22.12.07

191. I knew this kid.

Photo by: efedrina

Децата не могат да останат вечно при Питър Пан в Ниделандия. Te трябва да се върнат при хората, които ги обичат, трябва да порастнат, защото ще изпуснат много от живота и много неща ще им липсват. Трябва да се научат да поемат отговорности, трябва да... Децата се плашат от отговорностите, аз също се плаша. Но не мога повече да стоя в Ниделандия и да се правя, че света не изисква каквото и да е от мен. Съжалявам, Питър. Вкопчила съм се в детето в себе си, но това не може да продължи много. Не повече. Разбрах, всъщност винаги съм го знаела, спомних си, че колкото повече обичаш нещо и го пазиш за себе си, толкова по - голяма е вероятността да го смачкаш в собствените си обятия. Не искам да убия детето в себе си, Питър. Само ще продължа да... пораствам. Това не е лошо, аз мога да бъда весела и щастлива дори като не съм хлапетия. Пък и да си го кажем честно... кога съм била нормална и кога съм била голяма, че да изтрия завинаги инфантилната си усмивка. Не се притеснявай, Питър, напускам Ниделандия, защото трябва да има поне едно Голямо дете в реалния свят на възрастните хора, сещаш се. Само ще се правя на голяма.

Обичам те, Питър.


Почти се бях заровила в кофти чувства снощи. Всъщност не само снощи, а в последно време. И в моментите, в които решавах дали да бъда гадно копеле по време на празника ми се казаха нужните и правилните неща от хората, които обичам. А после си разгледах блога. Май месец... много от постовете там са... много усмихващи.

Май "глупостта" на Мъро "Просто се усмихвай" всъщност работи.

17.12.07

190. Хората винаги забравят.

photo by: efedrina

Кои са били.
Кой са обичали.
За какво са живяли.

Хората винаги забравят. Доказателство за това е, че дори съм записала заглавието на този пост като чернова преди повече от месец, за да не го забравя. Защото го бях забравила веднъж и едва се сетих. И по - ужасното доказателство... Баща ми винаги е забравял годишнаната от сватбата си, но тази година я забрави и майка ми. А тя винаги помни такива неща.
Хората винаги забравят. Когато нещата започнат да ги касаят и интересуват по - малко от преди. Когато оставят приятели и обич на заден план. Когато решат, че вече не са важни. И това неизменно се случва. Ще кажете "Така е устроен мозъка, не можем да помним всичко, което преживяваме и всеки човек, който срещаме по улиците". И аз ще кажа "Така е". Помним само нещата, които намираме за важни и интересни, ДОКАТО са важни и интересни. Било то годишнини, рождени дни, приятели, любими.
Хората винаги забравят. Защото така се живее по - лесно. Но хората забравят да помислят, че за някои техни обични тия неща все още са важни и интересни. И накрая някой си отива обиден, заради тая забрава. И какво от това. И него ще забравим.

Аз ще забравя рождения ти ден - не мога да помня дати, колкото и да се мъча. Аз ще забравя първата ни целувка. Аз ще забравя и последната. Но няма да забравя, че съм те обичала. Защото все още те обичам и това е важно и ми е интересно. Но всикчо друго ще забравя. Предупреждавам те. Останалото е на твой риск.

16.12.07

189. Shit.

photo by: efedrina

KO, mate. KО.

Aз просто ще зарежа всякаквите там лирически похвати и творчески проблясъци и ще говоря направо. Напоследък всичко е голяма каша. И под "голяма каша" искам да кажа ама наистина огромна. Нищо не си е на мястото - не иска да си отиде на мястото или си няма такова. В университета, по форумите, в къщи. Отношенията с хората. Всичките представляват един живописен миш - маш. И вчера писах, че не съжалявам за това. Че обичам всичко да е объркано и просто да го оставям да се оправя само. Че не ми пречи. Но ми. Веднъж в живота си имам голямото желание всичко да е нормално, всичко да е подредено и всички да са окей. Само че не. На съдбата определено не и изнася как си живея. И с право. Как въобще съм си въобразявала, че мога да подредя живота си така, както аз искам. И как въобще съм си въобразявала, че света ще ме остави да си бездействам и да правя всичко само защото ми е забавно. Добре... правя го, бездействам си, но явно това не е правилния начин. Колкото и да се държиш настрани от всичко и всичко накрая пак те заливат с порция ужасни думички по твой адрес.

Много е секси, да Ви кажа честно.

Не знам какво да правя с приятелите си, ако ги имам.
Не знам какво да правя с живота си.
Не знам какво да правя с любовта си, която вече май е само измислица.
Не знам какво да правя... по принцип.

Shit.

30.11.07

188. Но е била бунтарка...

photo by: motypest

Не мога да разбера защо повечето деца избягват да говоря с родителите си. Трябва. И то за всички ония училищни преживявания, които са имали, докато са били на наша възраст.
Знаете ли, Даниела, моята майка, винаги е била сериозен човек. Има си и своите наистина вдетинени моменти по три пъти в седмицата, че и повече, но винаги е била сериозна. И винаги се е опитвала да ме накара да гледам сериозно на живота. Да се държа зряло, да не съм разхайтена и всичко останало, което всички родители се опитват да наложат на децата си. Да, обаче... те казват ли какви са били на нашата възраст. Най - често изтъкват нещо в стил "Аз на твоите години сама съм правила, това, това и това", но не изтъкват лудешките си периоди... Аз ще Ви разкажа за лудешките моменти на моята майка и искам да попитате Вашите родители за техните подобни. Бога ми... живеели са диво.

И ето я, моята сериозна майка... 22 години по - млада не знаеща що е сериозност. Един човек, който през целия ми живот се е опитвал да ми чете лекция за пушенето и пиенето на моята възраст е запалила цигарата и пропила... ехее... от кога от кога. И това не е интересно, но е интересно, когато го правиш нагло в лицето на професорката и викат баща ти за среща с директорката, задето си внесла алкохол в сградата на универистета. А ти да викаш вуйчо си и да го представяш за свой баща. И след това за отмъщение да решиш подпалиш всички дневници, барабар с цялата учителска стая. И понеже те е хванало страх да не запалиш цялото училище решаваш да пуснеш водопровода, но взимаш че наводняваш всичко. И когато те пращат на военно, да вземеш да се заядеш с "шефа" и да пееш само една и съща досадна песен за генерала, заради което да те накарат да се окопаваш с лопатка за детска площадка. А ти инатливо да продължиш да пееш същото, да си лакираш ноктите в черно, дори когато те карат да остържеш лака от тях в цимента. Да се противопоставяш на всички правила за униформите, за вързаните коси и късите поли и вечно да си черната овца.

А после изисква от мен да съм мила и добричка и да не лудея.
Как не.
Нейните гени са виновни.

I love you, mom.

24.11.07

187. Някой ме чака...

photo by: moumine

Дядо ми почина наскоро. Е, не чак толкова скоро. И той не ми бе точно дядо, но през целия си съзнателен живот съм го наричала така. Беше чичо на мама. Тъй че... дядо. Винаги е бил добър и усмихнат човек. Всъщност дори прекалено. Спомням си, че ставаше мъничко досаден понякога, задето все ме канеше да стоя при него по - дълго време и с това, че все питаше какво искам и какво да ми даде. А той просто ме обичаше, както и всичките си останали внуци и деца и обичаше да им се раздава напълно. Дори това да включваше пет години работа в Либия, далеч от всички ни, но все пак постоянно пращайки всичко възможно за благоденствието на всички ни. Не го бях осъзнавала всъщност. Казваше се Ангел. Името подхождаше на нрава му... мек, топъл, помагащ, загрижен, обичащ... ангел. Просто му подхождаше. Беше такъв.

Истината е, че винаги съм си мислела, че живота му е бил спокоен, обикновен, но хубав. Откакто се помня все гостувах на него, съпругата му - Вяра и двете му деца. Те... и двете бяха доста по - големи от мен и в съзнанието ми винаги ще останат като "кака" и "батко". Та... Ангел. Имаше хубава къща, хубаво семейство, от както го помня не ходеше на работа, заради първа степен на инвалидност - липсваха му пръстите на едната ръка, заради бомбичка в химикалка, която му подхвърлили. Занимаваше се в двора на къщата си, все си намираше работа всъщност и все я вършеше с усмивка. И това беше всичко. И тъй като през целия си живот съм го познавала като този човек, дори не съм се замисляла какъв е бил живота му преди това, как е изглеждам без очилата, заради разваленото с възрастта зрение, без бръчките... Докато скоро не разглеждахме стария семеен албум с майка ми. А той е доста голям. Голяма рода, голямо чудо. Но така е, когато дядо ти има 5 братя и сестри, а баба ти още три. А от там още толкова много деца, внуци, братовчеди... Обичам семейството си. Може би защото е голямо, някак сплотено въпреки всичко и интересно.

Ангел. Видях го на една стара снимка. Много стара. Изглеждаше красив. Не го познах в първия момент, никога не съм го виждала млад, затова и не успях. Разликата действително беше голяма. А там, на снимката до него, стоеше едно красиво момиче. Поинтересувах се коя е, защото хич не приличаше на съпругата му. Е, оказа се, че не беше съпругата му.

Знаете ли, дядо ми наистина е обичал това момиче. От снимката. Наистина. Били са съвсем млади, когато са се запознали и обикнали. Дори мислили да се женят. Не се стигнало до там, защото тя се разболяла от туберколуза. Починала толкова млада, толкова красива, рабивайки едно сърце. Дядо ми носил ковчега й, а когато започнали да хвърлят пръстта върху него, оставил своя снимка там.

Живота продължил. Той не спира, заради такива събития. Дядо ми се оженил за Вяра, родили му се две деца. Идилия, може би. Но често посещавал един гроб. Знаете ли, той обичаше чашката. Не ме разбирайте погрешно, не се беше пропил или нещо такова, но понякога обичаше да си попийва с другия ми дядо - брат му. В тия вечери, баба ми Вяра, често му се караше, че прекалява с пиенето. Той не спираше... а казваше, че него някой го чака. Никога не бях разбирала какво значи това, докато не разбрах за неговото момиче. За неговата любов.

Дядо ми почина наскоро. Е, не чак толкова скоро. Преди два месеца. Но аз за последно го видях преди повече от половин година. Не присъствах на погребението му. Не можех. Исках да го запомня топъл, усмихнат... жив. Не в ковчег. Единственото, за което съжалявам е, че никога, докато бе жив не говорих с него, за истинския му живот.

