30.1.10

400

Днес ставам на 400. Ей тъй, както си седя в останките на предната вечер го осъзнавам. Пепелниците преливат от фасове и главата не ми го побира как трима души сме изпушили толкова много цигари за толкова отрицателно време. Оставила съм Pop Art Blue на Zero 7 да се върти отново и отново, докато се чудя от къде да започна събирането на парченцата от снощи. Установявам, че май не искам да го правя и то не защото ме е домързяло, а защото ако го направя ще е все едно, че снощи не е имало, заради затриването на доказателствата. Изведнъж, съм още по - сигурна, че всичко е толкова разкошно (тази дума пак я бях забравила, но добре, че съм я отбелязала със зелено листче в речника, за да си я припомням), колкото никога не е било. После ме наляга едно чувство, че съм малко като крадла на чувства/моменти/преживявания/хора, но от това ми става още по - добре. Ако не крадях толкова, нещата щяха да са различни. Не казвам по - лоши или по - добри, просто по - различни. Най - накрая съм се научила да съм напълно доволна от това, което имам, което съм заслужила, което са ми подарили или съм си взела самичка, и да не съжалявам за нещата, които може би никога няма да получа, но все пак искам. Добре че са тези неща... дето ги нямам, за да ме карат да се боря още повече за тях, да ставам по - силна без полъх на съжаление или разочарование.
Не е ли това причина да се усмихне човек? Че пак е оцелял.. до 400?

Започвам да чистя, защото се сещам, че най - важното доказателство си го имам.. всички го помним.
И Парфюм.. само Парфюм, без Руж по бузите.. накрая съм се отървала от него, защото никога не ми е бил нужен.

Но корите от мандарините ще ги оставя на парното. А и петното на килима ще остане.

28.1.10

399. i'mpossible

част 1

Не мога да свържа едно правилно изречение и затова се налага да слушаш салатата от думи, която изсипвам в чинията ти. Добре разбъркани, нарязани на твърде големи и неудобни парчета и обилно поляти с оцет. Точно както аз ги обичам. Но ти не.
Някъде от нищото се е появил един комплекс: да получа Твоето одобрение и уважение. Не да ме обичаш, не да ми прощаваш грешките. Просто да се съгласиш, че, някъде там, не пряко свързана с теб, Аз същесвувам и макар и да не влизам в твоите рамки за добро поведение, съм добра за другите. Разхождам се из града и се чувствам на вражеска територия, затова съм го разделила на сектори. Има места, които избягвам. Определени кафенета, хотели, клубове, цели квартали дори. И когато ми се случи да попадна на място, където е съвсем нормално да се появиш, не чувствам не на място. Измислям какво точно да ти кажа, ако се срещнем и макар че истината е съвсем праволинейна и нормална, аз решавам, че трябва да ти кажа нещо по - впечатляващо, по - добро. Изтощаващо е, но как да се отърва от тази обсебеност? Поглеждам назад и осъзнавам, че тя не същестува от днес или от вчера, просто тези дни и дадох име и я сложих в рамка. Някой би казал, че съм направила първата крачка към освобождението си. Аз мисля, че в последната една седмица съм скъсала шевовете на раната, за да установя, че въобще не е зараснала. Гледам някоя своя снимка и знам какво би казал, ако я видиш. Знам, че ще го отречеш, но да.. познавам те добре. Може би не знам как обичаш да пиеш кафето си, дали въобще обичаш да пиеш кафе, каква музика слушаш в последно време и какво те вълнува в момента, но те познавам. Зная как би реагирал в ситуации, какво би казал, дали ще ме прегърнеш, кога ще погледнеш настрани и ще се направиш, че не си ме чул.
Обсебеност. И тя ще мине. Отдавна спрях да плача. След това спрях и да се ядосвам. Днес изхвърлих всичко свързано с тебе, което все още пазех.
Ето ти салата. От моите думи..


част 2

Още се чудя как един и същи човек може да каже най - ужасното нещо на света и само след малко да каже най - красивото. Също така, още се чудя какво да правя със себе си, с тебе, с нас.. Последната седмица съм се задълбочила в тоя проблем и сменям крайностите през няколко минути. Ту плача, ту се смея, ту ми се иска да те прегърна, ту да ти кажа "Сбогом". Не мога да те загубя, но не мога да те имам, а средното положение хич не е удовлетворяващо. Търпението ми се държи все още, но истината е, че не знам до кога. Ти от своя страна само стоиш, гледаш ме разбиращо и кимаш. Казваш, че ще приемеш всяко мое решение, каквото и да е то. Искам да кажеш или направиш нещо повече от това, но очевидно няма да ме улесниш. Накрая ще оставя нещата такива каквито са и ще чакам времето да покаже дали ще се мразим или ще се обичаме, дали ще сме приятели, врагове или ще си бъдем никакви. Страх ме е от последното, а истината е, че постоянно чувствам как съм Никоя за тебе. Ти пък ми казваш, че мислиш, че ти си Никой за мене.


