13.9.15

Набираме персонал...

или защо няма работа за българина?

С края на лятото табелките "Набираме персонал" из София рязко се увеличиха. На някои места, край които минавам всеки ден, такива обяви стоят от началото на Август. Заведението, в което аз работя, краси витрините си с такива надписи над месец и половина, а със завръщането на хората в столицата, започнаха да влизат все повече и по-заинтересовани от обявата ни хора. Преди да се впусна в някакви дълги лични размишления, искам да ви споделя един от случаите... 

Някакъв хубав слънчев ден... На бара идва дама в предпенсионна възраст, която познавам по физиономия, тъй като всеки ден пие кафе пред магазина от другата страна на улицата. Казва ми, че се интересува от обявата, а аз обяснявам, че търсим персонал и за бара и за кухнята. Освен това споделям, че управителя в момента го няма и ако има интерес да остави координатите си или да мине следобед, когато той ще е тук. 
- Аз питам за дъщеря си. Вие сте я виждали и нея - казва ми и ми показва снимка на телефона - Ние живеем заедно и тя ме издържа, но в момента остана без работа... - продължава и аз казвам, че при това положение щом дъщерята търси работа е редно самата тя да дойде да говори с управителя. 
- Не, не... Кажете ми за какви пари става дума, за да знае тя дали въобще да идва! - това изречение почти ме закопава, но казвам, че не мога да обсъждам такива въпроси и отново казвам да прати дъщеря си - Тя няма как да дойде. За две седмици е на море... - тук вече оставам без думи за малко, тръскам глава и казвам, като се върне от морето, ако иска да дойде. 
И така завършва нашия разговор, в чиито му край направо не вярвам на ушите, очите си и каквото там още... Ще ми се да попитам "След като дъщеря Ви е безработна и издържа и Вас, с чии пари е на море?" или "След като и самата Вие нямате работа и нямате собствени средства защо не се поинтересувате от работата, която предлагаме в кухнята?", но и двата си въпроса ѝ спестявам. Вратата се затваря и чак тогава си позволявам да избухна... Заслужават да си стоят безработни и да си пият кафето от 30 стотинки пред магазина... Бясна съм.

Едва няколко дни преди това собственикът на фирмата, доставяща ни дърва, се оплакваше, че няма работници, въпреки че им предлага доста добра заплата за тежката работа, която вършат. В някакъв момент, между разтоварването за малко не се изкушавам да стана хамалче... Спря ме с обяснението, че е подписал специален договор с държавата, разследват го и ще започнат да му отпускат затворници като работна ръка. Затворници!!! Защото в нашата държава трябва да те вкарат в затвора, за да успеят да те принудят да работиш... Защото никой друг не иска. Десетки заведения и магазини в София без персонал. Защото никой не иска. В същото време мой приятел със сигурна работа отвреме на време пропуска смени, за което предупреждава два часа преди да иде на работа с sms. Няколко дена след това нещастно ми обяснява, че са повишили някой друг, а не него. No shit, Sherlock!!!
Чудя се да се смея ли или да плача, или дори да го напердаша, докато му обяснявам, че трябва да се научи да поема отговорност за действията си. Което ме навежда на следващия, който пък от три месеца си търси работа. На въпроса защо толкова дълго, ми казва, че искали да им работи без пари. Някакви си 700-800лв. Затова вместо да се хване на работа, за която няма никаква подготовка и където му предлагат безплатно обучение, той предпочита да лежи на заплатите на родителите си. Защото е по-лесно. 

Всеки може да си извади изводи от краткото ми мрънкане тук, дори да се разпознае. Това няма значение... няма значение и че някой ще се обиди от думите ми. Ежедневно се сблъсквам с хора, получаващи някакви пари, постоянно оплакващи работата си, докато самите те не се стараят достатъчно да я вършат. Защото никой не се старае, защото всички ги мързи... защото... 

Не знам какво друго да ви кажа.
Отдавна отмина момента, в който се отчайвах от хората... сега вече просто се ядосвам и говоря някакви неща, на някакви хора, които предпочитат някой да им купи вечерята, да им изчисти стаята и да им измие чиниите след като се наядат... 
И никой не ме чува...