи, за да бъдат изнесени. Мисля, че снощи за първи път осъзнах, че аз actually ще живея в Елин Пелин след около месец. Страшно е! *омазах се с майонеза, защото ям, докато пиша.. за пореден път*

И май сега не ми се говори повече, това е по - важното. А ако все още не сте чули нещо на Loading in Progress, чуйте Светлина.

15.4.09

337. безсъници в жълто одеало

photo by suo-me

Ами като начало се отказвам от спането. Напълно се убедих, че от 3 до 5 часа са ми напълно достатъчни, за да се наспя като хората. Останалото си е, черно на бяло, загуба на време. А аз почвам да се лигавя, че не ми става и ако съм си отредила 7 - 8 часа лесно ги превръщамв 11 - 12. Затова започнах да си лягам по - късно, когато сутрин трябва да ставам рано за работа, а когато съм почивка си лягам още по - късно и се надявам сутринта към 10 брат ми да ме изрита от леглото. Той обикновено не го прави, но се събуждам, когато се прибере и започне да говори някакви неща над спящата ми глава. Добро момче.

Имам нова жълта риза. И нови два жълти потника. Аз не си падам по жълтото, като изключим едно одеало, което съвсем случайно ми е почти най - любимото средство за завиване. Беше. Вече не е. Виждате ли, новите жълти дрехи.. бяха бели. А шибаното жълто одеало пускало при пране. От къде да знам това по дяволите, като никога не е прано, а нямам достатъчно бели дрехи да напълня цяла пералня. Бро каза "Носи я като жълта риза, а тях като жълти потници и готово.".. все едно имам избор. Гррр. Поне да се бяха боядисали малко по - равномерно. Ениху.

И съжалявам Ники, че пак се получи така. По принцип не съм такъв човек, обаче с теб веднъж ми е тръгнало така и така ще си остане. Вечно не разбрали, разминаващи се. Вечно аз.. връзваща теникия на теб. Дали забравила да се обади, да си отвори имейла или поне да се появи на уговорената среща. Съжалявам. А как мразя да закъснявам. И подобни. И как никога не го правя и винаги спазвам уговорките като подранявам брилятно много. Както беше на първата ни среща. Толкова рано стигнах, че имах време да седна и да прочета няколко странички от книгата, която беше на дневен ред, но виж, не помня коя беше. Да.. не го правя нарочно и защо тогава така се получава. Започвам да се чувствам много глупава пред теб.

Свирих почти целия ден. Пръстите ми са изтръпнали от натискане на струни, но е хубаво. Доволна съм, излязоха няколко хубави реда текст около няколко симпатични мелодии. Ще видим.

А зайката ми ме побърква. Най - отвратителното зверилище е, как успя да си рабие клетката два пъти не мога да знам. Но е толкова сладка.

И снощи ударих едно адско теглене на филми. Най - любимите ми. За сега съм се спряла, но бройката е около 46 и ще расте още. Със сигурност съм забравила поне 15, а се сещам за 2 - 3, които още не съм изтеглила. И два дена не спирам да гледам някои от тях, които не съм гледала отдавна.

Поздрави..

12.4.09

336. дивна

photo by motypest

Престилките са голяма работа. Особено тъмно - зелените с избродирани цветя по тях. Точно такава изрових от дебрите на магазина и си я носих през по – голяма част от деня. Всъщност, ако я бях намерила сутринта щях да си я нося целия ден, но уви. Исках да кажа, че престилките са голяма работа, защото ти създават едно такова усещане за домакинстване, а където има нужда от домакинстване най - често има и дом, в който да се извършва това действие. Та ето още едно нещо, което ще ползвам в новата си кухня, защото до сега съм си готвила най - често по пижама.

И за първи път посмях да изляза с кърпа на главата, омотана на възел на тила и с няколко кичура пуснати от тук и от там. Хубаво се получи, поне всички я нахвалиха тая смачката прическа, с кото криех мократа си коса (прибрах се от работа, баня и дим да ме няма (с рима даже (ей сега се сетих, че Мариян трябва да е стигнал в София вече. Успех на изпита!))).

