15.6.11

483. не, не е трудна

"Не, обичта не е трудна." прочита Венцислав Кисьов по-рано днес и аз решавам да му повярвам.

И пак съм някъде, в зала, салон, галерия, на концерт, изложба, литературно четене, а пред мене - колоритна дружина от български величия, които успяват бързо да ми припомнят защо толкова обичах подобни събития и защо се стараех да присъствам на възможно най-много такива. Защото ми дават храна. Духовна. За размисъл и бавно дъвкане, на малки хапки или пък едвам-едвам да я сърбаш с горещия чай. А и е в такова количество, че да ти стигне за много време напред, макар че са ти я доставили само за някакви си 90-тина минути - меко, леко дъждовно и следобедно.

Впрочем днес много ме боли... бих казала сърцето, но май не е то, този път. Душата. Боли ме. Бори се с мен, в мен, напира да излиза на някъде, да бяга ли? "Не, обичта не е трудна."... или поне не бива да е. Яд ме е, че не мога да намеря стихотворението, та да продължа да цитирам, защото всичко беше толкова смислено и логично, че окончателно ме извади от всякакви дупки, кризи, джобчета и всякакви тъмни и студени места, на които попадах напоследък. "И това, че постоянно имаме трудности, не е тежко"... или нещо в този ред на мисли бе.

На мен поезията не ми върви за жалост, а толкова много искам да изкажа цял ден, пък не мога да го подредя в думи. Или както Алф каза веднъж "Толкова много имам да покажа, а Бог не ми е дал никакъв талант, че да го изразя.", но и това е твърде неточен цитат (ако все пак се сещате епизода, където беше решил да става магьосник).
Как ми се иска да мога красиво и спретнато да подредя буквите си, думите си и да ти кажа...

как съм се молила
нощем, самичка, заспивайки
да имам някого, някога, някъде
който да ме обича
както аз го обичам

как тайно съм се надявала
да те срещна, да те погледна
да се влюбя, да те обикна
да дишам, живея за тебе, с тебе
и за никой друг, дори не за себе си
защото ти ще го правиш за мене

ти си бил мой
още тогава
ти винаги си бил мой, както аз била твоя
и знам, че не сме хората
за които другите пишат поеми
романи, стихове
но знам, че сме хората
които истински обичат

И не, обичта не е трудна...

12.6.11

482. talk

Ох, на народа явно доста му е доскучало след като все аз съм в устата. По принцип винаги съм се смятала за достатъчно безинтересна личност, от гледна точка на сложни и завъртени интриги, че да бъда включвана в тях с една или друга роля, била тя като човекът, който ги завързва или който излиза жертвата в тях, но ето че изведнъж се оказвам в средата на цялата лудница като главен герой, към когото са насочени всички прожектори. И да Ви кажа, с изключение на това, че е много горещо и все ти блести в очите, както и това, че по дифолт не обичам да съм точката, в която всички са се съсредоточили, не е чак толкова зле. Тъй де... кой не иска всички да знаят за него, да питат и говорят за него или пък да знае, че около него се върти света на почти всеки в радиус от няколко (да кажем десетина) километра.
Направо си е ласкаво. В смисъл... коя съм аз, че всички за мен говорят, а?

И няма да се разписвам повече, че ще излезе, че и аз за тях говоря.


8.6.11

481. Rome

"като няма хляб и зрелища яжте рим" казва Ясен Василев.

Сещам се за това, понеже днес готвя спагети, а щом стане дума за пасти и Италия винаги се сещам за "Макаронената меланхолия" на Ясен, който ако не се лъжа наскоро имаше и рожден ден, а аз пропуснах да го честитя, тъй като винаги е бил една личност, на която съм се радвала от малко по-далеч. Някак така, все със стахопочитание го гледам.

Но не за него започнах да пиша... нито дори за спагетите с вегетарианския сос, дето още димят на печката и ухаят на босилек. За друго започнах, но то се изгуби някъде в тигана, сред гъбите и доматения сос, а после докато дъвчех собственото си произведение преглътнах и него заедно с пастата. Чезнат ми думите все по-често с храната, чак ми издират гърлото, докато ги карам да се спуснат по хранопровода и да се затрият там някъде, само и само да не стоят на върха на езика ми и се чудя кога ли ще ми дойде в повече, кога ли ще ми стане по-тежко и върху кой ли ще избълвам цялата тая тирада, която трупам и събирам в себе си. Впрочем, едно пиленце ме среща днес и ми чурулика известно време, преструвайки се, че всичко е наред и че не говори зад гърба ми, а аз пак преглъщах, ама с бяло фрапе този път. С много захар, когато са по-горчиви думите. А и да спра, и да си кажа каквото имам и прилежно предъвквам, какво? Пак ще ми кажат "Правиш се на интересна" или нещо в този тон, а ако взема ще отвърна ще последва едно ядене на спагети, докато не изляза аз накрая виновна, защото другояче нашите караници не завършват. И може и така да е, но докато не ме пуснат на свобода аз все ще ритам и все ще готвя, и все аз ще съм виновна, защото си искам моето. Егоистично е, но това му е хубавото. Защото от доста време се слагам на втори, трети и пети план, в чинията, като гарнитура или канапе се хвърлям, за да добавям вкус към основното ядене, но никога не съм него самото.

И сега със закъснение се сещам, че можеш да снимам целия процес на готвенето и ме е яд още повече. Толкова съм отвикнала от фотото напоследък. Нищо, другият път.

После ще ида да тичам на пистата ще си оставя думите, да не ми тежат...

6.6.11

479. I'm not a chicken

"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва." казва Виргиния Захариева.
И ще излезе, че е болезнено права, защото в един момент, бил той по-ранен или по-късен, просто теглиш един цветущ поздрав на всичко и всички по света и правиш каквото си искаш, спирайки да се интересуваш от това какво може да каже еди-кой-си, тъй като живота си го живееш не за другите, а за теб самия.
Един немски писател... или философ беше (нямам никаква идея кой, тъй като само съм слушала за него), който пишел само в крайно нетрезви състояния, бил казал, че ако човек живее само в настоящия момент, то той нямало от какво да се страхува. Проблемът обаче се състои в това, че постоянно мислим за нещата, които МОЖЕ да се случат, но още не са или са отминали, а е било възможно да станат еди-как-си или пък да последва нещо от тях, което да не ни хареса. Факт е обаче, че ако винаги живеем за самия момент, онези, в които трябва да се чувстваме уплашени или застрашени от нещо или някой, най-вероятно ще се броят на пръстите на ръцете ни... или добре, може би и на краката. С други думи излиза така, че хората сме странно устроени същества, готови да се притесняват за ВСИЧКО възможно просто ей така, за спорта, както се казва. А животът не е толкова сложен, но сами правим избора да го тровим безпочвено, все едно няма достатъчно други наоколо, които да се грижат за това да НЕ бъдем щастливи 24/7.

"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва."
На мен ми омръзна да съставям всякакви възможни сценарии, които да ми провалят живота, вместо да започна усилено да работя по онези, които могат да го подобрят. И дори започвам да се питам от кое ме е страх повече: да се проваля или да успея, тъй като и двете ще променят драстично живота ми, а аз не съм много добра с промените?

И тук някъде слагам точка.
После се стягам.
И спирам да се страхувам и да мисля за останалите и за всички онези неща, които могат да им хрумнат по мой адрес.
Обществото е клетка и е крайно време да затворя вратичката ѝ от външната страна.

От днес ще летя с птиците.

