Ти си този някой, който ме връща обратно...
Който ме кара да се боря, да не се предавам и да продължа...
Има красиви дни... невероятни, слънчеви, усмихнати... дни, които не бива да се описват с думи, защото са недостатъчни и посредствени. Само, че аз няма да говоря за тия дни... а ще говоря за това как Тя умееше да се цупи дори, когато слънцето грееше високо, усмивките я заобикаляха и всичко бе просто... OK. Беше такава лигла понякога... като мамино детенце. Мрън за това, мрън за онова... мрън просто ей тъй, от любов за спорта. И не пропусна да се размрънка и днес. Защото все да се чувства малоценна сред всички хора, които правеха нещо полезно, красиво, приятно... забавно. Просто нещо... И взе да се обяснява как тя нищо не може и нищо не умее. Това всъщност и бе редовна тема за оплакване и вместо да вземе да направи нещо по въпроса Тя просто сядаше на улицата и се оплакваше както всеки друг ден.
Но Той не беше съгласен с нея... Той виждаше неща, които Тя не. Защото тя умееше да се критикува твърде добре, за да види че наистина умее някои неща и то така, както никой друг. Като прибавим и силно развитото й самонаказващо се Аз едва ли би могла да забележи, че всъщност хич не бе малоценнен човек...
- Нищо не умея...
- Не говори глупости - прегърна я...
- Вярно е...
- Не спори с мен... тихо. Ти можеш нещо много по - специално. Ти имаш способността да даваш смисъл, знаеш ли... - усмихна се...
- Да давам... смисъл? - погледна го неразбиращо...
- Трудно е да го обясня... но ти просто можеш да даваш смисъл на човек... да продължи. Да бъдеш светлината в тунела му... да бъдеш причината...
- Мога ли?!
- Можеш!
- Това беше най - милото нещо, което някой някога ми е казвал...
- И е истина...
Чуваш ли, облаче... истина е... Може би ти самичък не би повярвал... може би не можеш самичък да се накараш да повярваш, че е така и че умееш... Но Той... Той ме накара да повярвам... значи и ти ще повярваш...
No comments:
Post a Comment