"Не, обичта не е трудна." прочита Венцислав Кисьов по-рано днес и аз решавам да му повярвам.
И пак съм някъде, в зала, салон, галерия, на концерт, изложба, литературно четене, а пред мене - колоритна дружина от български величия, които успяват бързо да ми припомнят защо толкова обичах подобни събития и защо се стараех да присъствам на възможно най-много такива. Защото ми дават храна. Духовна. За размисъл и бавно дъвкане, на малки хапки или пък едвам-едвам да я сърбаш с горещия чай. А и е в такова количество, че да ти стигне за много време напред, макар че са ти я доставили само за някакви си 90-тина минути - меко, леко дъждовно и следобедно.
Впрочем днес много ме боли... бих казала сърцето, но май не е то, този път. Душата. Боли ме. Бори се с мен, в мен, напира да излиза на някъде, да бяга ли? "Не, обичта не е трудна."... или поне не бива да е. Яд ме е, че не мога да намеря стихотворението, та да продължа да цитирам, защото всичко беше толкова смислено и логично, че окончателно ме извади от всякакви дупки, кризи, джобчета и всякакви тъмни и студени места, на които попадах напоследък. "И това, че постоянно имаме трудности, не е тежко"... или нещо в този ред на мисли бе.
На мен поезията не ми върви за жалост, а толкова много искам да изкажа цял ден, пък не мога да го подредя в думи. Или както Алф каза веднъж "Толкова много имам да покажа, а Бог не ми е дал никакъв талант, че да го изразя.", но и това е твърде неточен цитат (ако все пак се сещате епизода, където беше решил да става магьосник).
Как ми се иска да мога красиво и спретнато да подредя буквите си, думите си и да ти кажа...
как съм се молила
нощем, самичка, заспивайки
да имам някого, някога, някъде
който да ме обича
както аз го обичам
как тайно съм се надявала
да те срещна, да те погледна
да се влюбя, да те обикна
да дишам, живея за тебе, с тебе
и за никой друг, дори не за себе си
защото ти ще го правиш за мене
ти си бил мой
още тогава
ти винаги си бил мой, както аз била твоя
и знам, че не сме хората
за които другите пишат поеми
романи, стихове
но знам, че сме хората
които истински обичат
И не, обичта не е трудна...
И пак съм някъде, в зала, салон, галерия, на концерт, изложба, литературно четене, а пред мене - колоритна дружина от български величия, които успяват бързо да ми припомнят защо толкова обичах подобни събития и защо се стараех да присъствам на възможно най-много такива. Защото ми дават храна. Духовна. За размисъл и бавно дъвкане, на малки хапки или пък едвам-едвам да я сърбаш с горещия чай. А и е в такова количество, че да ти стигне за много време напред, макар че са ти я доставили само за някакви си 90-тина минути - меко, леко дъждовно и следобедно.
Впрочем днес много ме боли... бих казала сърцето, но май не е то, този път. Душата. Боли ме. Бори се с мен, в мен, напира да излиза на някъде, да бяга ли? "Не, обичта не е трудна."... или поне не бива да е. Яд ме е, че не мога да намеря стихотворението, та да продължа да цитирам, защото всичко беше толкова смислено и логично, че окончателно ме извади от всякакви дупки, кризи, джобчета и всякакви тъмни и студени места, на които попадах напоследък. "И това, че постоянно имаме трудности, не е тежко"... или нещо в този ред на мисли бе.
На мен поезията не ми върви за жалост, а толкова много искам да изкажа цял ден, пък не мога да го подредя в думи. Или както Алф каза веднъж "Толкова много имам да покажа, а Бог не ми е дал никакъв талант, че да го изразя.", но и това е твърде неточен цитат (ако все пак се сещате епизода, където беше решил да става магьосник).
Как ми се иска да мога красиво и спретнато да подредя буквите си, думите си и да ти кажа...
как съм се молила
нощем, самичка, заспивайки
да имам някого, някога, някъде
който да ме обича
както аз го обичам
как тайно съм се надявала
да те срещна, да те погледна
да се влюбя, да те обикна
да дишам, живея за тебе, с тебе
и за никой друг, дори не за себе си
защото ти ще го правиш за мене
ти си бил мой
още тогава
ти винаги си бил мой, както аз била твоя
и знам, че не сме хората
за които другите пишат поеми
романи, стихове
но знам, че сме хората
които истински обичат
И не, обичта не е трудна...
No comments:
Post a Comment