31.5.07

153. New...

Старото ново...

Света, хората, любовта и омразата си бяха все същите. Само че тази сутрин за нея бяха различни... Не, и тя си беше същата, не се беше променила... Просто бе сложила нови стъкла на очилата и гледаше всичко през тях... Искаше да преоткрива. Искаше да види нещата от друга светлина, ъгъл... Не, нямаше да забрави старото и нямаше да престане да гледа света и през стария ъгъл, но точно днес, точно сега имаше голямото желание... о, грешка... изгарящото желание да види нещата забравяйки всичко старо, забравяйки предрасъдъците. Искаше да се държи със всички и всичко като с непознати, да забрави чувствата и да се опитва да се впечатлява само на базата на днешния ден. Все едно се запознава с нещата и хората точно днес... Просто й беше интересно да види какво ли би било за мъничко да се прави на непознатата, дошла на новото място, където никой не я познава и тя не познава никой...



Мотая се из вкъщи цял ден...
Мъча се да събера всички спомени от последните дни...
Като приказка ми е... раказвана от някой отдавна и затова бегло я помня...
И е мило и е красиво...
И все още съм дете... И все още сме приятели... И все още сме заедно...
Нищо не се е променило освен факта, че от утре съм на работа...
Мисля, че ще ми хареса да се правя на голяма...
Отвътре все още съм мека като захарен памук... Все още съм щуро...
Хлапе... И така мисля да остана в близките 60 години...

И все още слушам старите песни... с Фенси и облачето... Different Stars...

23.5.07

152. Пожелавам ти достатъчно...

"Имаш ли цел, ще намериш и път!
Пожелавам ти достатъчно!
На добър час!"

Випуск 2007 на 108 СОУ "Никола Беловеждов"
23. 05. 07г.

От г - жа Стоянова

photo by: complejo

Неотдавна на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят завинаги. Нейният полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата тя каза: "Татко, съвместният ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от което имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко." Целунаха се за довиждане и тя си тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях, че той искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:
- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?
- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен.
Съзнавайки, че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много значи той за мен. Така че знаех какво изживява човека, с който говорех.
- Извинете, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.
- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми - отговори той.
- Докато се сбогувахте, дочух че каза "Желая ти достатъчно". Мога ли да попитам, какво означава това?
Той се усмихна.
- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки.
Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.
- Когато си казвахме "Желая ти достатъчно", ние пожелавахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат. - той се обърна към мен и продължи като че ли рецитираше нещо: Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл. Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече. Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив. Желая ти достатъчно болка, така че и най - малките радости в живота да ти изглежда по - големи. Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си. Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш. Желая ти достатъчно "Здравей", за да ти дадат сили, за последното "Довиждане!"
Той се просълзи и се отдалечи...

Приятели мои и любими - Желая Ви достатъчно! Казват че "е нужна една минута да намериш специален човек, час да можеш да го оцениш, ден да го обикнеш и цял живот да го забравиш".

Фенси и синьото облаче плачат от щастие...

22.5.07

151. Words...

"Дали ми пука кой какво говори за мен?! Зависи кой слуша..."

photo by: sadsolitude

Често и се подиграваха в очите... Спираха я и и казваха, че е уличница или го подмятаха зад гърба й... Тя само се усмихваше мило, умът й оставаше бистър, незасенчван от облаците на обидата и яростта... лицето й оставаше топло... очите й излъчваха мекота... Каквото и да говореха, както и да я обиждаха Тя не показваше с нищо, че думите им я засягат по какъвто и да е начин... Истината беше, че те наистина не я засягаха...
Хората казват, че от думи боляло най - много... Но нея не я болеше... Първо: те не я познаваха... И второ: хах... те не я познаваха... Не я интересуваше кой какво говори, защото тя знаеше, че повечето неща, които излизаха от устите им бяха измамни. Защо да обръща внимание на лъжи тогава, защо да се ядосва... А дори да кажеха някоя истина за нея, дори да я изопачаваха и да я изкарваха крива Тя пак не се поддаваше, защото не се срамуваше от действията си или от думите си... Нека говорят каквото си щат... те никога няма да разберат защо дъгата й е оцветена в индигово и защо е обичана... Нека пречупват лъчите истина през призмите си, нека плетат мрежи от интриги, нека... Щеше да ги поглежда, да свива рамене и да се усмихва мило както всеки друг път, а после щеше да продължава нататък... Те не я задържаха с нищо, не и пречеха и не я спъваха...
Единственото, което можеше да помътни погледа й бе мигът, в който забъркваха близките й и приятелите й... Моментът, в който изливаха върху тях всичките си глупави предположения, лъжи и лицемерия... Тя знаеше, че истинските й приятели винаги биха повярвали на нея, ако я попитат, но думите понякога ги разстройваха и те започваха да се лутат и да се чудят на кой да вярват в конкретния момент... Хората са такива, казват им нещо, то ги удря като шамар и дори да са сигурни до болка, че казаното е лъжа в сърцата им се прокрадва съмнение... Ето това вдигаше мътилка в иначе бистрата вода - всички глупави приказки да бъдат разказвани на близките й същества...