Но съм щастлива, че е имал истински живот. И че е преживял такива истински неща.
И че него... някой го е чакал... там.

18.11.07

186. Хората винаги те предават.

photo by: mediocre-matt

И не винаги е нарочно. И почти винаги е с добра умисъл (Нали знаете, че пътят към Ада е ослан с добри намерени), но винаги го правят. Предават, изневеряват... което ще да е, важното е, че накрая има болка. И то не малко от нея. Споделяш тайна и тя изскача иззад ъгъла. Обикваш и обичта ти се спуква като балон. Отдаваш се и те използват.

Трудно е.

Да търсиш сродна душа. Трудно е. Даваш толкова много, стараеш се, доверяваш се, обикваш и накрая се оказва, че човека дори не е подходящия - бил той приятел или любим. А ти продължаваш да търсиш и да се надяваш, че следващия път...

Следващ път няма. Хората винаги те предават по един или друг начин. Независимо дали ще боли много или малко. Независимо дали е било с умисъл или не. Независимо дали след това чувстват вина или не. Хората винаги го правят. И то не само по веднъж, и то не само на теб. На всички, винаги. Не е задължително, но суровата практика го доказва... в повечето случаи.

Най - лошото е... че в един момент започваме да предаваме и да изневеряваме сами на себе си. А щом сами правим това, защо ли се надяваме, че няма да ни предаде някой друг.

Хората винаги трябва да предупреждават, че рано или късно ще те предадат. Аз предупреждавам. Останалото е на твой риск.

9.11.07

185. Хората винаги лъжат.

photo by: waga27

Като наркотик е в интерес на истината. Започваш веднъж, уж само за да опиташ или за да си готин. С лъжите е така, че ако започнеш не можеш да спреш само с първата по една проста причина - лъжеш още и още, за да прикриеш предишната. И изведнъж се оказваш в някаква сериозна паяжина, от която ако опиташ да се измъкнеш... е пречистването от наркотика хич не е приятно изпитание. Боли много. As Hell I think. Признаеш ли едната, признаваш всички назад... и Бога ми губиш много, а си започнал за едната глупост.

ВСИЧКИ хора лъжат. Всички. А истината рядко бива научена изцяло. Нито лъжеца ще ти я каже, нито може да разчиташ, че някой негов познат ще ти я каже - и той е човек, а мисля че уточних, че всички хора лъжат.

Не, нямам впредвид, че всички ВИНАГИ и ПОСТОЯННО лъжат. Но биха могли. Е, това не значи никога да не се доверявате на никой напълно. Всъщност точно това значи. Всеки все някога ще Ви излъже, ако ще да е за нещо супер невинно, за което никога няма да разберете.

Аз съм ужасна лъжкиня или поне бях. Понякога все още съм. Не се осъзнавах кога започвах да разказвам някакви неистини и кога убеждавах самата себе си, че нещата които говоря наистина се случват. Но пък излъгала себе си по - лесно лъжех другите, защото не чувствах че ги лъжех.

Хората винаги трябва да предупреждават, че са лъжци. Аз предупреждавам. Останалото е на твой риск.

I'm a liar...
It's my secret no onе knows...

1.11.07

184. Хората винаги си отиват.

photo by: innocent-greed

Бас държа, че ме бяхте отписали вече, а.. Повече от месец не съм си показала муцуната тук, със сигурност ме бяхте отписали. Дойдох преди време, писах, писах, оставих някакви моментни следи, тръгнах си и толкова. Да, ама не. "Понякога те се завръщат за още". Тъй или иначе, за да Ви натрия носовете, че сте в грешак, ако сте ме отписали, защото имам нужда да пиша или просто ей тъй, аз пак.. ами пиша, тук. Приятно било, бях забравила.. Тъй или иначе тука му е мястото да спрете да се усмихвате доволно, че аз, любимата Ви писателка съм отново с Вас, защото ще Ви кажа че всички хора, винаги си отиват по някое време. На Ваша отговорност е дали ще ме гледате докато пиша и после ще мрънкате, че ме няма или просто ще затворите хикса и повече няма да отваряте тая страничка въобще. Защото аз със сигурност ще го зарежа тоя блог по някое време (не скоро) и ще взема да се занимавам с други по - полезни работи.

Нямам нищо смислено да Ви кажа днес освен едно изречение извадено от контекста в един приятелски разговор..

"Хората идват и си отиват. Вече не ми пука. В един момент, когато ти забият нож в гърба за пореден път престава да ти прави впечатление.

Хората идват и си отиват. Това не значи, че не ти пука докато са тук. Това не значи че не ти пука, когато затръшваш вратата след тях. И раните винаги болят. Затръшни и моята врата преди да съм те използвала и захвърлила.. Хората винаги трябва да предупреждават, че са ужасни. Аз предупреждавам. Останалото е на твой риск."

And the dogs they run...
And the day it ends...

23.9.07

183. От Ейприл Морн.. (3)

От Ейприл Морн.. (1)
От Ейприл Морн.. (2)

photo by: sabotazystka

Беше твърде рано сутринта, когато се качи в купето, за да може да огледа шестимата си непознати спътници, чиито съзнания бяха също толкова заспали, колкото и нейното. И сега, няколко часа по – късно, когато всички все още спяха Крис беше твърде заета да ги оглежда и да се усмихва на всяка малка забавна подробност, която откриеше у тях. Така например господинът, който седеше срещу нея бе със смешни раирани чорапи, които се подаваха под края на кафявия му панталон, а слънчевите му очила се бяха изкривили на носа му по някакъв странен начин. Жената до него в тъмното сутринта явно бе прекалила с ружа по бузите си, защото на светло напомняше мъничко на клоун. В края на купето пък седеше единствения пътник, към който Крис вече питаеше огромни симпатии. Една възрастна жена, която бе оглеждала плахо купето със сините си воднисти очи и сега също тихичко подхръкваше на мястото си. Размърда се неспокойно в съня си и пак се отпусна в предишната си поза. Крис поклати глава сама на себе си, усмихна се и загледа отново редовете на книгата, която четеше откакто се бе събудила. Няколко страници по – късно, действието настина я бе завладяло, тракнето на влака бе заглушено от слушалките в ушите й, които майка и наричаше пищялници и единственото, което я накара да вдигне поглед от печатните букви беше това, че усети студено подухване. Огледа се, сякаш, за да е увери, че прозорецът на купето, наистина бе затворен, но тогава забеляза че вратата бе открехната и това обясни внезапния ветрец, който донесе със себе си хиляди прашинки, танцуващи под лъчите проникващи в купето. Очите й проследиха тия бурни завъртания и танци, устните и се протегнаха в една непринудена усмивка и тя продължи да ги наблюдава. И над тоя прашен валс срещна воднистия син поглед на жената отсреща. Изглеждаше достатъчно ведра, което даде на Крис да разбере, че се бе събудила преди поне пет минути, когато е усетила същия хладен повей. И двете бяха наблюдавали отблясъците под лъчите, без да забележат другата и сякаш чак сега осъзнаха, че в малката метална кутийка, в която бяха настанени всъщност имаше и други хора. Усмихнаха си се една на друга, някак плахо може би и извърнаха погледите си в различни посоки, но продължиха да следят следващия танц, който наподобяваше почти танго. Вълшебство. Тая дума се завъртя в ума на Крис, още от първия момент, в който видя танците по простата причина, че повечето подобни сцени във филмите, които обичаше бяха наистина свързани с някаква магия или поне истинско вълнение.. любов. И някак се връзваше с мелодията, която звучеше от слушалките й, а именно оня тих валс на Амели Пулен. Само дето в реалния свят такива вълшебства не се случваха и бе крайно наивно да си помисли, че има нещо по – специално в тия прашинки, точно днес, точно в нейното купе. За се потвърди тая мисъл съвсем скоро вятърът изчезна, с него и танцът и момичето побърза да се върне към предишното си занимание, а именно книгата, когато малките рояци птици лятящи ниско над полята привлякоха погледа и навън. Стори и се доста странно да се издигат и да се спускат, толкова рязко, на токава близост със земята, но истината е, че Крис не търсеше никакво обяснение за събитието. Стана интересно именно това, че роякът сякаш също танцуваше. Или и идваха в повече книгите на Стивън Кинг и въображението му или днес всичко наистина просто си танцуваше, следвайки свой собствен ритъм. По пътят нататък обаче повече танци не се срещнаха, но и тия и бяха достатъчни да я карат да се усмихва до края на деня, но и да се цупи донякъде на детските си мисли за вълшебства. През следващия час останалите от пътниците се бяха събудили и се поведе някакъв приятен разговор, който тя подслуша, но в който не пожела да участва, главно защото и беше по – интересно да слуша и анализира. Само час по – късно контрольорът обяви, че наближават нейната гара. Господинът с раираните чорапи и слънчевите очила, които сега си бяха на мястото, както и дамата, която бе прекалила с ружът, се поразмърдаха и приготвиха багажа си, което Крис разтълкува съвсем правилно – те също щяха да слязат тук. Тракнето на влака се разреди, защото солидната желязна машина започна да забавя ход, гарата се появи сред сградите, които подминаваха, тесният коридор извън купето се изпълни с други слизащи хора. Крис почака двамата пътници от нейното купе да се промушат навън и чак след това се реши да се гмурне в същата тая тъпканица. Какво бързане, за да слезеш от влака, все едно нямаше достатъчно време и щеше да тръгне и да те закара до следващата гара. Стори и се смешно и побутвана от някакъв шишко с голям куфър зад нея най – накрая се изтърси по стълбичките и се озова на напълно непознато и ново място, на което обаче я приветства познато от снимките лице. И тогава през ума и мина, оная последна реплика, която бе прочела в книгата си. Оная последна реплика, с която Стивън Кинг, който слагаше сред любимите си писатели, бе успял да я грабне отново. „Умът пресмята, духът копнее, а сърцето си знае своето”. И по тая причина нейното сърце си знаеше, че трябваше да направи нещо повече от това да му се усмихва. Нещо повече и от това да го прегърне. Само умът и я спираше.
Ех, Адам.
Както и онова реално виждане върху нещата с прашинките и тук трябва да споменем, че такива неща, като любов, която преминава през всички изпитания и накрая щастливо озарява живота ти до самия му край според Крис не същетвуваха. Не и след като съдбата и катастрофира в тази на Адам и не ги оплете до толкова, че се получи един голям.. ами миш маш. Нищо в цялото им познанство не течеше както трябва като се започне от запознаването, минеше се през приятелската фаза, през голямата депресия и краткотрайна връзка по между им. А и накрая още една голям депресия. Уви. Просто не мина гладко, а и за вбъдеще щеше да продължава по същия трънлив път и това бе ясно още щом човек ги видеше по улицата. И все пак, за да разкажа каквото и да е конкретно трябва да започна от някъде, а в подобни истории най – добре се започва от самото начало. И тъй като история имаме, а тя има начало май е най – добре просто да започна от него, колкото и дълго и досадно да е то. А истината е, че ако продължа да го протакам ще го направя още по – дълго и досадно, тъй че май наистина е най – добре просто да започвам.
Запознаха се по оня обичаен за днешно време начин на запознанство, който родителите ни, или поне техните, не опознаха и по тая причина не одобряваха - интеренетът. От достатъчно дълго време Крис се занимаваше с малък виртуален журнал и в мига, в който Адам се появи като редовен читател тя бе почти сигурна, че ще се запознае с него рано или късно. И като един достатъчно нетърпелив човек сметна, че най – добре трябва да е рано, затова първа му писа. Получи си отговора почти моментално и докато и двамата се усетят започнаха да прекарват дните си в това да си разпращат дълги писма с въпроси и отговори. Нито на него, нито на нея тоя начин на комуникация правеше някакво впечатление – бяха отраснали с него и го правеха постоянно. Ще прескоча една част от това им запознанство, поне няма да го разказвам в изключително подробна версия, защото месеците минаваха, двамата пишеха ли пишеха и изведнъж се оказа, че се познават от почти година, а все още не се бяха виждали. Ще го прескоча, но не изцяло. Като на първо място ще поставя въпроса, който тя си задаваше със седмици. Как можеше да се влюби толкова силно, в човек, който никога не е виждала и с който най.. живият и контакт е това да чуе гласа му по телефона? Отговора е.. ами просто може, макар че се появява следващия въпрос, който е по – сложен и на който отговор нямам. В човека или в идиличната престава за него се влюби, моя малка Крис? Истината е, че при нея отговор имаше, но го откри доста по – късно, а именно в деня, в който го видя за първи път. Защото истината е, че в днешно време, и Бога ми знам, че звуча зле, но да, в днешно време прекалено много контакти и връзки се започват по тоя начин и докато не видиш човек очи в очи, докато не срещенеш човека от другата страна на блещукащия екран ти имаш само една представа за него. Идилична или не, просто представа, която изключително рядко е наистина близка до реалността. Оказа се, че се бе влюбила в човека. А може би в представата, но Адам, той тотално пасваше на това, което тя бе изградила в ума си за него. Чист късмет или просто го бе преценила правилно. И всичко би било чудесно, защото в момента все още звучи така. Но живота не става така. Никога не е лесно, обърква се оплита се, смесва с друго и се оплита още повече. И няма нищо лошо да те е страх, стига да не позволиш на тоя страх да те превърне, в някой, който не искаш да си. Както казах всички би било чудесно, но до сега сте прочели само частта с любов и чувства от нейната страна, но не и от неговата. Идеята е там, че не мога да Ви разкажа за неговите чувства или представи, защото както за Крис, така и за мен, Адам си остана една пълна енигма. Той така рядко отговаряше на лични въпроси, а когато го правеше така оплиташе отговорите, че нашето момиче изключително рядко разбираше за какво става дума. Не можеше да разбере какво чувства той, какво иска, а понякога се чудеше дали той самият разбира. Потаен. Тая дума го описваше напълно, не защото напълно съзнателно се криеше, той просто си беше такъв. Предпочташе да слуша, а не да говори. Предпочиташе да слуша нея. И да бъде влюбен по същия тоя начин, по който тя беше влюбена в него. Само че не в нея. Не. В едно съвсем различно момиче и не чак толкова.
А знаете ли, пиша това и гледам филм, доста добър при това. И там една от героините Филис, казва на внука си „Прекарах живота си, мъчейки се да го направя интересен, а не се получи. И скоро ще умра, а ти ще живееш. Тъй че престани да се оплакваш.” Нещо такова трябваше някой да каже и на Крис, след като тя прекара почти месец в плач, заради тоя кръг, в който се въртеше живота и любовта й, само че и едно малко падение щом си твое си е голямо падение. И една такава болка, която за големите хора изглеждаше детинска любовна треска за нея си беше голяма работа. А на всички ония, които сега ще се нацупят и ще кажат „Не, не е било голяма работа”, само мога да кажа да си спомнят хлапашките си влюбвания и раздели, за да разберат че работата си беше не просто голяма, а направо огромна. Май много започнах да се разтягам по редовете. Както и да е. Идеята е, че имате основната представа за ситуацията преди те да се видят въобще. Тук е момента да кажа, че до заветната им първа среща се случиха още ред неща като това, че любовта му беше пречупена, Крис уж вече не беше влюбена и двамата просто бяха приятели, както в началото. И причината да се видят бе просто.. че двама добри приятели, преживели разните му там десетки емоции още преди да се запознаят официално искат да се видят. Но дали щеше да е само приятелска среща или сърцето щеше да си каже своето.. е все пак нещо трябва да Ви накара да прочетете и следващата част.

16.9.07

182. Програмата за тази седмица: Усмихни се!

photo by: rooze

И така, учебната година започна и успоредно с нея есента. Тия две събития, заедно с въпросния есенен вятър довяват само две неща - редица увесени носове и то на мънички и симпатични човечета, на чиито лица бих искала да греят усмивки. Само че не. На някои им е мъчно, че ваканцията е свършила и трябва да ходят на училище, а на другите че есента е започвала и това е малко мъчно, както се пееше в една песен "есен, есен, умиращ сезон". Поради тая причина ги гони есенната депресия. Трети пък са се отдали и на двете - ученическа и есенна мъничка мъка. Тука е момента, в който трябва да дръпна една реч за това как си живеем добре и има хора дето са много по - зле от нас и прочие, и прочие.. Ама няма. Нормално е да провесваме нос отвреме на време и то за пълни бозливи глупости, само че ще кажа, че не е нормално да се задълбаваме със седмици върху тях, защото нищо добро няма да излезе. И след като учебната година е започнала е време да Ви кажа каква ще Ви е програмата през тая първа седмица, а именно - повече усмивки. По 6 учебни часа на ден, разтягане на устни в истински усмивки. 6 учебни часа позитивизъм. Защото сте красиви и трябва да си живеете щастливо..

11.9.07

181. Quiet..

Малко обявление за тишината настъпила тук..
Пишем активно третата част..
Имаме си нов/стар герой..

Може и да Ви хареса..
Липсвате ми.
painting by: annejulie

*гушва всички*

31.8.07

180. От Ейприл Морн.. (2)

Oт Ейприл Морн.. (1)

photo by: photos-by-fee

„Здравейте. Казвам се Крис и днес навършвам 17 години. Ако следващите 17 изтекат със същата скорост, с която излетяха тези, то след пет минути ще съм на 34 години. След още десет минути и при доброто желание на съдбата да ме остави жива ще съм на 68. Но от където и да го погледнете след по - малко от половин час ще съм мъртва.
Животът е твърде кратък...”

Мразеше рождените дни. Или поне своите собствени. Те винаги протичаха по един и същи начин – сама, вкъщи, с редовните скучни поздрави от роднини и още няколко, малко по – забавни и интересни от ония личности в живота й, които и се водеха приятели. И като цяло до сега всички тези 17 дни, през тези 17 години биха могли да бъдат описани с една единствена дума – забравени. Забравени и ако не бяха няколкото снимки, които запечатваха събитието щяха да са дни, които никога не са съществували. Като се замислеше, дори и се искаше никога да не са съществували. Та какво отбелязваше с тия рождени дни освен поредната си безмислена и скучна година, преживяна на тая планета, захвърлена Господ знае къде из цялата Вселена на безвремие и нищета. И наистина, за кaкво и беше въобще да празнува, че пораства с още една година, през която не се с лучило нищо.. през която не правеше история. Да, беше малка, повечето хора не са правели големи истории докато са били малки, но какво – трябваше да си повтаря „Живота ми тепърва започва, имам време” всеки път докато стане на колко? На 20? На 25? На 30? Тя толкова отчаяно искаше да и се случи нещо, да има история, да бъде завъртяна от Великия Живот. Ах, колко отчаяно искаше да расте бързо, да тича към мечтите си, да се срива и много да плаче, да я заливат вълни от емоции и приключения. Ах, колко отчаяно искаше да има какво да разкаже за себе си, нещо интересно, нещо важно, нещо.. специално. Аx..
Но дните минаваха, седмиците се нижеха, месеците си отиваха, а годините, те отлитаха една след една – безвъзратно. Милиони пропуснати шансове, мигове. Пропуснати и забравени. Жалко нещо бяха рожденните дни – караха я да прави черни равносметки за близкото си минало, което нямаше да се върне, за да бъде поправено. И тя просто го оставяше да бъде минало, защото никой не е живял добре в настоящето, ако постоянно се е ровел в историята си. Нямаше какво да се товари със събития, за които не можеше да се направи нищо по въпроса, продължаваше напред и се надяваше, че когато дойде следващия и рожден ден ще има за какво да си спомня.

Пропилени дни.. не, никога не бе смятала, че дните, които е изживяла са пропилени. Тя научаваше много, тя преживяваше много, сблъскваше се с хора, дори катастрофираше в някои, раждаше се, умираше. Но всичко това, може би, защото си бе нейно и познато хич не и се виждаше като забележителна история за цели 17 години живот на тая планета. Цели 17.. кога бяха минали. Като шепа пясък бяха изтекли между пръстите й, години на детство, години на уроци, години на смях и на плач. Пясък.. Безгрижното детство отдавна бе изгубено..