Но концерта беше нещо прекрасно. Нещо толкова хубаво не ми се беше случвало от известно време.. като усещане, като повлияване, като... хора дори. Не че другите не са били достатъчно страхотни, обаче това такова чудо отдавна не ми се беше слувало. И се удивих колко много хора, които са ме виждали само по веднъж - два пъти ме помнят. Докато аз тях.. ами честно казано не. Но бях масово напрегръщана, накараха ми се че не са ме чували от сватбата на Мишо и Ива (а тя беше през септември, ако не ми изневерява паметта), а Венци ме нацелува толкова, че чак ми стана топло. И начина, по който всички ми казват „Как си миличка, какво става с теб?”... мъррр.

Loading in Progress са нещо, което си заслужава да бъде слушано, бай дъ уей. В интерес на истината, те ме хванаха и ме задържаха дори след като слязоха от сцената. Имаше.. страхотни неща в тия текстове, а музиката беше невероятна. Ето още един стил, който съм способна да разбера. Това го казвам, защото наскоро стигнах до прозрението, че транса и техното (както и всичките им производни), ще останат в главата ми като нещо неразбирамо. Хубаво на опаковка, но неспособно да открие душата си за мен. Или аз моята за него.

„Африка е едно място между мечтите на дете и злините на останалия свят.”
Loading in Progress

Ядат ми се моркови, Поли ме залъга с един и сега ми се хрупа.

И като за финал.. купих си още нещо, за което дадох последните си пари, но което ми направи най - голямо удоволствие. Гердан от Угадна. Защото, аджеба, за това беше концерта. За децата в Уганда. И за това колко много сме способни да даваме, но го стискаме в себе си.. защо ли? И за това колко много имаме, но искаме още повече. И се възхищавам на Милен, задето миналата година е бил там за около месец, за да работи и да им помага, а тази ще отиде за три. Чак ми се прииска и на мен. Дори успях да си представя как ще го направя. И защо да не? Ако не сега, може би другото лято, че за това вече имам много планове, но... да, мисля, че искам да го направя. Или нещо подобно. Та, колието.. 15 - те лева, които дадох за него отиват за образованието на тия деца. За всичките сънародници на Оскар, които още от 4 - годишна възраст сами трябва да отглеждат по - малките си братчета и сестричета, защото родителите им са убити. А Оскар е едно момче от Угадна, което е в България за следващия месец, защото виждате ли... той каза, че заради Милен и заради нас, хората, които се бяхме събрали тази вечер, смята, че България е една страна пълна с хора, които имат големи сърца и много любов за раздаване.

„Искам да Ви кажа нещо, което казах и на Оскар и сега искам да го кажа и на Вас. Може той да е черен. Може аз да съм бял. Може моите родители да не знаят нищо за Угадна, а неговите нищо за България. Но аз вярвам, че ние сме братя.”
Милен

10.4.09

335. smth

photo by rooze

*ама адски дълъг пост се получи, който има нерви и желание да чете*

За новите придобивки, кофти колегите, доволните шефове, неописаните, но не и забравените, пътешествия, за грешките, за правилните решения, за суинга и John Butler Trio, за зайците, пролетното почистване и първия път. Всичко това смесено с аромата на зюмбюли засадени в стар кец (една от новите придобивки.. зюмбюлите де, кеца си е доста старичък.. но вече мирише на цветя, нях).

В последните дни си мислех от колко време не съм се разписвала тук, а колко много пъти си мислех да го направя, защото имаше защо. Не че някой задължително трябва да знае или защото искам да бъде прочетено, а за мен самата. Блога си стана голям изповедник, а това лято ще навърши три годинки. Ухуу!
Няма да карам по ред на номерата, нито отзад напред, защото няма да си спомня всичко както трябва. Ще пиша за всичките неща, които се случиха както се появят в главата ми, пък ако забравя някое.. здраве да е. Нали си имам бели зюмбюли.