част 3

Толкова ли е трудно да повярваш, че те обичам и че си важен?

27.1.10

398. София, обичам те*

** Paris, je t'aime
*** New York, I love you

Сутринта е започнала в 7:30, а нощта е завършила в 3:45. Излишно е да казвам, че не съм си доспала, но сама съм си виновна: до 2:00 не ми се спеше, до 2:30 зашивах една измислица, до 3:30 свирих на китарата и сигурно щях да продължа, но пръстите ми се вкочаниха от студ. И ми е студено. А сега стоя само по дънки, вече гримирана си изправям косата и слушам маймуните на алармата за събуждане. Сигурно по същото това време се е състояло великото преселение на невъзможно хубави индивиди от мъжки произход в София, защото след 3 часа се озовавам в столицата и вече ме боли врата да се въртя след разните му симпатични муцунки. На лицето ми се е качила някаква усмивка, дето не мога да изтрия и колкото повече се опитвам да я прикрия с ръка, ор съмтинг, тя продължава да се разтяга и скоро ще стигне до зад ушите. Не само заради мъжете, разбира се, а и заради една мисъл, която не ми дава мира от сутринта, въпреки нереално малкия шанс да се случи. Тази сутрин в мен са събрали, на мляко с нес кафе и мед, всички надежди. И те започват деня си, пият си кафетата на топло, в онуй тупкащото, и го карат да се чувства още по - добре. Накрая седя в лобито и над ръба на лаптопа и под този на карирания каскет се споглеждаме. Има хубави очи. Хубава коса. Черти.. пръсти.. след малко стигам до извода, че всичко му е хубаво (добре, че не се познаваме, сигурно щях да си мисля за всичките му нехубости) и понеже решава да ми се усмихне, мойта (усмивката) окончателно е отишла зад ушите и я усещам как ще се върже на панделка отзад на тила. Отворил е някаква огромна книга, чието заглавие не мога да видя, и чете. Чудя се как мъжете могат да изглеждат толкова добре рано сутрин без никакви извънредни грижи. Обличат някаква мека синя блуза без нищо особено на нея и са неустоими. Прокарват ръка през косата си и с това се приключва ритуала с прическите за деня.
Изведнъж се чувствам ужасно разхвърчана навсякъде.
От това само ми става по - смешно.
Усмивката се върза на панделка.

25.1.10

397. poetry

Денят започва като лоша поезия. Дори, ако е възможно, като особено несполучлив опит за лоша поезия - студено, сухо и с кофти ритъм. От тази, дето докато я четеш, започваш да се задавяш с чая си. Нещо се е случило, докато съм спала, защото си легнах като най - щастливият човек на света, а на сутрина съм събрала цялата мъка на света. Извиквам спомени от снощи. Казахме, че няма да ходим и все пак отидохме. Казахме, че няма да го правим и все пак го направихме. Някой беше изсипал нещо в питиетата или имаше нещо в нощта, защото казахме и направихме такива неща, които не бихме казали или направили тази сутрин. Странно, но снощи всички те имаха смисъл. Гледам те, докато спиш. Има нещо съмнително познато в лицето ти, но все пак не си момчето, с което си легнах снощи. Нито аз съм момичето, което изпрати до апартамента й и... така нататък. Мисля, че по някое време на нощта съм станала да пия вода и по някакъв начин съм се прибрала в погрешното легло. И друг път ми се е случвало. Понякога часовете минават като секунди, а секундите като часове. Цял час минава, докато те гледам и връщам лентата от последните часове. Каква спяща красавица си. Изведнъж от нищото ми хрумва, че искам лилави панталони/дънки/джинси whatever, само да са лилави. Обличам се и за пореден път ме хваща яд, че съм довела някого за през нощта, вместо да отидем в неговия апартамент. Аз съм от тези, дето се измъкват рано - рано сутринта, но как да се измъкна от собствения си апартамент? Няколко пъти просто съм оставала в леглото и съм изчаквала да се събудят, преструвайки, че спя. Така съм им давала шанса да си мислят, че ме зарязват след една нощ, но реално никога не ми се е случило да се събудя сама в леглото. Колко жалко. Щеше да спести толкова неловки моменти, но какво да направя, че съм момичето, което си ляга късно и става рано. Обръщаш се в съня си и си мисля, че ако някога наистина съм искала да спя до късно и да се събудя самичка, да се почувствам изоставена, то това е сега. С теб. Но защо ли имам усещането, че дори аз да бях на твое място в момента, ти щеше да ме разбудиш или да ме изчакаш да стана самичка. Пак връщам лентата от вчера и се убеждавам, че нещата ще се усложнят повече от колкото ми се иска. И колкото повече се опитвам да избягам, толкова повече ще ме задържаш при себе си.
Усмихвам се.