Този рожден ден.. бе малко или много различен. Последният и детски рожден ден и тя получи купища поздравления от приятелите, които си бе създала в последната една година. Защото за разлика от предишните години, през тази тя бе успяла да опознае хората около себе си, бе успяла да ги види наистина и бе научила много за простичките човешки взаимоотношения. Така например се научи да не вярва по детински в думи като „никога” и „завинаги”, и както всичко, което знаеше за живота и това не бе научила по лесния начин. Беше разбрала, че някои усмивки са фалшиви, а и не само усмивките, хората под тях също. Беше разбрала и че други заслужават да им дадеш много без да очакваш да получиш нещо в замяна. Но също така, давайки, се бе опарила жестоко и знаеше, че някои само изглеждат като хора, за които си струва да дадеш всичко. С времето щеше да се научи и да ги различава по – бързо, но за сега към всички подхождаше с оная детска невинност и доверие. Все още, въпреки всеки един горчив опит, вярваше в хората и в това, че всеки един е специален по свой си начин. Вярваше в това, че зад хилядите маски и черупки всеки един човек е прекалено важен и истински, за да бъде пуснат да си отиде просто така. За жалост обаче човек не може да има хиляди приятели, защото не му стига времето. Жалко време, цинично време. И поради тая причина тя имаше малко приятели, но повече познати, с които да открива нови неща или прото да се забавлява. И повечето такива познати бяха на нейните години и дори по – малки. Сама успя да се изненада от това, че днешните деца, както възрастните наричаха 15 годишните, отдавна вече не са просто деца. Да, те всички имаха своя инфантилен поглед върху нещата, и да, в много отношения още не бяха дорасли точно защото нямаха достатъчно дълъг житейски път.. Не бяха възрастни разбира се.. И все пак бяха толкова всестранно развити и успяваха да споделят такива житейски философий за неща, които още не са преживели, а най – интересното беше, че в голяма част от случаите се оказваха прави. Последният и детски рожден ден? О, тя отдавна не бе просто дете..

Стоеше пред огледалото и решеше късите си рижи коси с широк дървен гребен, който бе купила съвсем наскоро от някакво крайпътно павильонче. Дървото беше потъмняло, изглеждаше старо, все едно бе стояло на щанда с години, незабелязвано от никой, но тя обичаше тия малки съкровища и им обръщаше вниманието, което другите хора не му обръщаха. Може би и затова, където и, в безкрайното интернет пространство, да правеше свой профил под интереси пишеше „Всичко онова, от което ограниченото Ви съзнание не се интересува”. Просто защото се интересуваше от всичко онова, което хората подминаваха. Остави гребена на шкафа, където разхвърляни стояха всички дрънкулки, събирани кой ли знае от къде, и се усмихна на бледото, обсипано с лунички отражение отсреща. Още се чудеше как да каже на майка си, че сама бе отрязала дългите рижави къдрици. Всъщност май нямаше смисъл да и казва, тя сама щеше да забележи коренната и леко смешна разлика. Но на Крис и харесваше и това май беше най – важното, брат й май също се израдва на промяната. Но пък той винаги се смееше на новите й прически, макар че тайно наистина ги харесваше. Така и така кичурите отрязана коса вече бяха изхвърлени и връщане назад нямаше от мига, в който отряза първите двадесет сантиметра. Отне и още пет минути да се оглежда в огледалото – пет минути през които реши, че прическата й отива, че е ужасна, че е красива, че изглежда потресаващо зле и накрая се спря на това, че е просто различна и ще и трябва време да свикне с нея. И с чувството да ги няма косите, които докосват раменете й. В интерес на истината това чувство и харесваше и вече започваше да и липса, но бързо щеше да бъде заместено от това да прокарва пръсти през късите коси.
Времето като цяло минаваше скучно, а дори не чакаше с нетърпение да удари полунощ и да започне новия ден, защото той щеше да е именно рожденият и ден, а тя презираше и почти мразеше датата, защото с нея не отбелязваше нищо специално. Имаше 364 други дни в годината, които като цяло и се струваха доста по – забавни, макар че бяха нейни не – рождени дни, а рождени дни на някои от приятелите й и на милярдите други хора живеещи по света. Защо тогава не можеше да харесва и точно тая дата. 18 август. Нямаше му нищо на деня, нито на датата, съвсем нормални, написани там някъде из календара две числа. А тя ги ненавиждаше. Може би защото си бяха нейни.. макар, че ако се замислим бяха и на още милиони други хора родени по това време. Часовника отброи още един час на циферблата си, отчитайки точно 23:00 и започна да набира новите секунди. Крис потрепери.. чувството на безсилие, което я връхлиташе в тия моменти бе способно да я подлуди и отчае. Не можеше да направи нищо дори да изпотроши всички часовници в къщата, защото щеше да постигне единствено това, че сама пред себе си нямаше да знае колко е часа, но по света имаше прекалено много други часовници, календари и отброяващи дните.. неща, които да и напомнят, че видиш ли тя пораства. Дори и да се върнеше в камената ера, където да не следи нито часовете, нито дните, слънцето пак щеше да изгрява и залязва и тя пак щеше да пораства. А в интерес на истината бе почти сигурна, че дори по онова време пещярниците някак си са отбелязвали дните. Дявол го взел тоя копнеж на хората постоянно да научават, изобретяват и отчитат нещо ново. Да, безсилие бе точната дума, която описваше чувството, което изпитваше в тоя момент, докато гледаше безмилостното отброяване на стрелката за секунди. 60.. един пълен кръг, който накара стрелката за минутите да се помести на следващата чертица. Защо, когато и трябваше времето да тече бързо, когато нямаше търпение да дочака нещо тия проклети стрели се движеха хиляди пъти по – бавно. Сякаш стрелките забавяха хода си максимално, просто защото знаеха, че вече пощурява от копнеж. Сякаш правеха всичко възможно да я измъчат, да я тормозят до толкова, че да и иде да строши проклетия часовник.. отново! А сега, когато се надяваше да са мудни, когато искаше да задържи момента максимално дълго, когато не искаше да идва утре, същото това време изтича през пясъчния часовник с невероятна скорост. Песъчинките все едно се надпреварват коя да изтича първа през отворчето... див, лудешки спринт. Спринт, който я измъчава... и кара всичко свърши толкова... толкова бързо.Циник! Това бе второто име на времето.
След още пет минути отчаяно взиране в стрелките, установи, че е по – добре да не ги гледа, защото дори така не може да направи нищо по въпроса. Нямаше да им обръща внимание, нямаш да обръща внимание на нищо от това, което щеше да се случи след час и през целия ден утре. Щеше да се преструва, че това не е нейният ден, че не празнува нищо. Щеше да се преструва, че това е един от всичките й не – рождени дни и щеше да си прекарва нормално и просто.. добре. Маските често вършеха добра работа. Повъртя се из стаята си, размени няколко думи с няколко познати с помощта на компютъра и пак се повъртя наоколо. Ето, дори те с нищо не издаваха, че след по – малко от час тя ще стане на седемнадесет. „По – малко от час!? За Бога.. Спри да обръщаш внимание..” Само дето тоя по – малко от час съвсем скоро се стопи до обикновените тридесет минути, след още малко до петнадесет и като с вълшебна пръчица се превърна в пет минути.
След малко четири.. И макар, че не се усещаше тя постоянно хвръляше по едно око на часовника. Загриза един от ноктите си и огледа стаята си още веднъж.
Три минути. Стана, завъртя часовника към стената и седна обратно пред компютъра. Но след секунда погледна пак натам и я загложди колко ли време и остава, затова скочи като опарена и го постави по стария начин.
Две минути. Повтори цялия ритуал с завъртането на часовника и с поставянето му на първоначална позиция.
Една минута. Просто излезе от стаята.
50 секунди. Влетя през вратата обратно и се настани на същия тоя стол, на който бе седяла преди малко.
40 секунди. Отново излезе.
30 секунди. Отново влезе.
20 секунди. „Държа се като луда”.
10 секунди. „Нищо няма да се случи”.
5 секунди. „Полудявам”
3 секунди. „Полудявам и този път е наистина”.
0 секунди. Нищо не се случи. Телефонът не звънна, не се появиха мигащи съобщения на екрана на монитора, никой от семейството не влезе в стаята й да я поздрави. Крис си пое дълбоко въздух и се усмихна. За миг дори и мина приятната мисъл, че света може да е забравил, че днес тя пораства. Отпусна се в стола си и щаклика с мишката. Хвърли един погледна на часовника.. Бяха минали почти 5 минути и никой не отбеляза с нищо това. Чудесно! Само дето след още 5 минути започна да я гложди друго чувство. Нима наистина всички бяха забравили, че днес тя става на седемнадесет?! Поне някой трябваше вече да се е обадил.. нали?! Един приятел?! Или майка й!? Някой.. далечен познат?! ВСЕ НЯКОЙ!? Още 5 минути си отидоха толкова бързо, колкото и преишните. Ето сега вече беше готова да полудее. И този път НАИСТИНА!
А после телефонът извъня. На малкия светещ дисплей се изписа „Татяна”. Момичето, което в последните години се бе превърнало в най – доверената й приятелка. Не се поколеба въобще дали да вдигне или не.
- ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, КРИИИС! – се чу изкрещяно от няколко гърла, а после на слушалката започна да говори само Татяна – Не можахме да реши, кой да ти честити първи и затова решихме да го направим заедно, затова се забавихме..
И поне 10 минути всички се изреждаха на телефона с пожеланията си, а когато обърна поглед върху монира светеха 13 непрочетени съобщения.. 14.. 15. 20?!.
Колкото и да не и се искаше да го признае.. денят вече бе станал специален.

28.8.07

179. Общия план.. него си го бива!

Не знам дали сте гледали филма (а дори не се сещам как се казваше).. Не знам дали сте чували следните реплики от мен, защото съм ги изричала няколко пъти.. И тъй като не знам.. Ще Ви ги кажа пак.. Не в цитат, а в мъничко по - дълго и разширено обяснение..

Като дете много обичах да отмъквам последната страница от неделния вестник. Да ида някъде на скришно място и да забия нос в комикса. И да оглеждам внимателно всички ония точки, от които бе създадена картината.. Цветни точки, сякаш пръснати ей тъй, без причина, без да изобразяват нищо съществено. Пълен, цветен, шумен хаос. Без смисъл.. Мисля че хората, дори целият свят прилича на неделния комикс. Хаос без смисъл.. шумен, цветен, объркан, забързан, щур.. И когато го погледнеш от далеч всички точки се сливат в нещо.. което има смисъл. Комикс.. И е малко смешно.. Но е красиво.

Това е моя живот..
Ако ме гледаш под лупа, ако ме изучаваш, ако се взираш във всяко събитие в живота ми.. О, ще намериш само хаос, пръснати мисли, объркани думи..
Но общия план.. него си го бива..
И всичко е просто.. наред..

..ah la la la..

27.8.07

178. От Ейприл Морн.. (1)

photo by: froststick

Ейприл Морн щеше да е творческия ми псевдоним, който щеше да бъде напечатан под всяко заглавие на всеки велик Велик роман, който щях да напиша през следващите 20 години. Оставете това, че звучеше красиво, но всеки, който се опиташе да влезе в подтекста му щеше да разбере, че става дума за една Априлска утрин. Хрумна ми ей тъй, един ден просто се появи, и още щом двете думи се подредха в ума ми една след друга реших, че това определено е добро име за псевдоним, което ще отива на всяко хубаво нещо, което напиша. Само едно нещо ме мъчеше.. от къде знаех, че някога някакси ще напиша нещо толкова велико, че да си заслужава да напиша измислено си име отдолу. Може би стремежите ми бяха твърде големи за възможностите ми, в тези ранни часове на осемнадесетата ми годишнина.

Та коя бях аз?

Едно средностатистическо момиче с малко повече интереси от повечето хлапета, които се срещаха по улицата по онова време. Едно средностатистическо момиче, което едва бе навършило пълнолетие и което обичаше да гледа по философски начин на живота, на всяко малко нещо, което се случва, на всеки звук, който чува. Едно средностатистическо момиче, което обичаше много да бърбори, високо да се смее и да прави грешки, които да и преподават малки, ежедневни уроци. Не бях нищо по – особено, не бях нищо по – специално, макар че много ми се искаше да съм различна. Но не да съм различна сред хората, не да съм някой, който се откроява, а да съм различна пред самата себе си. Да се променям непрекъснато, да променям кръга от хора с които излизам, да си променям прическата, ако щете. Да бъда еднаква сама пред себе си за повече от няколко месеца си бе чисто душевно самоубийство. Дори сега, когато гледам стари снимки, правени на онези лентови фотоапарати, които днес почти изцяло са заменени от дигитални такива, виждам, че на всяка една съм различна. 5 май 2005 - дълга руса коса, смешен жълт суитчер, детска усмивка. Два месеца по – късно - къса черна коса, впити дънки и нахакана усмивка. Още два месеца - червена коса и смъкнати дрешки. И от снимките виждате само физическата промяна. Онези години.. когато си на прага между детето и порастналия човек, за онези години казват, че най – бързо израстваш и най – бързо се променяш. Е, драги ми, за две години минах през толкова много промени, през толкова много лица, че понякога се чудех коя съм. И ако дори за дни, се получеше така, че нямам какво да правя, че не живея в постоянно променящо се време, нещо в мен започваше да страда и да се мъчи, и дори бавно да умира.

Та.. Коя бях аз?

Бърз поглед върху горните досадни редове – дете, което искаше да е различно, което искаше да е интересно и което искаше.. собствения му свят да се върти около него. Дете, което бе център на малката си Вселена, дете, което дори да имаше съвсем мъничко талант, не го ползваше както трябва и заради това се оплакваше, че не може нищо. Просто дете, което не разбираше.. Това бях аз. И да, може би копнежите ми наистина бяха по – големи от възможностите ми.. Защото аз исках толкова много и го исках за себе си. Една малка висша форма на егоизъм, която всички отричаха, но аз виждах. Дори съм сигурна, че сега, докато някои от приятелите ми четат това биха казали, че е гениално, но надявам се ти, който не си ми никакъв ще го оцениш подобаващо и точно – пълна боза, каквато не отричам, че е. Аз не съм писателка, не съм поетеса.. аз съм драскачка, чиято мисъл върви твърде бързо, за да се улови и моделира и да бъде превърната в наистина добро четиво. Аз съм драскачка, чиито идеи бягат през пръстите и преди да ги запише, защото идват една след друга, толкова много и толкова бързо, че дори се прескачат и избиват, за да минат по – напред. Навярно да напиша „.. от Ейприл Морн” под някое красиво, смислено име ще остане само една моя мечта, която няма да имам сили да осъществя. Само дето тогава не мислех така.. Та дявол го взел, бях на осемнадесет години, животът бе пред мен и можех да правя каквото си искам. Нали? Ако исках да напиша роман – щях да го напиша. Ако исках да напиша песен – щях да я напиша. Защото до самия момент бях успяла да направя всичко онова, което бях искала и за което бях копняла. А истината е, че някои от копнежите ми хич не са били лесно достижими, но с търпение и упорито тропане на крак все успявах. Само дето не знаех, че талантът не идва с търпеливото чакане или с нервното потропване по пода. Аз имах идеи, но не можех да ги опиша точно защото ми липсваше онази малка доза вдъхновение и талант и онази една щипка фантазия, с която сядаха да пишат Големите.. Не, не разбирах. Аз си тропах и чаках, някой къс вдъхновение или истински талант да ме ударят по тила и просто да седна и да напиша някакви си 200 странички от нещо, което да се превърне прилично изевестен и харесван бестселър. Глупаво дете, което често осъзнаваше тая истина, но не искаше да я признае пред себе си и затова все се напъваше да напише нещо. И все получаваше похвали от повлияните си приятели, които и пречеха да види цялата истина още веднъж и просто да разбере, че няма да я бъде. Инат, това беше цялата сила, която ме водеше. Глупав магарешки инат, че мога и най – вече, че ще успея да напиша пролетото нещо.

Добре, нека приемем идеята, че съм могла и все още мога да измсиля подобаваща история, но.. имах малкото чувство, че всяка една история на този свят вече е от давна изказана, написана, изпята или филмирана. Всяка една тема, всеки един философски възглед, всяка любов, всяка душевна болест.. всичко, всичко това бе изрецитирано някъде, някак си, от някой, който света ще запомни, а може би няма. Бе толкова лесно, да седна и да напиша нещо, но то щеше да бъде толкова еднакво с всичко дъвкано до сега, че можеше просто да бъде хвърлено на боклука, защото е било лесно предвидимо и познато. Да разкажа моята история? Как да разкавам история, когато нямам такава. Зад мен имаше само едни осемнадесет години, през които дори да се случили някакви неща, те не са били чак толкова запомнящи се и интересни, колкото би ми се искало да бяха. Не бях преживяла нищо кой знае какво, не бях се сблъсквала с Големите неща. Дори сега не съм.

Да разкажа една средностатисческа история, за едно обикновено момиче, на което не му се случва нищо, така ли? Да разкажа своята история, която прилича на толкова много други? Да разкажа някаква приказка, която никой не е чел, но всеки знае сам за себе си, защото е преминавал през нея? Не знам кой си ти, който ми подхвърляш тая безумна идея, която никой няма да прочете, но може и да не си чак толкова луд. Знаеш ли.. дори си мисля, че може и да се получи. Може би..

Ще да е било точно полунощ на осемнадесети срещу деветнадесети август, когато съм проплакала за първи път или поне това твърдят думите на майка ми. Отворила съм си малката бебешка уста и не съм я затворила в близката година, защото по същите тия нейни думи съм била от онези ревливи и врещящи за всичко бебета. Очарователно. Още по – очарователна е идеята, че майка ми не е успяла да реши на коя дата е правилно да бъда записана, затова просто е решила, че моя милост е родена на осемнадесети и толкова. Може би и това е причината една година да не пра да плача – не съм била съгласна. После обаче явно ми се е харесвало, защото от където и да го гледаш деветнадесети е след осемнадесети, а едно нетърпеливо дете като мен би предпочело да чака един ден по – малко, докато се добере до заветните подаръци и да изпълни къщата с разкъсана опаковачна хартия и весели писъци. Детска му работа. И така, да давам по ред. След като съм измъчила майка си с близо десет часово раждане и с една година плач след това си е било дошло времето да се успокоя и да започна да се занимавам с други полезни работи, с каквито всяко дете на годинка се е занимавало. А именно да хващам всяка вещ, до която се добера, а после да правя опит за вечеря с нея. Все неуспешни както се предполага, но няма да се изненадам, ако нашите са тичали по болници и са истерясвали като всички родители, чието прелестно детенце е глътнало монета. Не заради детенцето, а заради монетата. Пари са все пак! В следващата една година няма кой знае какво за разправяне, по простата причина, че не го помня, а много истории не са ми разказвали, дори и снимки няма от периода. Превъртаме 11 месеца напред, когато на белия свят се е появил и брат ми или русокосото изчадие, което не съм харесала от първия момент, в който съм го видяла. Все пак по същите ония думи на майка ми, погледнала съм го, казала съм, че не ми харесва и съм го наплюла. Каква сестринска обич и привързаност само! И как не, малката напаст щеше да открадне цялото внимание на родителите ми. Ей го от къде още лъвската егоистична черта си е казала думата – мама и татко са си само моите мама и татко. Точка. А може и запетая, ако така ми харесвало, но мисля, че още от тогава съм била фен на точките, защото и досега пиша с много многоточия. След знаменитото събитие, а именно раждането на брат ми превъртаме още няколко месеца напред, докато майка ми влиза в болница за известно време, което хич не е било малко и аз и брат ми биваме разделени, почти като в типична латиноамериканска сапунка. Моя милост попаднала под опеката на родителите на майка ми.. и от тук, започна още по – „интересната” част, в която съм гледана като писано яйце от баба и дядо. Сега като казах „интересна” част още повече се замислих за какво пиша въобще, след като до момента не се случва нищо кой знае какво. Предполагам обаче, че през първите четири години на почти всеки човек не се случват кой знае какви събития. И да се случват повечето остават забравени.. забравени.. Знаете ли, да превъртим лентата не просто няколко седмици и не няколко месеца напред. Да превъртим лентата 15 години напред.. Няма какво да се бавим до седемнадесетата ми годишнина. Някакви 15 години, в които се разправя как заживят само с майка си и брат си, някакви си 15 години, които се пропиват с омраза към баща ми, някакви 15 години, в които съм била само дете.

23.8.07

177. ..lollipop..

Hey, what's the big idea?

Да не кажете, че не пиша.. Да не кажете, че вдъхновението си е отшило или се е скрило. Не е, тук си е.. За момента го изразявам на едно тайно местенце и както се надявам, ако тръгне добре ще Ви го покажа.. Имам и за какво друго да пиша, но..

Знаете ли, непрекъснато се случват някакви мънички неща, чудеса, които не бива да се описват с думи. Понякога изпитвате чувства, които не бива да се описват с думи. Тях просто ги усещате.. Затова, моля Ви се, не стойте да ми четете глупавите философии за живота, а си пуснете Lollipop на Мика и си танцувайте..
Аз това правя..

Живейте си..

18.8.07

176. ..everything..

- Не можеш да имаш и искаш всичко за себе си. Разбираш ли какво ти говоря? Трябва да обичаш онова, което имаш, докато го имаш.
- Но аз не съм готова да го загубя..


