"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва." казва Виргиния Захариева.
И ще излезе, че е болезнено права, защото в един момент, бил той по-ранен или по-късен, просто теглиш един цветущ поздрав на всичко и всички по света и правиш каквото си искаш, спирайки да се интересуваш от това какво може да каже еди-кой-си, тъй като живота си го живееш не за другите, а за теб самия.
Един немски писател... или философ беше (нямам никаква идея кой, тъй като само съм слушала за него), който пишел само в крайно нетрезви състояния, бил казал, че ако човек живее само в настоящия момент, то той нямало от какво да се страхува. Проблемът обаче се състои в това, че постоянно мислим за нещата, които МОЖЕ да се случат, но още не са или са отминали, а е било възможно да станат еди-как-си или пък да последва нещо от тях, което да не ни хареса. Факт е обаче, че ако винаги живеем за самия момент, онези, в които трябва да се чувстваме уплашени или застрашени от нещо или някой, най-вероятно ще се броят на пръстите на ръцете ни... или добре, може би и на краката. С други думи излиза така, че хората сме странно устроени същества, готови да се притесняват за ВСИЧКО възможно просто ей така, за спорта, както се казва. А животът не е толкова сложен, но сами правим избора да го тровим безпочвено, все едно няма достатъчно други наоколо, които да се грижат за това да НЕ бъдем щастливи 24/7.
"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва."
На мен ми омръзна да съставям всякакви възможни сценарии, които да ми провалят живота, вместо да започна усилено да работя по онези, които могат да го подобрят. И дори започвам да се питам от кое ме е страх повече: да се проваля или да успея, тъй като и двете ще променят драстично живота ми, а аз не съм много добра с промените?
И тук някъде слагам точка.
После се стягам.
И спирам да се страхувам и да мисля за останалите и за всички онези неща, които могат да им хрумнат по мой адрес.
Обществото е клетка и е крайно време да затворя вратичката ѝ от външната страна.
От днес ще летя с птиците.
И ще излезе, че е болезнено права, защото в един момент, бил той по-ранен или по-късен, просто теглиш един цветущ поздрав на всичко и всички по света и правиш каквото си искаш, спирайки да се интересуваш от това какво може да каже еди-кой-си, тъй като живота си го живееш не за другите, а за теб самия.
Един немски писател... или философ беше (нямам никаква идея кой, тъй като само съм слушала за него), който пишел само в крайно нетрезви състояния, бил казал, че ако човек живее само в настоящия момент, то той нямало от какво да се страхува. Проблемът обаче се състои в това, че постоянно мислим за нещата, които МОЖЕ да се случат, но още не са или са отминали, а е било възможно да станат еди-как-си или пък да последва нещо от тях, което да не ни хареса. Факт е обаче, че ако винаги живеем за самия момент, онези, в които трябва да се чувстваме уплашени или застрашени от нещо или някой, най-вероятно ще се броят на пръстите на ръцете ни... или добре, може би и на краката. С други думи излиза така, че хората сме странно устроени същества, готови да се притесняват за ВСИЧКО възможно просто ей така, за спорта, както се казва. А животът не е толкова сложен, но сами правим избора да го тровим безпочвено, все едно няма достатъчно други наоколо, които да се грижат за това да НЕ бъдем щастливи 24/7.
"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва."
На мен ми омръзна да съставям всякакви възможни сценарии, които да ми провалят живота, вместо да започна усилено да работя по онези, които могат да го подобрят. И дори започвам да се питам от кое ме е страх повече: да се проваля или да успея, тъй като и двете ще променят драстично живота ми, а аз не съм много добра с промените?
И тук някъде слагам точка.
После се стягам.
И спирам да се страхувам и да мисля за останалите и за всички онези неща, които могат да им хрумнат по мой адрес.
Обществото е клетка и е крайно време да затворя вратичката ѝ от външната страна.
От днес ще летя с птиците.
No comments:
Post a Comment