"Дали ми пука кой какво говори за мен?! Не... не ми пука, защото те нямат представа коя съм и какво мога... Но ми пука на кой го говорят... Пука ми кой слуша... "

Фенси се оказа бърборко щом свикнел в новата среда... Облачето трудно взима думата, но изглежда се заабвлява... Пуснали са си телевизора, слушат си и бърборят... чува се "Искам те"...

21.5.07

150. Wind...

Беше хубаво, дори с лошите си страни...
Но щеше да свърши съвсем скоро...
И после на къде?!

Предполагам всяко едно нещо, все някога завършва с подходящ... ами край.
Само, че на нея не и се искаше да свършва... Не защото с края идваше нещо лошо, а защото с края идваше нещо неизвестно. Предполагам хората се страхуват от неизвестността... Е, истината е че Тя не се страхуваше, просто изпитваше странното чувство, че не знае на къде ще я издуха вятъра. Незнание... Не я плашеше, изнервяше я... Далеч беше от идеята, че за един ден и за един миг всичко ще се промени, но промяната наближаваше и си личеше, че ще се блъсне в нея с пълната сила на парен локомотив... И Тя просто не знаеше какво ще последва... Не се чувстваше сигурна да заживее на пълни обороти, че Тя... ами Тя нищо не можеше, не умееше и не знаеше... Трябваше да се учи полека, а и изглеждаше, че всичко ще се случи толкова бързо и че Тя няма да успее да наваксва...
И после се успокои... Не може да е толкова трудно колкото всички разправяха... Щом и те се справят, значи и Тя може... В крайна сметка никой не се е родил научен и можещ всичко... Щеше да се учи, щеше да се спъва още и още... Щеше да живее, щеше да порастне, щеше да бъде по - отговорна, по - силна, по... просто по... Да, щеше да я има меланхолията към миналото... спомените за старите дни, за миналото... Щеше да си запази щастливите, детските мигове... и щеше да гледа в настоящето... и в бъдещето... Щеше да гради...
Тъпърва започваше...
И това я накара да се усмихне...

"Какво ще правим после? Та аз нищо не мога..."
"Да не мислиш, че аз мога? Ще сме заедно... ще се гъделичкаме, ще си купуваме балони.. всичко ще стане с времето."

Синият облак се задява с Фенси... отново... подозирам ги в тайни конспирации с цел промяна на нещо из апартамента... Допаднаха си...

19.5.07

149. Ordinary...

Кога ли ще дойде денят, в който ще разберете, че Той не е по - различен от Вас... когато Ви покаже слабост, когато Ви покаже, че изпитва болка... И какво ще стане тогава?!

Той беше онaя глътка свеж въздух, от която всички имахте нужда. Той беше нов, различен, специален, дори уникален... Някой, който Ви заливаше със свежи идеи, който Ви показваше себе си, който Ви учеше как се живее по неговите правила... Беше някой, който Ви разсмиваше, който бе приятел на всички, който Ви подаваше ръка... Някой, който беше там, когато имахте нужда от него... Влезе Ви под кожата с това, че все бе искрен, че се радваше на малките чудеса на света, живота и съдбата... Спечели усмивките Ви, похвалите Ви, обичта Ви... Никога не се беше стремял да го постигне... Може би, ако се бе опитал нямаше да успее, на сила хубост не ставало... и си беше така... И всичко вероятно би било продължило все така мило... И всички вероятно щяхте да продължите да го обичате...
Докато един ден Той не рухна... Случиха му се какви ли не неща и чисто човешки той се спъна и се разплака пред Вас... Показа, че го боли, показа, че е не е по - различен, показа че не може винаги да се усмихва... После избухна, показа че освен да плаче и да се отчайва може да бъде бесен и грозен, да се държи гротескно... Показа слабост... Голяма грешка. Обърнахте му гръб, когато имаше нужда от Вас... Изоставихте го, забравихте какво беше правил за Вас... Бяхте го издигнали на пиедестал, а изведнъж разбрахте, че той е обикновен...

Хората създават звезди и идоли... Хората създават богове... И после, когато тези звезди покажат слабост, покажат, че те също плачат биват изоставяни... И им се казва "За мен ти беше почти Бог... а разбрах, че си обикновен човек"...
Хората са глупаци...

