147. Only human...

Аз съм добър, Господи... но... аз съм само човек... грешил съм... много...

А нима това не е най - красивото... да грешиш, да се спъваш и падаш, да вършиш ужасни неща, да си носиш последствията, да си плащаш за уроците на съдбата... Просто да живееш...
Знаеш ли Господи... по - богат съм от теб... Ти никога няма да изживееш мъничък, глупав и прост живот като моя... Никога... зле ли ти е?! Така и трябва...

Беше различна от повечето хора... Казваха и го, както и това, че е странна в очите на другите... Понякога и го казваха с неприятен тон, понякога като комплимет... Понякога дори и казваха, че е уникална... Такава беше наистина, ако го погледнете под ъгъл от... някакви си там градуси... Като малко черно петънце на фона на голямо бяло платно... Но Тя не обичаше да го признава... нито пред себе си, нито пред другите... И беше до голяма степен права да го прави... В крайна сметка и Тя беше просто човек... С нищо кой знае колко по - различна от всички други... Човек! С всичките си недостатъци, грешки, глупави решения, пропуснати шансове и погрешни избори... И на Нея и харесваше да казва, че не е нищо специално... защото и това си бе истина погледнато от друга гледна точка.

Тя е обикновено човече... И аз я харесвам такава... простичка, земна, мъничка, истинска... Объркана, ужасна и отвратителна по някога... Мрънкаща... Държи се зле, крещи, обижда... Върши ужасни неща, наранява...
И да... аз наистина я харесват такава... Защото е истинска...
А ти, Господи... никога няма да си...



Хората не заслужават да ги издигате в култ...
Хората не заслужават да бъдат превръщани в божества...

Все пак те са само хора...
И това е най - очарователното в цялата история...

Синият ми облак е добре... просто добре... простичко е... Ruby...