Най - накрая съм те намерила.
Отивам да приготвя кафе и докато ароматът изпълва кухнята, усещам как ме прегръщаш. Ще направим отново всичко, което снощи казахме, че няма. Нещата отново придобиват смисъла, който имаха по тъмно. Само че.. сега е светло.
Лошата поезия се е претопила и сега спира дъха.




p.s.: Anya Marina - Move you

23.1.10

396. tamed

Огледалцето на пудриерата прави слънчево зайче на стената, което Гошо преследва ожесточено. Гледам тая гоненица известно време и дори го изнервям допълнително, карам го да прави почти невъзможни подскоци по сините плочки в банята. Сивата му опашка отброява секундите до началото.. или може би до края. Когато затварям капачето зайчето изчезва безследно и Гошо ме поглежда озадачен. Същият този поглед използвам няколко часа по - късно, седейки срещу Павлин. Всъщност вместо да го гледам така имам желанието да го попитам дали му приличам на идиотка, че вече три вечери подред ме разкарва по този начин. Вместо да направя някоя сцена, и по - точно тази, избухващата и помитащата всичко наоколо, която разигравам в главата си, аз кротко стоя и слушам. Питам се кога успях да пропусна момента с опитомяването си и съм станала като Гошо? Нагла съм понякога, буйна, но като ме изритат на снега и ме оставят да спя навън, вместо на постелката ми в къщата, просто се примирявам. Но всички знаем, че утре пак ще опитам и така, докато не ме пуснат на топло. Поне на търпение съм се научила в последните няколко години. И на непукизъм. Дори да ми пука, да ми се плаче или да ми се крещи, все успявам да го изиграя добре. Курса по актьорско майсторство, макар и на много начинаещо ниво, оказва влиянието си.

Чувствам се добре.. нали съм влязла без проблем в най - тесните дънки на брат ми и тази вечер ще спя в тъмно-зелената пижжама на Зори..

Накрая на вечерта съм стигнала до извода, че всичко се случва с причина.

22.1.10

395. we get on

Стоя по бельо в коридора и слушам извиненията ти. Мисля си, ако толкова те е страх, че ще ми разбиеш сърцето, защо ти трябваше да се захващаш с мен? С когото и да е? С нея? Студено ми е. Не заради случващо се между нас, а просто защото е студено. Крещим си, а аз през цялото време си мисля, как трябва да усилим парното. Пак си разсъждавам, че има нещо повредено в мен, за да не ми правят голямо впечатление такива случки. Викам ти по навик или защото се очаква от мен да викам след такова изпълнение от твоя страна, но не и защото искам да ти крещя. Ти ми крещиш, защото аз крещя. Защо ли не си затвориш устата и не се признаеш за виновен поне веднъж. Единственото, което искам е да си събереш багажа и да се изнесеш, но се сещам, че апартаментът е твой. Значи аз ще си събера багажа и ще се изнеса. Толкова е просто. Казвам ти, че утре ще го направя. Пак започваш да се извиняваш. Че правиш неща без да ги обмисляш, че пиеш прекалено много, че спалнята ни пак мирише на цигари, че си неспособен да се влюбиш, че не си извикал техник за хладилника. Чудя се в каква връзка го казваш това последното, но си премълчавам. Нормалните хора взимат острите заледени завои бавно, аз и ти натискаме газта и после се чудим, защо колата се преобръща през мантинелата и завършваме полуживи в болницата. Трясвам вратата на банята и там, срещу огледалото, осъзнавам, че съм плакала през цялото време, защото гримът ми е размазан. Напук на всичко, и най - вече на теб, се обличам и отивам в клуба, където и двамата бяхме поканени. Когато се прибирам сутринта в пет ме чакаш в хола, сгушен във фотьойла. Било те страх, че няма да се върна повече. Тук са всичките ми дрехи, при тях се връщам, не при тебе. Опитваш се да ме прегърнеш, бутам те. Текилата не ме е направила по - мека, дори напротив. Лимоните и солта бяха хубава добавка в и без това кривото ми настроение. Искам да ти викам отново, но просто си лягам. Усещам те как лежиш до мен и се чудиш дали да ме прегърнеш или да се свиеш в другия край на леглото. Почти съм заспала, когато ръката ти обгръща кръста ми, после нищо не помня. На сутринта в целия апартамент ухае на твоите палачинки. Още едно извинение. Някак си отлагам събирането на багажа си за след закуската. Смеем се на някаква песен, която свързваме с онзи следобед, когато се бяхме качили на покрива и танцувах суинг облечена в ученическа униформа. Свикнали сме един с друг. Целуваш ме за довиждане преди да отидеш на работа. Не осъзнаваш, че аз те целувам за сбогом. След няколко часа се връщаш в празния си апартамент. Не съм оставила и намек, че някога съм била там. Повече никога не ме виждаш.
Не си ми разбил сърцето. Аз твоето.. да, заради което това е първото и последното извинение, което някога съм ти дължала.