Пиша поредния рожденически пост. Третия в моя блог.. един за седемнадесетия ми рожден ден.. един за първия рожден ден на блога ми.. и един сега. Когато ставам на 18.. Хубава цифра би казал някой, цифра, която те кара да се чувстваш голям. Дали е така или не.. все още не мога да кажа. На 18 съм от няколко минути и още не мога да го почувствам.. аз - Голяма. Парадокс. Ние с Питър Пан дори да искаме да порастнем ще си останем дечица някъде много дълбоко. И ще си обичаме инфантилната и забавна страна.. Но въобще не искам да говоря за целия си живот до днес, когато трябва вече да съм голяма.. искам само да си говоря за.. ами годината, която отмина. Годината описана тук.. видяхте всичко от мен. Не скрих нищо, не премълчах.. не плаках тайно и не пазих щастието си само за себе си. И каква беше тая една година? О, ами драги.. тя си имаше всичко. И сълзи и усмивки, и приятели и не.. и събития, и скучни дни, и възходи и падения. Хубава година беше, драги ми. Дори прекалено хубава. Дадох твърде много, а получих още повече. Обичах, обичаха ме.. И да, имаше неща, които не бях готова да пусна, но докато ги имах.. обичах ги истински и те просто си бяха.. мои. Взех всичко от тях.. всяко късче чувство. Всяка мелодия, всяка въздишка. Всичко. Наситих се на емоции, наситих се на хора.. Може и да прекалих, може.. Но на мен ми бе добре. И все още ми е. И не, не се чувствам просто позитивно настроена, заради рождения ден.. голяма работа, ден, като всички други, който няма да бъде празнуван. Чувствам се позитивно настроена, просто защото знам.. че всичко ще бъде наред.

Честит рожден ден, lapin..
Усмихвай се..

13.8.07

175. Life..

Нищо не може да те накара да мислиш така истински и трезво за живота, както мисълта за смъртта..


Имаме нещо толкова крехко, което всеки може да счупи дори без да иска. Нещо толкова мъничко, което никой да не забележи. Нещо, което продължава толкова кратко, колкото е необходимо на песъчинката да падне на дъното на часовника. Нещо толкова различно, живот, който не е идентичен с ничий друг. Нещо толкова.. наше си. И все пак нещо, което просто подминаваме и не оценяваме. Мъчим се да преживяваме и забравяме да живеем. А е толкова жалко. Бързаме на някъде, бързаме да постигаме целите си, бързаме да искаме повече и повече.. и просто забравяме ей тъй.. да живеем. Простичко.. И понякога сме толкова нагли и нахални, задето искаме да имаме всичко. И понякога сме толкова смели в мисълта, че държим живота си в ръцете си, докато живота ни е пръснат във всички други шепи, но не и в нашите. Забравяме, че зависим прекалено много от всичко и всички наоколо. Забравяме колко сме уязвими, добри актьори сме и си втълпяваме, че сме Херкулесовци, а сме толкова слаби.. и сме толкова чупливи. На света пука ли му за нас, Гилбърт? Не.. това дори няма значение, важното е че на нас ни пука за света. Когато на нас ни запука истински за случващото се наоколо, когато започнем да пазим, тогава може би и света ще види, че ей там, някой мъничък прави нещо добро. И това добро се възприема от хората наоколо.. и че са щастливи. Не е ли това смисъла на мъничкия ни животец.. раждаме се в светлина.. за да творим, за да създаваме, за да правим красиви неща, в свят, който сами направихме грозен. И да раздаваме тая красота и светлина на всички наоколо. Аз мисля, че е това.. Колкото и да сме крехки, колкото и да сме безпомощни.. винаги имаме нещо мъничко, което за нас е даденост, но за някой е светлината на утрешния ден. И нека някой ни счупи.. и нека някой убие душите ни.. И нека света не види, че ние пръскаме красота и усмивки.. Няма значение дали някой ще разбере, че сме били важни, че сме били целия свят за хората, които ни обичат. Смисъла е просто да даваме.. всичко, което имаме, на всеки - заслужил и не. Раздавай красота - все ще се намери някой, който да отвърне.. Раздавай живота си, сърцето си - някой ще ти даде своето. Знам го.. Малка съм, но го знам. Света не ме познава и на света на му пука за мен, и света може да ме убие.. Но аз ще опитам да му дам всичката красота, която мога да сътворя.. защото за някой, това ще значи много.. това ще значи всичко.. Защото това е да живееш истински.. да си ценен, да си полезен, да си обичан, защото ти самия обичаш.. А смъртта.. тя просто ще вземе много, може би твърде много. Но дори тя може да бъде надживяна.. Как? В спомените.. простичките спомени.

11.8.07

174. Shhh..

Задава се, малка моя..

Стоеше си сама в празната стая.. празна и все пак пълна с тишина.. И не съвсем. Колкото и да опитваше да игнорира тихото тиктакане на часовничето, захвърлено на пода, то все си пробиваше път до съзнанието й. За миг и се поиска да стане от кутиите на които седеше и да го хвърли през прозореца, но ако го направеше нямаше да знае колко време и остава.. до какво все още не бе съвсем ясно. Часовника и трябваше, само за да отмерва времето с нещо. Почти всичко друго и бе непотребно, затова бе изпразнила помещението и сега бе просто.. празно. Сърцето и бе празно.. не, не по онзи начин, по който се чувстваш сам и мъртъв, и.. все едно си глупава ходеща черупка, останала от някакъв предишен живот. О, тя още пазеше всичко нужно. Пазеше приятелите си, пазеше любимите си. Но тя се бе освободила от старите си духове, бе пуснала всички стари силни чувства, които и донесоха много сълзи, и сега в нея се намираше едно празничко местенце, чакащо новите мебели, които щяха да пристигнат по - късно през деня. Затова и трябваше часовника.. за да отбележи закъснението или подраняването на новите хора, с новите чувства. На новите преживявания, с новите изгреви и залези.
И сега.. сега просто бе тихо, въздуха леко трептеше от очакването.. Усещаше как се задава всичко ново, как света и ще се преобърне и истината беше.. че това не я плашеше. О, тя нямаше търпение нещо да се случи. И може би заради това нетърпение не можеше да се отпусне съвсем и просто да мечтае за утрешния ден. Тя просто нервничеше и по някакъв странен начин дори изглеждаше забавна и симпатична отстрани. Толова много искаше да живее.. и цялото и бъдеще да стане настояще. Бързаше да чувства.. бързаше да има, бързаше да плача и да се смее. Бързаше да улови мечтите си.

Хайде, малка моя.. шшшт. Просто се успокой.. имаш минутки почивка преди света да се завърти около теб и всичко да се задвижи толкова бързо, че да трябва да тичаш, за да го уловиш. Сега си почивай. Ще ти трябват сили, за всички емоции, които наближават като буря.. Шшшт, малка моя. Сега спи..

9.8.07

173. Фиу..

Много.. от всичко.
Емоции, приятни и не..
Приятели, истински и не..
Преживявания, грандиозни и не..
И все пак много..

photo by: cruzore

Прелива от усещания..

3.8.07

172. We are..

Твърде млади сме, за да престанем да вярваме, че нещата ще се оправят..

Макар че понякога точно така изглежда.. Няма никакъв изход и няма никой, който да ти подаде ръка.. Една простичка усмивка.. и нея я няма.

Знаете ли, животът ми е добър. Не че всичко е наред, но имам много. Имам прекрасни приятели, още по - прекрасна майка и весел брат. Живея си хубаво и всичко ми е наред в общи линии. Не приемам това, което имам за даденост, ценя..

И едно телефонно обаждане ще срине дори радостта от новината, че съм приета в университет, точно специалността, която искам. От бащата, който никога не е бил прелестен родител, но който никога не си позволих да съдя прекалено.. И за какво. Да ми каже, че не е доволен от мен. Че не харесвал това, което аз съм щяла да уча, затова трябвало да си избера друго. Съжалявам.. няма. Омръзна ми да е постоянно недоволен и да иска още и още. Толкова имам, толкова давам. Истината е, че дори не му дължа нищо. Кога за последно ми каза, че ме обичаш? Кога за последно ме прегърна или се държа нормално и като истински баща? Кога.. Ако някой трябва да е недволен това съм АЗ... от години не общуваме, от години не се търсим редовно. От години не си ми никакъв.

И знаеш ли... МАЙНАТА ти. Не мен ми омръзна да съм недостатъчна.
Утре заминавам на море... и затова ми се накрещя. Но на мен не ми пука. Ще отида, ще се забавлявам.. А ти си стой там където си. Сам, както избра да бъдеш. Не те искам.. никога няма да те искам.

Твърде млада съм, за да престана да вярвам, че нещата няма да се оправят.
А истината е, че те дори са си подредени и са си наред.
Имам прекрасни приятели, още по - прекрасна майка и весел брат.
И много усмивки..

2.8.07

171. Forgiveness..

Така и не разбрах как се получава така, че на непознати прощаваме лесно грешките, а когато ни спъне близък, дори по същия начин болката е непоносимо жестока. Толкова.. че истинската прошка рядко се появява..

photo by: bellz

Мислех, че ме познаваш, че ме цениш, че ме обичаш. Мислех, че си ми приятел, че би направил всичко за мен, както аз направих всичко за теб. Мислех, че си готов да ми дадеш поне мъничко от онова, което аз ти дадох. Мислех, че поне ме уважаваш след всичко, което ни се случи, след всичко което преживявахме и споделяхме.. А единственото, което ти направи бе да ми докажеш, че съм грешала. Нарани ме.. може би без да искаш, може би без злата умисъл, но постигна резултат, какъвто и най - големите ми врагове не биха могли да постигнат. И се получи така защото очаквах от теб повече. Защото никога не съм предполагала, че ще си такъв с мен. Никога не съм предполагала.. Никога. Но ти успя да счупиш всичко с едно докосване, успя да разрушиш и съсипеш всичко. Много малко време ми трябваше да разбера, че нараняват най - много хората, които обичаш и на които държиш. Малко ми трябваше да разбера, че когато най - много даваш най - малко получаваш. Малко ми трябваше да разбера... че може би не си заслужил нищо от онова, което ти подарих. Но аз ти се отдадох изцяло, градих с толкова много любов и нежност, тухла по тухла нашето приятелство и обич.. И дори сега, когато съм си научила урока аз продължавам да давам и по всяка вероятност ще продължа да давам и ще се надявам един ден истински да оцениш това, което имаш. А освен всичко друго ти имаш и мен. И това, че ще простя.. не значи че няма да забравя. И това, че ще затворя очи този път, не значи че ще го направя втория път. Имаш своя втори шанс, използвай го правилно.. трети няма да получиш. Обещавам ти..

