184. Хората винаги си отиват.

photo by: innocent-greed

Бас държа, че ме бяхте отписали вече, а.. Повече от месец не съм си показала муцуната тук, със сигурност ме бяхте отписали. Дойдох преди време, писах, писах, оставих някакви моментни следи, тръгнах си и толкова. Да, ама не. "Понякога те се завръщат за още". Тъй или иначе, за да Ви натрия носовете, че сте в грешак, ако сте ме отписали, защото имам нужда да пиша или просто ей тъй, аз пак.. ами пиша, тук. Приятно било, бях забравила.. Тъй или иначе тука му е мястото да спрете да се усмихвате доволно, че аз, любимата Ви писателка съм отново с Вас, защото ще Ви кажа че всички хора, винаги си отиват по някое време. На Ваша отговорност е дали ще ме гледате докато пиша и после ще мрънкате, че ме няма или просто ще затворите хикса и повече няма да отваряте тая страничка въобще. Защото аз със сигурност ще го зарежа тоя блог по някое време (не скоро) и ще взема да се занимавам с други по - полезни работи.

Нямам нищо смислено да Ви кажа днес освен едно изречение извадено от контекста в един приятелски разговор..

"Хората идват и си отиват. Вече не ми пука. В един момент, когато ти забият нож в гърба за пореден път престава да ти прави впечатление.

Хората идват и си отиват. Това не значи, че не ти пука докато са тук. Това не значи че не ти пука, когато затръшваш вратата след тях. И раните винаги болят. Затръшни и моята врата преди да съм те използвала и захвърлила.. Хората винаги трябва да предупреждават, че са ужасни. Аз предупреждавам. Останалото е на твой риск."

And the dogs they run...
And the day it ends...