20.1.10

394. tangerine

Събуждам се и откривам как съм заспала снощи с обелките от мандарини в леглото. И си мисля как мразиш аромата на цитрусови плодове и колко ли щеше да ти е неприятно да се будиш до мен. По една или друга причина тая мисъл ме кара да се усмихна. Мигвам, за да отбележа, че е 7 и 30. Мигвам още веднъж в 8 и 10 и решавам, че е време за ставане. Отвън снегът настройва инструменти, по които обувките ми ще скърцат след малко. Гледам я тая рошава коса и се питам "Добре, защо толкова лесно заставаш в такива причудливи форми, а когато те накарам да се направиш на букли отказваш? Аз ли нещо съм ти крива или просто си невъзможен инат?". Изхвърлям обелките от мандарините. През целия път си мисля как съм закъсняла и какво оправдание да се опитам да пробутам, но установявам, че отново пристигам първа за сутрешната тренировка. На мен ли ми е повреден часовника? А вътрешния?! Че искам да се установя и че два дена най - важният ми проблем е, че трябва да си купим пералня за апартамента и къде по дяволите ще я заврем в тая малка кухня. И къде ще събера всичките си чанти. После решавам, че бъдещата Хрис ще е доста по - отговорна и умна, за да се справи с тия проблеми и ги оставям да си зреят за след няколко месеца. Няколко часа по - късно вече къпана и изпила едно мляко с какао съм се хванала за сешоара и се готвя за ново излизане сред снега. Ама това ще е друго. Денят ми е смешен. Защо?

17.1.10

393. в тестото за кифличките съм замесила истината

Днес правим кифлички в кухнята на баба. Топло е, за да може да втаса тестото, старателно завъртяно на топчета, които после ще разточваме с ръце. На мен, като на невежа, ми се обясняват рецепти за плодови торти, кремове и козунаци. За е хубаво омесено тестото за кифлички, ръцете ти трябва да са намазани с олио, да пипаш леко и да го направиш едно такова меко, каквато е на пипане меката част на ухото ти.. поне баба така казва. Пръстите ми са лъскави, докато ровя из шипковия мармалад, за да си открадна малко от него преди да започна да режа тестото в подходящата форма. Това поне е лесно, защото като разточиш топката тесто на масата, с нужната дебелина, разбира се, го нарязваш като туко - що опечена пица. Всяко триъгълниче получава по лъжица от мармалада, после се навива, ама внимателно и хубаво, да не избяга сладкото от краищата, докато се пече. Моите, после, изглеждат най - хубави, леко закръглени, жълтички, защото съм ги намазала с жълтък и съм ги поръсила със захар. Баба ги хвали, дядо само влиза в кухнята да провери дали е излязла от печката поредната тава, за да си открадне, а аз предлагам най - хубавата да я сложим в рамка, защото това са ми първите кифлички. Четири тави излизат, равномерно опечени от всички страни. Аз ги обичам да са поръсени и с маково семе, вместо със захар, но нещо не го откриваме по бурканчетата. Излишно е да казвам, че после всички така се набацваме с тях и с компот от праскови, че едвам намираме сили с Мам да станем и да си тръгнем. По едно време вече ни е олекнало и пак се протягаме към тавата, нищо, че сме се зарекли, че предишната е била последна. Хем се старая да си избера най - малките, защото вече ми е тежко, хем хващам най - дебелата и пълна с мармалад. Ама те са най - хубави, докато са леко топли и сме решили да не ги оставяме да изстинат.