Да ме беше спънал всеки друг.. да ми се беще подиграл непознат, да ме беше обидил враг. Нямаше да се обидя.. те не ме познават. Но ти, ти който твърдиш, че ме обичаш и че никога няма да разбиеш сърцето ми.. да го направиш ти! Изненадана съм.. огорчена, обидена.. Знаеше, че това ще ме нарани и все пак го направи.. Поздравления. Вече нищо няма да е същото.. просто ще имаме едно наум.

Прошка от мен.. за твоите прегрешения.
Прошка.. и все пак не съвсем.

26.7.07

170. Imagine me a Rabbit... (оr a purple monster)...

Imagine me a Rabbit...

Без обяснения и помпозни реклами... Без голи блондинки носещи табели с нашите имена... Простичко линкче към общия ни блог с Мъро.

Enjoy...

169. Wonderful...

"Понякога забравям да си спомням колко прекрасен може да бъде животът...
Така че се опитвам да не забравям вече..."

23.7.07

168. Young...

Меланхолични спомени за това, което съм искала да бъде... И което никога не е било...
Само те ме карат да плача...
Но има още толкова пред мен... Нали съм просто... не точно дете и не точно възрастен...
Живота е прекрасен... Хубаво е да си просто дете... И аз съм все още... до някъде... Но днес осъзнах, че е хубаво, да си просто... млад... Да правиш вълнички през вятъра, докато се возиш до най - добрата ти приятелка, която върти волана и пее някакво парче на DMX... Малко прозаично, може би обикновено... Но си просто... млад... И се смееш шумно и все още не трябва да си страхотно сериозен, и все още живота не те е раздрусал... Но все пак не си само дете...

We could do anything, we can do anything...
Open your eyes, the world is outside your door...

Има толкова много още да правя... И толкова много още да уча... И искам да порастна... Но не чак толкова бързо...

Поздрави до всички... Пуснете си Травис...

21.7.07

167. На Свет...

Защото просто да кажеш истината е по – лесно от това да фантазираш за несъществуващи неща..

- Колкото и да не ти се вярва... – започна с усмивка – преди време се случи така, че една вечер се озовах на терасата на малката си скучна стая. Имаше звезден дъжд... много по – интезивен отколкото би трябвало да бъде. И аз стоях там, вперил очи в къпещото се в светлини небе и си пожелах. Пожелах си да срещна някой различен, някой специален и дори да не вярвам съвсем в чудеса, вярвах в това... и то се сбъдна. – прегърна я.
Няколко минути стоя така, притихнала до гърдите му, слушайки ударите на сърцето му...
- И мислиш, че този човек съм аз? – думите излязоха тихи и невярващи...
- О, не! Не мисля. Аз го знам, сигурен съм, че си ти... Вярвам го.
- Не бих могла да оправдая това очакване... – отдръпна се като опарена от него, но той отново я приласка в обятията си.
- Не изисквам от теб да оправдаваш каквото и да е. Ти вече даде и обича достатъчно, за да знам, че си ти... Дори и сега продължаваш да даваш и обичаш, макар да не го заслужавам...
И сгушена в прегръдката му тя се усмихна едва забележимо, защото това бе всичко, което бе искала. Да е специална, да е различна, да е целия свят... не за всички – само за един... за него...
- Обичам те.
- Не го казвай, Заскрежена. Не заслужавам да ме обичаш. Не искам да ме обичаш. Нямам какво да ти дам...
- Смешно е, знаеш ли... – тя се изкикоти.
-
Кое? – погледна я неразбиращо.
- Сам се оценяваш ниско, критикуваш се до край... казваш, че не умееш нищо, че не ме заслужаваш и ме издигаш на пиедестал...
- И това е смешно, така ли? – нацупи се.
- Не! Смешно е това, че аз правя същото. Аз се чувствам недостатъчна за теб по същия начин, по който и ти за мен... И начина, по който ме виждаш е същия, по който аз виждам теб...
- Сега аз те обичам...
- Само сега ли? – усмихна му се широко.
- Винаги съм те обичал...

Никога нямаше да бъдат само приятели. И двамата го знаеха... Но не можеха да имат нещо повече от това, не трябваше да имат повече... Поне не сега. Сега трябваше да са приятели, да се обичат тайно, да обичат други хора, да се ревнуват и да плачат... И някой ден може би... може би...

„На Свет... Може да не си идеален, може да не правиш нещата перфектно, може да допускаш грешки... Но аз искренно ти се възхищавам... На идеите, на чувствата на обичта...

Ти си перфектен и специален... поне в моите очи”.

17.7.07

166. So much...

И много се случи...
И много имам да разкажа...
Но не ми стигат думите да се изразя... за първи път от много време...
Просто не мога... може би, защото все още не мога да осъзная смъртта му...
А може би защото не мога да проумея как не се разплаках...

И понякога се чувствам като малка измамница, която лъже дори самата себе си, докато смята, че е щастлива... а някъде тихичко в живота и се появява пукнати, която някога ще се превърне в нещото, което ще разруши цялата основа...

Все още те обичам...
И ми липсваш...

13.7.07

165. Thrill...

24 януари:
"Аз винаги ще пиша хубави неща...
А през това време други хора ще пишат шедьоври... "

Кой каквото ще да пише... Аз винаги ще пиша от сърце... тук...

Честит рожден ден на... ами да, на блога ми!
И за да го отпразнувам... Ще припомня някои неща... На себе си, на Вас и... ами да на блога си... ^^


Това бях аз през тези 12 месеца... Това съм аз... И това ще бъда...


photo by: Exaltation

13 юли:
Доживях! Мой блог! Нищо, че никога не съм харесвала блогчетата. Просто не са ми допадали това е. Но вече и аз си имам и то не за друго, а защото дружките ме амбицираха да си направя. Tака де, щом могат и те, значи мога и аз - един блог ли ще ми се опре! Не и в този живот!”


1 август:
„Приятел е този, който знае песента на сърцето ти и може да ти я запее дори, когато си я забравил!
Един посветен пост... на Зори, Зу, Габи, Ради и Мъро...”


12 август:
„А вчера се случи онова, което не се беше случвало от много време. Усетих онзи трепет у себе си, за който трябва да благодаря на един човек, който въобще не познавам, но който очевидно има нещо впредвид за мен... Първо се шокирах! Тотално се шокирах... чудех се правилно ли чета написаните редове или дали писалият ги, е бил напълно трезвен, докато е щракал по клавиатурата. Каза ми че съм един вид ценна, може би специална... почувствах се поласкана и благодарна за изпитаното чувство на приятно задоволство, на това, че някой ме е оценил, че някой, който не знае почти нищо за мен се е впечатлил... от мен! Само и единствено от моите думи! Каза, че харесва определени неща, които казах, определени неща в мен... че съм свестен човек... със заглавно уважение...”


6 октомври:
„Не знам кой знае и кой не, но искам да отбележа, че балоните са онова нещо, което винаги ми е повдигала настроението с няколко идеи... Каквито и да е балони... зелени, сини, оранжеви, във форма на сърце или от онези смешните продълговатите... балони с хелий, балони с малки балончета вътре... От любов от балоните съм крала седем бели балона от една младоженска кола... накарах едно момче да ми купи балон, нищо че нямаше почти никакви пари... уж виновна се чувствах, че го купи обаче искрено му се радвах и не давах на никой да го пипа...”


31 октомври:
„Още не е дошъл декември, а аз вече правя равносметка за годината... на кратко установих, че израствам за трети път. Никога не е било толкова бурно, никоя година не е била толкова бурна, толкова успешна в някои насоки и все пак наситена с толкова много въздишки и обляна в толкова много сълзи.”


1 ноември:
Никога не съм била поддръжник на теорията, че времето лекува, че с времето чувствата се забравят и дори изчезват. Времето може би само притъпява, но и затова не съм сигурна. Ако времето излекува нещо, ако то заличи някои чувства, то значи те не са били истински или са били слаби, малки и незначителни. Истинските неща не се забравят, тях и въртенето на стрелките не може да заличи. Колкото и листчета от календара да откъснете, отбелязвайки новия ден истинските неща ще си останат някъде там, на дълбоко, на сигурно, може би някъде, където не продполагате, но ще ги има.”


9 ноември:
„Честно казано имам чувството, че съм забравила как става тоя номер. Общо взето, винаги когато не съм се целувала от много време (в случая са минали шест месеца (или половин година, което звучи по - грандиозно)) ми е едно такова... все едно съм го забравила. Всеки следващ път обаче се уверявам, че е като карането на колело... Няма начин да го забравиш.”


12 ноември:
„И светът отново е цветен, а сърцето цяло...
Взех поправителния изпит с целичка четворка, което вероятно се оказва отражение на душевното ми състояние. Знаете ли, че бях решила да се откажа... Не просто от школата, тя е едно на ръка. Бях решила, че ако не взема поправителната... онази, душевната ще се откажа напълно. Просто щях зарежа всичко и само ще се връщам да поглеждам приятните неща. Но моята класна ме познава от седем години и в петък след училище, когато и казах какво мисля да направя ми каза "О, не. Ти въобще не можеш да се откажеш. Не защото нямаш правото, а защото си ти!"...”


15 ноември:
„Всеки е целунат от Бог по челото... Мен не зная къде точно е целунал, но мисля че не е било точно там... Мен вероятно дори не ме е целунал, което не намирам да е лошо... Предпочитам да ме е прегърнал, давайки ми възможност да обгърна всичко някой ден...
Знаете ли, не искам да се ограничавам в едно нещо... не искам да отделя някое, което да е по - важно от другите...
Може би това е моята малка специалност... Че всяко нещо, от снежинките до зелените ябълки, е моя малка любов...”


23 ноември:
„Събудих се около обед, за да видя, че навън така хубавко си вали, че просто едва ли има накъде повече... и всъщност валя през целия ден, така спокойно и монотонно, просто приятно...
Излязох без чадър... и то с пълното и ясно съзнание, че не искам чадър... и колкото и да ходихме навън аз нито веднъж не се скрих при някой... Нямах нужда... беше приятно мокро и забавно... Успях и да пошляпам в няколко малки локви, защото не ми се изпречиха по - големи... Джвак, джвак... или шляп, шляп... Обувките ми шляпат... Това ми напомня на Пипилота... имаше една глава в книгата, където беше наджапала в някакви локви и пееше някаква смешна песеен в стил „Обувките ми шляпат, шляп, шляп, шляп...”