И като съм заговорила за придобивки, никога не съм предполагала колко много щастие може да ми донесе това да си купувам разни неща, с които да напълня кухнята си в Елин Пелин. Днес всъщност, достигнах до извода, че малките неща в една къща я превръщат в дом. Например връзката от изсушена лавандула висяща от дръжката на един шкаф. А аз никога не съм харесвала лавандула. Но към нея ще добавя бял равнец, мента, джоджен и още едно - две неща, които в момента не ми се появяват в главата. В ресторантите никога не съм се справяла с каничките за олио и оцет.. но си купих и такива. Ще им свикна. Голям кеф са все пак. И огромния стъклен пепелник, в който все си затривам цигарата (да, веднага го осветих в занаята). И чашите за вино. Антина ме пристрасти към пиенето на каквото и да е от чаша за вино (сега си сърбам сока от праскови точно от такава чаша). Между другото.. реших най - накрая какво точно ще направя с кухнята си. Освен висящите билки и новите печка, перална и хладилник.. и там другите електрически работи, които биха улеснявали ежедневието, ако се сещах да ги ползвам. Реших как ще я боядисам. Тъй де.. как ще я омажа, защото ще си е голямо цветно мазало от вратички и шкафове в различни цветове от червено до зелено. И разбира се кеца с новите цветя ще го поставя точно там. Защото на един кец мястото му хич не е на плота в кухнята. Но ще му отива. И на кухнята ще и отива да си има нещо, което не би трябвало да е там. Така например за кафе - читалнята (в това ще превърна трапезарията), насред всички възглавнички, табуретки и книги, ще си джусна една ръждясала лейка, в която също ще си засяда нещо. Още не съм решила какво, но само от мисълта да заровя пръсти в земята и корените на бъдещото цвете ми става по - светло в стаята.

А пък зайците ми.. нахранени спят на метър от мен. Малките муцуни ми се качиха на главата, особено новата красавица. Такъв звяр е, никаква дама не става от нея. Прилича на ангелче, но аз се чудя.. щом тя е в моята стая, кой по дяволите управлява Ада вместо нея. Надебеляла е обаче и искрено се надявам да си имам бебета в скоро време, защото Валентин ще ме побърка с телефонните си обаждания, за да разбере дали е родила, защото иска заяц за рождения си ден, който след средата на май. Виж, Вальо... аз няма да ти кажа и да роди и когато се появя в Монтана със заяц, поне да има капчица изненада, а?

Пътешествията са малко on hold в момента. Едното се провали, а тия до Монтана вече не ги възприемам като такива, защото ходя за по една вечер. Все едно съм се прибрала до Елин Пелин и съм излязла с Катя и съм останала да спя у тях. Но така е по - добре. На често, за мъничко, не ми става досадно и не ми омръзва. И не се стига до петият ден, в който най - често започвам да се чувствам не на място, където и с когото и да съм. Да.. около петия ден, започвам да искам да се прибера у дома или поне да сменя мястото, защото не се издържа повече. Меланхоличка такава, ама какво да се правя.

У, и най - накрая получих похвали на работа. За сметка на колегата от другата смяна, но аз не отговарям за това, че тя не е изчистила нещо - си - там. И е малко гадно, но аз хич не се чувствам зле, че ме нахвалиха, а на нея ще и се накарат. Цели две седмици ми недоволстваха и сега нищо не може да измести това колко удовлетворена от себе си се чувствам.