Другата седмица ще ги правя самичка.. самостоятелен опит.
Който иска може да ме намери заедно с кифличките на ул. Новоселци, 102.

12.1.10

392. coffee... with love & milk

Денят започва в 8:30 във фитнеса с Цецо, Пламен и Мацката-която-така-и-не-разбрах-как-се-казва-но-утре-ще-я-попитам-макар-че-ще-умра-от-срам. Днес разбирам, че най - забавно е, когато сложа студените кожени ръкавици и си представя, че боксовата круша е професорката по превод. След като подскачам 20 - минути около нея и я разблъскам от всякъде, всичко изглежда още по - добре (а няколко часа по - късно положително приемам идеята на Катка за тае-бо). После.. чай с ванилия и мед при Мам, горещ душ и София. Разстоянието от Окръжна болница до Орлов мост (минимум), взето пеша, ми се отразява перфектно. И понеже имам един свободен час.. ще пия кафе. Къде?

(не са редени по любимост)

ONDA
Обичам я в Mола на Стамболийски и срещу Руската църква. Другите локации някак не ме изпълват по същия начин.
Харесвам втория етаж за пушачи и стената пълна с чашки и бутилки срещу църквата, картините в мола и курабийките и на двете места. И разбира се най - великата Ciabatta с фета и домати се продава там. Умирам! Относно напитките.. харесват ми, но не ги обичам най - много.
Любими маси: съответно - срещу Руската църква - в залата за непушачи, точно до стената с бутилките и чашките, в мола - в частта за пушачи, на диваните, при подобната стена.

Club Lavazza
На Витошка, до МакДоналдс.
Невероятно Кафе Baileys, обаче предупрежадавам ликьоро-любителите, че много трябва да внимават с него. Започваш с едно и след малко вече пиеш трето. Остави, че много ти бърка в джоба, но води до пристрастяване.
Любима маса: единствено място в света, на което обичам да седя на масата до прозореца - от входа веднага в дясно - между стъклото и бара.. една единствена е там, няма да я сбъркате.

Starbucks
Само този до Спортната палата, че другия ми е студен.
Има девет думи, които описват цялата ми любов към Starbucks и те са "Toffee Nut Latte! Toffee Nut Latte! Toffee Nut Latte!". И разбира се невероятен White Hot Chocolate. И термосите (имам три) и играчките дето ги продават.
Любимата маса: до най - голямото сепаре, мъничката в ъгъла с двете малки диванчета.. че не са кресла, ама и диванчета май не са.

Coffee Heaven
В City Center Sofia.
Най - великият зелен чай ever! Дори правят по - добро Caramel Macchiato от това в Starbucks (да, и на мен ми беше трудно да го повярвам). А сандвичът с печени зеленчуци ме приучи да обичам патладжани.
Любима маса: онази с високото зелено кресло при пушачите (само една е със зелено кресло).

Costa Coffee
Между Орлов мост и СУ, зад ресторат "Грозд".
Там най - добре ми върви капучиното с мед или канела, но никога не и с двете заедно. Обичам огромното огледало и се възползвам максимално от него.
Любима маса: всяка една на диванчетата под трите снимки, заемащи едната стена.

На всяко едно от местата обожавам:
*персонала (особено мъжката част);
*дългите престилки и ризите, които трябва да носят хората от въпросния персонал. Как не съблякох русия пич в Costa Coffee направо не знам. Какво?! Червената риза е страхотна и я искам!;
*жуженето на клиентите;
*това, че да можеш да си седнеш сам с лапа или книгата и никой да не те закача;
*избора на картини или снимки и музика;
*чашите, без значение дали са порцеланови или картонени, винаги изглеждат страхотно и са удобни, а от вътрешната страна на тези в Costa Coffee пише "Costa. Made with pride and care.", но това стигаш след като изпиеш значителна част от кафето си. За чашите в Starbucks и дума не може да става, особено защото ги продават;
*сладкишите и сандвичите винаги са много вкусни;
*дървените клечки за разбъркване.. ооо да!.. стават и за гризане;
*това, че понякога съм скръндза, но на тези места не ми пука колко пари ще дам за едно кафе и колко бакшиш ще изсипя в чашата или кутийката с надпис "Tips";
*хубавите часове, които съм прекарала там с приятели.