3 декември:
„Главния въпрос е смееш ли да рискуваш или не... Смееш ли да се изправиш, дори да знаеш, че някой може да те бутне обратно на пода... Смееш ли да поискаш всичко, въпреки риска да го изгубиш завинаги...”


4 декември:
„Защо трябва да умират пеперудите?! Защо са толкова отнесени, толкова крехки и толкова красиви, че когато някой ги поиска и ги хване, те най - често те умират в шепите му...
Защо хората не са внимателни... И защо някои хора ги пробождат със карфици и ги рядат в разни колекции... Защо не им дават да летят...
Защо ако успеят да ги запазят цели все пак са отнели от цветовете в крилата им и прашеца е останал полепнал по пъстите им, а пеперудата вече не красива... и е още по - крехка...
Спасете една пеперуда... като просто не я хващате...
Подайте и ръка... като просто не се протягате към нея...
Но не можете да го разберете, нали...”


13 декември:
„Да клюкарстват. Каквото и да си въобразяваха, че е променило настроението й от черно до бонбонено розово със златна подплата, не знаеха и половината. Лу имаше право. Животът можеше да се преобърне за един ден. За един час! За една идеална, експлозивна секунда!”


28 декември:
„И въпреки всичко, когато си на ръба и съзнанието ти ясно осъзнава, че единственият път от тук насетне е надолу и само надолу, там където е студено и тъмно и няма нищо... В мига, в който дъждът почва да вали в очите ти и почне да те боли, докато всичко в теб крещи "Всичко свърши, нали?!"... Когато се загубиш в мъглата... Когато дори от сънищата те боли... най - често се появява нечия топла ръка, която да те издърпа обратно в топлата си голяма и истинска прегръдка. Там, на топло и сигурно, където няма мрак и самота... Където се чувстваш приютен, цял, изпълнен... Където си себе си и никой няма нищо против това... там, където единственото, което витае във въздуха е любов... Там където дори сълзите са сладки... защото са от щастие... и защото се усмихваш... И там, разбираш, че всичко си е струвало... И че всичко е наред...”


4 януари:
„You're more than who you think you are”... и питам аз... как да не се почувстваш удивително дори за малко... как да не се почувстваш специален...
Удивително е да разбереш какво си за някои хора...
И още по - удивително е да разбереш, че си нещо красиво в живота им...”


9 януари:
„Колкото и да е странно, но за приятните неща и за приятно прекараното време няма какво толкова да се разказва, а и няма какво толкова да се слуша, докато от неприятните, тревожните и дори страшни неща може да се съчини един дълъг разказ, който дълго, дълго да се разказва.”


16 януари:
„- Как мина с Биби?!
- Разделихме се...
- Боли ли?!
- О да... *усмивка*...


25 януари:
If I lay here
If I just lay here
Would you lie with me and just forget the world?”
Знаете ли, какво им е хубавото на тези мигове...
Свършват твърде бързо...
За да можете да ги оцените след това, когато се върнете в реалния свят, когато стените отново се появят и започнете да чувате двигателите на колите... За да можете да осъзнаете, че това е било най - красивия миг... и че е просто... единственият... И макар че съжалявате, че e свършил и безвъзвратно отминал... доволни, че сте го изживели...
Миг, който спира дъха, замъглява погледа и кара Земята да спре да се върти...”


28 януари:
Предполагам тези неща не се разбират... В един момент ти просто знаеш, че си готов да направиш всичко за хората, за които приятели е мъничка дума, с която да ги опишеш... Предполагам един хубав ден осъзнаваш, че чувствата ти към тях са много повече от това, което си мислил че са... Предполагам главицата ти просто проумява, че без тях до теб светът и животът ти няма да са същите... И предполагам изведнъж ти хрумва, че за тях би рискувал себе си...”


7 февруари:
„Someone loves you...
...even when you don't think so...”


13 февруари:
„Ако трябва да опиша на един лист всичките си постижения, то листът ще остане празен. А сега, за първи път в живота си аз имам шанс да направя нещо значимо. Да подаря сърце на най - добрия си приятел... да подаря баща на децата му и съпруг на съпругата му.”


26 март:
„Казват, че когато видиш любовта на живота си времето спира. И това е така. Нищо, че на мен ми отне почти година да те видя... И да, времето спря. И спираше стотици пъти преди да се видим, преди да те прегърна... да...
И преди да те видя, и преди... пак те обичах. Пък това, дето не казват, било, че след това времето си наваксва спирането и изведнъж всичко завърта твърде бързо... и да, и това беше така... Поувлякохме ли се, опитвайки да хванем всичко в това бързо нижещо се време?!”


1 април:
- Никога не издигай хората в култ... все пак, те са само хора.
- О, не... аз не Ви издигам в култ. Понякога стоя и Ви гледам отстрани и си мисля как може да сте толкова глупави... но истината е, че въпреки всичко сте чудесни... чудесни.


7 април:
„Не си заслужава да плачеш и да гониш призраци в утрото на своята пролет, кицуне.”


12 април:
„Моля те... умолявам те... на коленете, както не съм молила никой до сега...
Не се връщай в живота ни, болиш ни...
Разбираш ли?!”


18 април:
„Светът и животът са твоята детска площадка. Сам избери тебеширите, цветовете и започвай да рисуваш, да създаваш и да живееш така както пожелаеш. И недей да се затваряш в установени квадрати, правоъгълници и триъгълници. Има много други и по - интересни форми, че да рисуваш неща, които са изрисувани от някой скучен, който е можел да чертае само прави линии. Никой не може да те спре, разбираш ли?! Нарисувай квадрат с криви линии и пет ъгъла!”


28 април:
„Имитациите само я ласкаеха... тъй или иначе те разпространяваха не друго, а именно нейния образ. Правеха я по - известна, по - търсена, по - интересна... по - забележима дори. И най - хубавото от всичко бе това, че колкото и да се стараеха да приличат на нея те оставаха само имитации... парчета хартия излезли изпод принтера. Тя оставаше оригинала... Първата... Истинската. И нито един от всички онези фалшификати не можеше да и стъпи и на малкото пръстче, защото тя бе създадена с чувство, изградена от мечти и сини облаци... А те бяха плод на копирната машина. Жалки нейни дубликати без никаква стойност.”


2 май:
- Нищо не умея...
- Не говори глупости - прегърна я...
- Вярно е...
- Не спори с мен... тихо. Ти можеш нещо много по - специално. Ти имаш способността да даваш смисъл, знаеш ли... - усмихна се...
- Да давам... смисъл? - погледна го неразбиращо...
- Трудно е да го обясня... но ти просто можеш да даваш смисъл на човек... да продължи. Да бъдеш светлината в тунела му... да бъдеш причината...
- Мога ли?!
- Можеш!
- Това беше най - милото нещо, което някой някога ми е казвал...
- И е истина...”


3 май:
- Обичам те...
Мълчание...
- Не искам да се омъжа за теб... не искам да живея с теб, дори не знам дали искам да се срещаме... Но те обичам... А знам, че и ти ме обичаш...
- Казваш това, за да ме разсееш от факта, че туко - що едва не ме убиха, нали...
- Знаеш ли, веднъж за малко щях да умра... И си помислих за хората, за които знача нещо, които ще скърбят за мен... които ме обичат... Ти си обичан...
Мълчание...
- Тук е моментът, в който по романтичните филми момчето казва на момичето "И аз те обичам"... или нещо не чак толкова ангажиращо като "Ухаеш прекрасно"...
- Ухаеш прекрасно...
Усмивка...”


19 май:
Хората създават звезди и идоли... Хората създават богове... И после, когато тези звезди покажат слабост, покажат, че те също плачат, биват изоставяни... И им се казва "За мен ти беше почти Бог... а разбрах, че си обикновен човек"...
Хората са глупаци...”


22 май:
„Хората казват, че от думи боляло най - много... Но нея не я болеше... Първо: те не я познаваха... И второ: хах... те не я познаваха... Не я интересуваше кой какво говори, защото тя знаеше, че повечето неща, които излизаха от устите им бяха измамни. Защо да обръща внимание на лъжи тогава, защо да се ядосва... А дори да кажеха някоя истина за нея, дори да я изопачаваха и да я изкарваха крива Тя пак не се поддаваше, защото не се срамуваше от действията си или от думите си... Нека говорят каквото си щат... те никога няма да разберат защо дъгата й е оцветена в индигово и защо е обичана...”


23 май:
„Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл. Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече. Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив. Желая ти достатъчно болка, така че и най - малките радости в живота да ти изглежда по - големи. Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си. Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш. Желая ти достатъчно „Здравей”, за да ти дадат сили, за последното „Довиждане!”


6 юни:
„Не искам да си ида... Не искам да съм щастлива... не и без теб...
И без тебе ще дишам... и без тебе ще мога... Но аз искам с теб...”


18 юни:
„Пътувах с бляскавата карета... и в парка, на една пейка... стояха той и тя. Побелели коси, остарели лица, но с живи очи и красиви усмивки... Беше я прегърнал и я гледаше с оная обич, с която се гледахме с теб. А тя държеше букет свежи цветя... и бе преплела пръсти в неговите... Вечно. Как е станало така, че са успяли да се опазят... въпреки всичко и въпреки всички? Как са имали силите, търпението, волята...”


21 юни:
„И няма виновни... Има само една глупачка, която ще направи всичко възможно... всичко по - силите си... За да може поне да повдигне рамене и да си каже: „Поне опитах... да те обичам...”


26 юни:
„А върха на перото се плъзгаше по кожата, спираше се във всяка гънка и после продължаваше, пръстите докосваха нежната лебедова шия, дъхът разбъркваше белите перца...”


29 юни:
I love you, you know? I do!
And I love you... But, somehow, it just... doesn’t seem to be enough...”


30 юни:
„Обещавам...
Да обичам...”


5 юли:
„Хората имат склонността да забравят обичта, да забравят приятелите си. Имат склонността да взимат без да почувстват нуждата да подаряват... Имат способността да бъдат егоисти, които правят онова, което е добро за самите тях...”


8 юли:
„Докато един ден... след много счупени ръбове, след много заглаждане... от мен ще е останало толкова мъничко, че няма да има къде да се скрие дори най - мъничкото раче... И тогава... тогава ще си остана сама... на дъното... изхабена, изоставена...
Но помнеща... че някога е била обичана...”


А помните ли Фенси и синьото облаче... И в часност облачето, защото Фенси се задържа за малко (той още е в стаята ми, просто не го споменавам)... Помните ли...
Аз помня всичко...

Поздравявам всеки един от Вас, дочел това чудо до края и припомнил си с Travis - Sing...