Синият ми облак се суети около Фенси... цветето му се струва интересно... Нещо ново в апартамента... Милички са...

18.5.07

148. About today...

Днес много неща не са това, което бяха вчера...
Днес много неща не са това, което мислех че ще са...
Днес много неща... са точно онова, което някога се надявах да са...

Искам да живея тук... Под голямото небе...
Искам да живея там... Под твоето небе...
Искам да живея някъде... Където съм непозната на всеки...
Искам да живея тогава... Когато бях просто дете...
Искам да живея сега... Да уловя всеки миг и всяка усмивка...
Искам да живея някога... Когато всичко ще е ново и различно...
Искам да живея без страх... Че нещо лошо ще се случи...
Искам да живея без да ме ръководят правилата... Които те са измислили...
Искам да живея просто защото искам... А не защото някой така е решил...

Искам да живея днес... С теб, приятелю...
Кога ще препускаме заедно, скъпоценни мой...

Пуф... Облакът е много приятно настроен по повод големият дъжд навън... По същия повод и на мен ми е много приятно, макар че се треперя от студ... Бръм... I Don't Want to Be... друга и на друго място...

14.5.07

147. Only human...

Аз съм добър, Господи... но... аз съм само човек... грешил съм... много...
А нима това не е най - красивото... да грешиш, да се спъваш и падаш, да вършиш ужасни неща, да си носиш последствията, да си плащаш за уроците на съдбата... Просто да живееш...
Знаеш ли Господи... по - богат съм от теб... Ти никога няма да изживееш мъничък, глупав и прост живот като моя... Никога... зле ли ти е?! Така и трябва...

Беше различна от повечето хора... Казваха и го, както и това, че е странна в очите на другите... Понякога и го казваха с неприятен тон, понякога като комплимет... Понякога дори и казваха, че е уникална... Такава беше наистина, ако го погледнете под ъгъл от... някакви си там градуси... Като малко черно петънце на фона на голямо бяло платно... Но Тя не обичаше да го признава... нито пред себе си, нито пред другите... И беше до голяма степен права да го прави... В крайна сметка и Тя беше просто човек... С нищо кой знае колко по - различна от всички други... Човек! С всичките си недостатъци, грешки, глупави решения, пропуснати шансове и погрешни избори... И на Нея и харесваше да казва, че не е нищо специално... защото и това си бе истина погледнато от друга гледна точка.

Тя е обикновено човече... И аз я харесвам такава... простичка, земна, мъничка, истинска... Объркана, ужасна и отвратителна по някога... Мрънкаща... Държи се зле, крещи, обижда... Върши ужасни неща, наранява...
И да... аз наистина я харесват такава... Защото е истинска...
А ти, Господи... никога няма да си...



Хората не заслужават да ги издигате в култ...
Хората не заслужават да бъдат превръщани в божества...

Все пак те са само хора...
И това е най - очарователното в цялата история...

Синият ми облак е добре... просто добре... простичко е... Ruby...

8.5.07

146. Soul...

Някога ще видя ли света така... както го виждаш ти?!


Изгаря ме любопитство... Имам желание да видя света през твоята душа, макар че знам, че това никога няма да се случи. И все пак го искам... Искам да разбера какво чуваш ти когато гледаш изгревите и залезите... Какво виждаш, когато дъждът барабани по прозорците на стаята ти... Какъв е вкуса на морския бриз... И какво е усещането, когато шоколадът се разтапя в устата ти...
Човек ще прочете желанията ми и ще си каже, че едва ли хората приемат по различен начин капките дъжд, падащи върху лицата им, но аз съм сигурна, че всеки един вижда, чува, усеща, вкусва... различно.
Искам само да задоволя любопитството си за един кратък миг и после да се върна в моята душа... Искам да вървя по твоите улици, да гледам твоето небе, да се смея на твоите облаци, да шляпам под твоя дъжд и в твоите локви, да се стича между пръстите ми твоят пясък... и после да се върна в себе си.
Не, не искам да вляза в главата ти, да ограбя света ти... макар че съм сигурна, че звучи точно така. И може би е така... може би съм твърде егоистична в момента, но... грешно ли е, че искам да те опозная като за миг си позволя да чувствам така... както чувстваш ти.
На теб не ти ли е интересно как чувствам аз?! Или може би ти си твърде добър и мил, че някога през ума ти да е минавала мисълта да нахлуеш в моята глава и да гледаш на света през моята душа...

Може би, ако ми разкажеш някой път...
Като Хемингуей...
Може ли?!
Само няколко нахвърляни думички... за твоя свят и за твоите дъги?!
Моля те...

Синьото облаче отчаяно иска да е виолетово и да види как виждат небето оранжевите облаци... Предполагам все искаме онова, което не можем да имаме... Което е твърде... феерично, че да го пречупим през нашите сетива...