p.s.:1. I'm totally in love.. днес го намерих.. най - невъзможно красивия пръстен.. like EVER, който успява да отива на ботушите, ръкавиците, дори чантата ми и особено много на тоалета ми за утре вечер. Не знам как го прави, но е страхотно! Казах ли, че е най - невъзможно красивият пръстен EVER?!;
2. трябва да освободя картата на фотоапарата си и да заредя батерията;
3. не трябва да забравям да се обадя на Рос и Кейт, за да се разберем за утре;
4. подскачането във фитнеса си струва, защото синята пола с огромните джобове и многото копчета, която получих преди месец и половина, днес ми стана окончателно и перфектно;
5. Robbie rocks! And don't you forget it.. отново съм на вълна Sexed up;
6. е 6, 6.. колко да е 6;
7. не мога да се оправя (или може би съм се оправила, ама много просто ми се струва.. за да е истина) с Twitter, ама за сега е забавно;
8. боли ме стомахът, но.. I can't shake off the feeling that this will be the best year of my life!

9.1.10

391. събота е време за Неделя

Нечка има имен ден всяка неделя.
Преоткрих конната база.
Ако бях броила всички кокер шпаньоли из Борисовата днес сигурно щях да стигна до.. много.
Свикнах да ставам в определен час.
Да си безработен било голям кеф (не колкото да имаш пари постоянно за всичко, но все пак.. голям кеф).


И въпреки, че започнах Новата година без.. много неща.. не мисля, че някога съм била по - обнадеждена.
*усмив*

7.1.10

390. как обрахме магазин за бижута

ревнувам от мечтите си
от детските снимки уловили
моменти
дето вече съм изпуснала
ревнувам
и от дрехите
с които съм била
облечена
тогава
ревнувам
дори домашния сок
от праскови на баба
не помага
а черният котарак
ме гледа оцъклено
в жълто
иззад кофата
някъде из подплатата
на палтото
съм изгубила
монети
чувам ги как
звънят
но не ги намирам

то при мен
всичко е така
чувам го
усещам го
че е там
ама не го виждам
и определено
не го пипвам

5.1.10

389. 20i0 to-do list

(ще се изненадате колко ще е кратко)

i. да изключа всички хора, емоции и зайци, които ми действат натоварващо и ме карат да се чувствам зле, въпреки всичко, което правя/съм правила за тях (и знам от къде ще започна (последната седмица живея така и е удивително).


p.s.: "i" бива използвано вместо 1, заради грешката, дето направих на тениската на Рос, на която трябваше да напиша Happy New Year 2010 и да се подпиша, но по навик тръгнах с 200... упс.. я едно тънко "i" между нулите.

4.1.10

388. Нептун

Да слушам Нептун и най - накрая да се изкъпя в собствената си баня, тъй като съществува някакво неразбирателство между мен и чуждите бани. Не се чувствам достатъчно чиста, докато не се изкъпя у дома. Да ми стане ласкаво, докато се опитвам да отмия онова, което написа по кожата ми предната вечер. Да не успея, за да го нося още един ден, макар и леко избледняло. Да се гушна в моите си кърпи. А после, все още влажна, да облека твоята блуза. Онази черната, с правите изчистени линии, дългите ръкави и леко задигната в поло. Меката, дето мирише на теб. Да наблюдавам как небето става разнежено сиво-синьо и най - накрая да изтегля дискографията на Portishead, дето от толкова време и набирам. Да избистря главата си, докато Кестен подскача около мен, гризейки връхчетата на косата ми. Не ме е виждал от 5 дена, личи му, че му е било мъчно. Трябва да ме е нямало, за да се гуши.. иначе е асоциален заек. Твърде дълго чаках да се почувствам изтощена от емоции.. от всичките, събрани на едно място и само за няколко дни. Да не го осмислям, да не го разчупвам, само да натисна бутона "save this moment" и да го превъртам отвреме на време в съзнанието си. Да пия вода от шишето, в което преди беше текилата. Все още не успявам да утоля жаждата си, но има ли значение, нещо толкова дребно след като за първи път от години се чувствам така засебена. Разбрала. Удовлетворена. Без да искам повече, отколкото имам, без да съжалявам за нищо, без да ме е срам. Да съм претоварила системата, да е изгърмяло захранването и при новото стартирането всичката ненужна, тежка и нараняваща информация да се е изтрила. В мен да е пълно със захарен памук без да е прекалено сладък. Да чакам Мам да се прибере, за да пием вино в кухнята и да не си липсваме.

Съществува само Glory Box..