4.6.11

478. fighter

Тия дни някъде прочетох, че повечето хора по-лесно могат да бъдат убедени, че са нещастни, отколкото, че могат да се борят да бъдат щастливи.
Винаги съм била скептична относно всякаквите книги с цитати и мъдрости вътре, които ти помагат по някакъв начин в живота (в стил "Как да започнете да обичате козата си, въпреки всичките и недостатъци" и т.н.), но мисля, че именно в момента някой трябва здравата да ме опердаши с една такава.
Първо, защото тия книги са пълни с глупости и те карат да мислиш, че без тях не можеш да си оправиш живота и второ, защото толкова съм се отчаяла, че съм готова да зачета някоя подобна помия, мислейки си, че тя е единственото нещо, което може да ми вдъхне достатъчно кураж, че да се стегна и да си подредя бъркотията, а след това да счупя решетките, които сама съм си сложила от страх и не знам си какво още там!

Христино, осъзнай се... вече си на 20. И две. Почти.

Навсичкото отгоре съм сигурна, че в последните два-три дена Ви досадих с хленченето си. Само че боецът в мен (който всички Вие много добре познавате) съм го загубила някъде и не мога да го намеря, а и съм почти сигурна, че открия ли го той няма да иска да се бие.

*rrrrrrAwr*

I'll change that!

*хвърлете по някой надъхващ цитат, ако Ви хрумва. Върши работа и някоя песен. 10x

xoxo

3.6.11

477. all I need

Имам спешна нужда от конска доза "Вдъхновение". Моля?!
Добри хора, бъдете така любезни да споделите с мен някой впечатляващ филм, музика или книга, които да ме изкарат от временната ми творческа абстиненция, тъй като в момента почти всичко ми се струва скучно, изтъркано и по никакъв начин не ми действа на фотографското или писателското либидо.
С други думи, Моля някой да ме удари ("като удар с оловна тръба", за да цитираме и Пратчет) с нещо, защото аз съм затънала.

Предварително благодаря.
*усмив*

2.6.11

476. пишат ми се...

Пишат ми се светли неща. Описани старателно буквички, с меки пастелни цветове. И всичко да е очертано с много красиви и изчерпателни думи.

Само дето...

ме е страх да започна, тъй като знам, че всичко, което ще излея от себе си, ще бъде остро, грубо, с ръбати крайчета, без никакви плавни завъртулки и тям подобни захарно-памучести красоти.

И все пак ще опитам.



Хората казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му. Казват и че не трябва да се отказва от тях, а да ги преследва дори когато ситуацията изглежда безнадеждна. Но също така споделят и че трябва да си стъпил здраво на земята и да не хвърчиш в облаците. Хората са парадоксални същества и постоянно те хвърлят насред кръстопът от думи, без табели, които да те ориентират в правилната посока, без GPS или поне някоя остаряла хартиена карта. И въпреки това не можеш да не ги обичаш, тъй като именно те съставят живота ти. Не хубавите дрехи, обзавеждането вкъщи или новата прическа (макар че, признайте си, по-добре е, когато тези неща са на някакви висота и те карат да се чувстваш комфортно или красиво), а хората. Онези, които обичаш, създаваш или срещаш случайно. Най-разнообразни от гледна точка на външен вид, мъдрост и душевна красота... и всички те циркулират около теб и сами около себе си, а около тях се въртят други, а около тях - други... и...

Разбрахте ме нали? Ако не сте си представете един миш-маш и сте готови. А после си представете, че всяко едно парченце яйце, домат или чушка се мъчи да си навре зеленчуковия нос във Вашата лучена работа и да Ви каже как трябва да се завъртите, за да бъдете правилно сготвен, че обществото да Ви сдъвче по-лесно.

Затова хората са парадоксални същества... Защото ти казват да мечтаеш на едро и когато видят, че го правиш, а още повече, че успяваш да сбъднеш част от мечтите си или че си на последното стъпало от постигането на нещо голямо, те ти казват, че не можеш да го направиш, защото общественото мнение е по-важно и защото ти ще изглеждаш еди-как-си в очите на другите.


Ха сега мечтай, живей и пиши с меки и сладникави думички колко красив е животът...

Как да стане?