7.5.07

145. Eyes wide shut..

И трябваше да затворя очи...
За да видя...
photo by: szej

Най - хубавите неща са невидими за очите... тях човек вижда със сърцето си. Истинските неща, красивите, дори малко странните, онези, които те завъртат на 180 градуса... те са прекалени, за да бъдат възприети само от очите... Те се възприемат с всички ти сетива, с цялото ти същество, с всяка една частица от тялото ти... Тях не можеш да ги прегледаш като списание... не можеш да ги прелистиш и просто да разгледаш цветните картинките... Ако го направиш ще си пропилял момента, ще си използвал красивия си шанс по най - глупавия начин... А не бива. Улови ги... остави ги да те залеят, да те ндишаш под вода... Не се бори с тях, не бягай от тях...
Позволи си усмивки, позволи си цветни дъги, позволи си щастие... позволи си любов...



Не се плаши от несъществуващи прегради...
Посмей да бъдеш щастлива... защото го заслужаваш...
Ще бъда с теб, ще се усмихвам за теб...
А ако се наложи ще ти подавам ръка, когато нещо се обърка...
Знаеш го, нали?!
Затвори очи... и направи онова, което съзнанието ти рисува...
Онова, което ми каза, че искаш да направиш...

Облачето хвърчи насам натам... в последните дни е изключително духовито и забавно... Прихваща го и руска муза... слуша Вчера на Алсу... красиво е...

3.5.07

144. You...

Обичан си...

photo by: thisismetoo

Обичам те...
Мълчание...
Не искам да се омъжа за теб... не искам да живея с теб, дори не знам дали искам да се срещаме... Но те обичам... А знам, че и ти ме обичаш...
Казваш това, за да ме разсееш от факта, че туко - що едва не ме убиха, нали...
Знаеш ли, веднъж за малко щях да умра... И си помислих за хората, за които знача нещо, които ще скърбят за мен... които ме обичат... Ти си обичан...
Мълчание...
Тук е моментът, в който по романтичните филми момчето казва на момичето "И аз те обичам"... или нещо не чак толкова ангажиращо като "Ухаеш прекрасно"...
Ухаеш прекрасно...
Усмивка...



А ти обичан ли си?!
Помисли си добре...
Аз знам, че със сигурност си, дори да не го осъзнаваш...

Моят облак няма да се притеснява поне за едно нещо... Обичан е... Мой е и аз го обичам безумно... Знам, че и той ме обича... Ние сме сиамски близнаци... My love grows deeper...

2.5.07

143. The reason...

Ти си причината...
Ти си този някой, който ме връща обратно...
Който ме кара да се боря, да не се предавам и да продължа...

photo by: thisismetoo

Има красиви дни... невероятни, слънчеви, усмихнати... дни, които не бива да се описват с думи, защото са недостатъчни и посредствени. Само, че аз няма да говоря за тия дни... а ще говоря за това как Тя умееше да се цупи дори, когато слънцето грееше високо, усмивките я заобикаляха и всичко бе просто... OK. Беше такава лигла понякога... като мамино детенце. Мрън за това, мрън за онова... мрън просто ей тъй, от любов за спорта. И не пропусна да се размрънка и днес. Защото все да се чувства малоценна сред всички хора, които правеха нещо полезно, красиво, приятно... забавно. Просто нещо... И взе да се обяснява как тя нищо не може и нищо не умее. Това всъщност и бе редовна тема за оплакване и вместо да вземе да направи нещо по въпроса Тя просто сядаше на улицата и се оплакваше както всеки друг ден.
Но Той не беше съгласен с нея... Той виждаше неща, които Тя не. Защото тя умееше да се критикува твърде добре, за да види че наистина умее някои неща и то така, както никой друг. Като прибавим и силно развитото й самонаказващо се Аз едва ли би могла да забележи, че всъщност хич не бе малоценнен човек...

- Нищо не умея...
- Не говори глупости - прегърна я...
- Вярно е...
- Не спори с мен... тихо. Ти можеш нещо много по - специално. Ти имаш способността да даваш смисъл, знаеш ли... - усмихна се...
- Да давам... смисъл? - погледна го неразбиращо...
- Трудно е да го обясня... но ти просто можеш да даваш смисъл на човек... да продължи. Да бъдеш светлината в тунела му... да бъдеш причината...
- Мога ли?!
- Можеш!
- Това беше най - милото нещо, което някой някога ми е казвал...
- И е истина...

Чуваш ли, облаче... истина е... Може би ти самичък не би повярвал... може би не можеш самичък да се накараш да повярваш, че е така и че умееш... Но Той... Той ме накара да повярвам... значи и ти ще повярваш...