336. дивна

photo by motypest

Престилките са голяма работа. Особено тъмно - зелените с избродирани цветя по тях. Точно такава изрових от дебрите на магазина и си я носих през по – голяма част от деня. Всъщност, ако я бях намерила сутринта щях да си я нося целия ден, но уви. Исках да кажа, че престилките са голяма работа, защото ти създават едно такова усещане за домакинстване, а където има нужда от домакинстване най - често има и дом, в който да се извършва това действие. Та ето още едно нещо, което ще ползвам в новата си кухня, защото до сега съм си готвила най - често по пижама.

И за първи път посмях да изляза с кърпа на главата, омотана на възел на тила и с няколко кичура пуснати от тук и от там. Хубаво се получи, поне всички я нахвалиха тая смачката прическа, с кото криех мократа си коса (прибрах се от работа, баня и дим да ме няма (с рима даже (ей сега се сетих, че Мариян трябва да е стигнал в София вече. Успех на изпита!))).

Но концерта беше нещо прекрасно. Нещо толкова хубаво не ми се беше случвало от известно време.. като усещане, като повлияване, като... хора дори. Не че другите не са били достатъчно страхотни, обаче това такова чудо отдавна не ми се беше слувало. И се удивих колко много хора, които са ме виждали само по веднъж - два пъти ме помнят. Докато аз тях.. ами честно казано не. Но бях масово напрегръщана, накараха ми се че не са ме чували от сватбата на Мишо и Ива (а тя беше през септември, ако не ми изневерява паметта), а Венци ме нацелува толкова, че чак ми стана топло. И начина, по който всички ми казват „Как си миличка, какво става с теб?”... мъррр.

Loading in Progress са нещо, което си заслужава да бъде слушано, бай дъ уей. В интерес на истината, те ме хванаха и ме задържаха дори след като слязоха от сцената. Имаше.. страхотни неща в тия текстове, а музиката беше невероятна. Ето още един стил, който съм способна да разбера. Това го казвам, защото наскоро стигнах до прозрението, че транса и техното (както и всичките им производни), ще останат в главата ми като нещо неразбирамо. Хубаво на опаковка, но неспособно да открие душата си за мен. Или аз моята за него.

„Африка е едно място между мечтите на дете и злините на останалия свят.”

Loading in Progress

Ядат ми се моркови, Поли ме залъга с един и сега ми се хрупа.

И като за финал.. купих си още нещо, за което дадох последните си пари, но което ми направи най - голямо удоволствие. Гердан от Угадна. Защото, аджеба, за това беше концерта. За децата в Уганда. И за това колко много сме способни да даваме, но го стискаме в себе си.. защо ли? И за това колко много имаме, но искаме още повече. И се възхищавам на Милен, задето миналата година е бил там за около месец, за да работи и да им помага, а тази ще отиде за три. Чак ми се прииска и на мен. Дори успях да си представя как ще го направя. И защо да не? Ако не сега, може би другото лято, че за това вече имам много планове, но... да, мисля, че искам да го направя. Или нещо подобно. Та, колието.. 15 - те лева, които дадох за него отиват за образованието на тия деца. За всичките сънародници на Оскар, които още от 4 - годишна възраст сами трябва да отглеждат по - малките си братчета и сестричета, защото родителите им са убити. А Оскар е едно момче от Угадна, което е в България за следващия месец, защото виждате ли... той каза, че заради Милен и заради нас, хората, които се бяхме събрали тази вечер, смята, че България е една страна пълна с хора, които имат големи сърца и много любов за раздаване.

„Искам да Ви кажа нещо, което казах и на Оскар и сега искам да го кажа и на Вас. Може той да е черен. Може аз да съм бял. Може моите родители да не знаят нищо за Угадна, а неговите нищо за България. Но аз вярвам, че ние сме братя.”
Милен