22.1.10

395. we get on

Стоя по бельо в коридора и слушам извиненията ти. Мисля си, ако толкова те е страх, че ще ми разбиеш сърцето, защо ти трябваше да се захващаш с мен? С когото и да е? С нея? Студено ми е. Не заради случващо се между нас, а просто защото е студено. Крещим си, а аз през цялото време си мисля, как трябва да усилим парното. Пак си разсъждавам, че има нещо повредено в мен, за да не ми правят голямо впечатление такива случки. Викам ти по навик или защото се очаква от мен да викам след такова изпълнение от твоя страна, но не и защото искам да ти крещя. Ти ми крещиш, защото аз крещя. Защо ли не си затвориш устата и не се признаеш за виновен поне веднъж. Единственото, което искам е да си събереш багажа и да се изнесеш, но се сещам, че апартаментът е твой. Значи аз ще си събера багажа и ще се изнеса. Толкова е просто. Казвам ти, че утре ще го направя. Пак започваш да се извиняваш. Че правиш неща без да ги обмисляш, че пиеш прекалено много, че спалнята ни пак мирише на цигари, че си неспособен да се влюбиш, че не си извикал техник за хладилника. Чудя се в каква връзка го казваш това последното, но си премълчавам. Нормалните хора взимат острите заледени завои бавно, аз и ти натискаме газта и после се чудим, защо колата се преобръща през мантинелата и завършваме полуживи в болницата. Трясвам вратата на банята и там, срещу огледалото, осъзнавам, че съм плакала през цялото време, защото гримът ми е размазан. Напук на всичко, и най - вече на теб, се обличам и отивам в клуба, където и двамата бяхме поканени. Когато се прибирам сутринта в пет ме чакаш в хола, сгушен във фотьойла. Било те страх, че няма да се върна повече. Тук са всичките ми дрехи, при тях се връщам, не при тебе. Опитваш се да ме прегърнеш, бутам те. Текилата не ме е направила по - мека, дори напротив. Лимоните и солта бяха хубава добавка в и без това кривото ми настроение. Искам да ти викам отново, но просто си лягам. Усещам те как лежиш до мен и се чудиш дали да ме прегърнеш или да се свиеш в другия край на леглото. Почти съм заспала, когато ръката ти обгръща кръста ми, после нищо не помня. На сутринта в целия апартамент ухае на твоите палачинки. Още едно извинение. Някак си отлагам събирането на багажа си за след закуската. Смеем се на някаква песен, която свързваме с онзи следобед, когато се бяхме качили на покрива и танцувах суинг облечена в ученическа униформа. Свикнали сме един с друг. Целуваш ме за довиждане преди да отидеш на работа. Не осъзнаваш, че аз те целувам за сбогом. След няколко часа се връщаш в празния си апартамент. Не съм оставила и намек, че някога съм била там. Повече никога не ме виждаш.
Не си ми разбил сърцето. Аз твоето.. да, заради което това е първото и последното извинение, което някога съм ти дължала.

3 comments:

Vesella said...

вдъхновено, истинско? браво :>

А. А. said...

Хм..грабна ме...Смело е и извършеното и написаното.

Nina said...

хех, много добре, милейди (: