24.11.07

187. Някой ме чака...

photo by: moumine

Дядо ми почина наскоро. Е, не чак толкова скоро. И той не ми бе точно дядо, но през целия си съзнателен живот съм го наричала така. Беше чичо на мама. Тъй че... дядо. Винаги е бил добър и усмихнат човек. Всъщност дори прекалено. Спомням си, че ставаше мъничко досаден понякога, задето все ме канеше да стоя при него по - дълго време и с това, че все питаше какво искам и какво да ми даде. А той просто ме обичаше, както и всичките си останали внуци и деца и обичаше да им се раздава напълно. Дори това да включваше пет години работа в Либия, далеч от всички ни, но все пак постоянно пращайки всичко възможно за благоденствието на всички ни. Не го бях осъзнавала всъщност. Казваше се Ангел. Името подхождаше на нрава му... мек, топъл, помагащ, загрижен, обичащ... ангел. Просто му подхождаше. Беше такъв.

Истината е, че винаги съм си мислела, че живота му е бил спокоен, обикновен, но хубав. Откакто се помня все гостувах на него, съпругата му - Вяра и двете му деца. Те... и двете бяха доста по - големи от мен и в съзнанието ми винаги ще останат като "кака" и "батко". Та... Ангел. Имаше хубава къща, хубаво семейство, от както го помня не ходеше на работа, заради първа степен на инвалидност - липсваха му пръстите на едната ръка, заради бомбичка в химикалка, която му подхвърлили. Занимаваше се в двора на къщата си, все си намираше работа всъщност и все я вършеше с усмивка. И това беше всичко. И тъй като през целия си живот съм го познавала като този човек, дори не съм се замисляла какъв е бил живота му преди това, как е изглеждам без очилата, заради разваленото с възрастта зрение, без бръчките... Докато скоро не разглеждахме стария семеен албум с майка ми. А той е доста голям. Голяма рода, голямо чудо. Но така е, когато дядо ти има 5 братя и сестри, а баба ти още три. А от там още толкова много деца, внуци, братовчеди... Обичам семейството си. Може би защото е голямо, някак сплотено въпреки всичко и интересно.

Ангел. Видях го на една стара снимка. Много стара. Изглеждаше красив. Не го познах в първия момент, никога не съм го виждала млад, затова и не успях. Разликата действително беше голяма. А там, на снимката до него, стоеше едно красиво момиче. Поинтересувах се коя е, защото хич не приличаше на съпругата му. Е, оказа се, че не беше съпругата му.

Знаете ли, дядо ми наистина е обичал това момиче. От снимката. Наистина. Били са съвсем млади, когато са се запознали и обикнали. Дори мислили да се женят. Не се стигнало до там, защото тя се разболяла от туберколуза. Починала толкова млада, толкова красива, рабивайки едно сърце. Дядо ми носил ковчега й, а когато започнали да хвърлят пръстта върху него, оставил своя снимка там.

Живота продължил. Той не спира, заради такива събития. Дядо ми се оженил за Вяра, родили му се две деца. Идилия, може би. Но често посещавал един гроб. Знаете ли, той обичаше чашката. Не ме разбирайте погрешно, не се беше пропил или нещо такова, но понякога обичаше да си попийва с другия ми дядо - брат му. В тия вечери, баба ми Вяра, често му се караше, че прекалява с пиенето. Той не спираше... а казваше, че него някой го чака. Никога не бях разбирала какво значи това, докато не разбрах за неговото момиче. За неговата любов.

Дядо ми почина наскоро. Е, не чак толкова скоро. Преди два месеца. Но аз за последно го видях преди повече от половин година. Не присъствах на погребението му. Не можех. Исках да го запомня топъл, усмихнат... жив. Не в ковчег. Единственото, за което съжалявам е, че никога, докато бе жив не говорих с него, за истинския му живот.

Но съм щастлива, че е имал истински живот. И че е преживял такива истински неща.
И че него... някой го е чакал... там.

1 comment:

vpetkov said...

красиво.. животът..