А пък не се отървавам и от чувството, че започвам да губя някои хора от живота си и когато се оплаках на Гошо той просто ми каза "Е, аз пък съм благодарен, че те виждам по - често, за сметка на тези, които не виждаш". В общи линии беше това де. Ако изкарам директен цитат може и да обидя някого, макар че не би трябвало да ме интересува след последните срещи и глупави грешки, които бяха много дусловно.. изклюкарени да речем. Хубаво, човек греши и така нататък, на мен често ми се случва, ама трябва ли всеки път да ми се натрива носа по най - бруталния начин? Ениху. Мина ми. Просто ще си затворя устата още повече от това, което бях постигнала в последните месеци. И ще се замислям още повече пред кого точно говоря. Сега заради това откровение съм сигурна, че ще има пак някое друго примрънкване.

Иначе съм се заровила в чистене, защото у нас беше настанала истинска кочина. Представете си от колко време не бях разтребвала както трябва, щом като днес, като се прибрах се изненадах от това колко съм спретнала снощи, преди да се прибера при mum. Отвикнала съм да е толкова.. ами блестящо, без прах, без разхвърляни дрехи, без някоя ваза с отдавна умрели цветя и мръсни чаши по масата. Да, голям бардак бях завъртяла. Но вече го няма. И не мисля да го допускам отново. Явно съм била в доста разхвърлян, душевно и физически, период.

А от няколко дена пак съм се хванала за китарата и се разкъсвам между нея и фотоапарата и честно казано, не знам кое ще избера. С тази нова мания по John Butler и идеята да отида до Париж през юли за негов концерт.. не съм спряла да слушам тая дискография от 3 дена. И да свиря някоя друга песен от нея също не съм спряла. А да ги пея всичките през цялото време няма и да спра скоро. Но пък.. тук се появява фотоапарата да развали цялата музикална идилия с първото ми публикувано интервю. Не е особено голяма работа, да не говорим за това, че когато четях въпросите наистина чувствах отговорите, а сега от страни ми изглеждат все едно съм се старала да изглеждам много мъдра и интересна, а се е получило точно обратното. Ама знам ли го аз, нямам реално мнение за света си погледнат от страни. Може и да звучи окей, но аз го намирам малко глупавото. Но пък си харесвам снимките, да. Каквото ще да става, трябва да се обадя на майката на Петко тези дни, възможно най - скоро, ама за момента само си казвам "Трябва да се обадя" и не го върша. И аз не съм сигурна защо, а наистина Трябва.
*въпросното интервю е тук*

Но между всички тия неща, които Трябва да свърша аз ще продължавам да си ходя на суинг, да се запознавам с повече нови хора и да си купувам странности за къщата. Сега се сетих.. вече си имам първия звънец за липата (пред къщата си имаме липа и съм решила да си взимам звънци от всякъде, които да навържа по клоните й... такова звънене ще пада, когато задуха вятър, чак настръхвам като се замисля). Та.. вуйна ми го има от Швейцария и е нещо огромно, красиво и.. абе малко кравешко, все пак е за крава, но е велик, велик. И звъни още по - велико.

И това е всичко в последно време. Без много факти и точни цитати, но като цяло..

Ще гледам да не изчезвам отново за толкова време, защото съм пропуснала да споделя толкова много неща. Много пролетно настроение и.. а видяхте ли новия изглед на блога ми?

*няколко неща, за които се сетих, докато си взимах горещ горещ душ*

Установих, че в последно време Гошо е човека, който ме е открехнал за музика. Няма нещо, което да ми е предложил и да не ми е станало любимо още на първото слушане.
Днес ми казаха, че съм човек, който си залужава. Каквото и да значи точно беше едно от най - хубавите неща, които са ми казавали в последно време.
Прибрах всички зимни дрехи, дебели палта, плетени шалове и шапки, ръвиците, макар и без пръстчета и се разнасям с тънкия шлифер и потник отдолу.
Накичих всички пръстени и мъниста, които не бях носила от месеци, някои от тях и от години.
Въпреки банята и едномилиметровите ми нокти не можах да изкарам пръстта от пресаждането на цветята иззпод.. ами ноктите си.

Идва ми много шарена тази пролет.